Виж кой говори

Падна ни се да живеем в общество, което не обича истината. Не се интересува от нея, нито пък е в състояние да се развълнува от произнасянето й. Не я търси, не я иска и дори я пропъжда, ако се изпречи на пътя. Пустосва я и я пръждосва. И душа дава да бъде залъгвано. Периодично избира най-изкусния майстор на алабализмите, провъзгласява го за Вожд и Учител и му вярва на сто процента, та ако ще от устата му да излизат само лъжи и оправдания. Устисква така от половин до три четвърти мандат, след което ревва неистово, че и този го е излъгал, и трескаво се заоглежда за нов Спасител.
 Това едва ли е учудващо за общество, свикнало да се съобразява не какво се казва, а кой говори. Две десетилетия демокрация трудно могат да изкоренят наследения от предишни времена и даже епохи пиетет към единствената истина. С нея се преживява и по-лесно, и по-уютно. Плурализмът на мненията притеснява, обърква и потиска. Като не си дава зор да вниква в съдържанието, обществото се опитва да се ориентира в заливащите го отвсякъде най-различни становища според това кой ги произнася.
 Тъкмо тук е единственото, макар и частично, оправдание за подобно поведение. Защото наистина е важно кой говори. Навремето Георги Мишев внушаваше в малък разказ, че религията е провалена от своите проповедници. И подсказваше, че и социализмът ще си отиде по същата причина. Колкото и двете идеи да са безкрайно хуманни и справедливи.
 Днес сме свидетели на типичната за първата половина на поредния управленски мандат напудреност на информацията. Може да е странно, но твърде често, за да разбереш от първа ръка какво става в държавата, трябва да включиш телевизията на Сашо Диков. Вярно, той не е върхът на сладоледа, доста далечко е даже от него, но пък е навсякъде, предава пряко какви ли не събития и можеш със собствените си очи и уши да се увериш в едно или друго. Това дразни управляващите и никак не е случайно, че отново бе взета на въоръжение темата "Диков - ченге". Така доверието към един от малкото източници на несдъвкана и несмляна информация се смъква до безопасно за властта ниво.
 Обективността изисква да се признае, че най-големите разкрития за тъмните страни от дейността на сегашното правителство идват по линия на Яне Янев и Явор Дачков. Повечето от онова, което те огласяват, с течение на времето се потвърждава. Достатъчно е да си припомним сагата около Мишо Бирата и нареденото от премиера спиране на проверката в пивоварната. В увъртането си шефът на митниците надмина и апостол Петър, отрекъл се до първи петли три пъти от Божия син. Та и Ваньо Танов уверяваше, че ако излязат негови разговори с Борисов, те ще са монтаж. Докато Дачков още в началото твърдеше, че записите не са дело на частна структура, а са СРС-та, подписани от вътрешния министър. И впоследствие се оказа, че е бил прав. Подобни свидетелства за истинност има и при Янев. Още в миналия мандат например той изнесе данни за данъчната шефка Мургина, които бяха толкова убедителни, че тя вече е осъдена на първа инстанция. Вярно е и много от онова, което той твърди за участниците в днешното управление.
 И въпреки това обществото вярва повече на Борисов. Вижда се по реакциите в медиите, във форумите в интернет, забелязва се и на улицата. Навярно, защото Янев вече е почти напълно демонизиран. Системно се правят какви ли не внушения не само за политическите му действия, но и за личния му живот, и дори за сексуалните му ориентации. С основание или не, той вече се възприема предимно като ексцентрична личност, която едва ли не всеки ден се чуди какви фокуси да сътвори, за да спъне правителството. Дачков пък години наред изправяше на нокти червената аудитория, а по-късно си спечели омразата и на част от синята. И виждаме как и при двамата се случва нещо като в разказа на Георги Мишев. Обществото ни в по-голямата си част не ги приема за проповедници на истината и заедно с тях отхвърля и самата истина. Поради което важни разкрития с потенциал да свалят всяко правителство изгърмяват нахалост.
 Големият въпрос обаче е защо с тези теми не се заеме левицата? Защо тя все още не е възприета масово за изразител на настроенията срещу управляващата партия? Може би, защото част от нейните депутати се състезават кой да бъде по-голям господар на мълчанието. Други се надпреварват в безплодно картечарство. Трети говорят умно, обосновано и точно, но извън твърдия електорат няма кой да ги чуе, тъй като бариерата на по-широкото доверие е паднала пред тях. Докато е така, Борисов може да е спокоен за властта си. И по три пъти дневно да променя мнението си, ще продължават да го подкрепят. Защото за повечето е важна не истината, а кой говори.

Други текстове от автора на: www.ivoatanasov.info