Актуално
Въпроси, от които боли
Поетът Андрей Андреев остава насаме с всички и на 75
/ брой: 21
В. "Словото днес" (11-18 януари, 2018 г.) във връзка със 75-годишнината на поета Андрей Андреев публикува стихотворението му "Свечеряване", датирано с "януари, 2018 г." Написано е след претърпяната лична трагедия - тежка операция с ампутиране на крака; непоносими страдания, които вече година и половина се трупат не само върху тялото, но и върху душата на художника. Нормално е в такова положение човек да изпадне в тежка депресия, да прокълне и бога, и студеното безразличие на живота.
"Свечеряване" обаче е заредено с други енергии, извиращи от сърцето на човек, умеещ да потисне болката, подвластен на възвишено състояние на духа, което олицетворява магическото сливане на озвездените небеса със земната твърд, представлява временна спирка и безсмъртно отпътуване към загадъчни пространства. Както в цялата си поезия, Андреев, изобразяващ с трогателна склупульозност естетиката на "малките неща", и в "Свечеряване" продължава да гледа на действителността през телескоп, с "удължени" сетива и доводи на разума, да разузнава какво се крие в зримите явления, но и зад техния биологически и исторически декор.
Тук мигът, така да се каже, постига перспектива в далечната цел. Андреев остава верен на своето константно виждане на света като самозадвижващ се, но и просветлен, щом го докосне човешкият порив за съзидание. Онова, което отличава Андрей Андреев от останалите ни съвременни поети, е талантът му да се издига над битийната действителност! И като парадокс - да свързва този тип обобщеност с искрени лирически признания, с пейзажни рисунъци, със спомени от детството, с въпроси с отговор или без отговор, с разтваряне на общите съждения в живия диалог. А това е разработена система за интимизиране на философските и етическите представи.
Тази специфика на таланта ме накара в литературен портрет на А. Андреев - "Тъжните деца на вечността" (в книгата ми "Новият пулс", 2014 г.), търсейки самобитното му място в днешната ни литература, да направя съпоставки между стихотворното му творчество и наследствата на българския символизъм. Там пиша, че в поезията на Андрей Андреев "се преживява не ситуация, а проблем. Сетивността е по-скоро средство за построяване на система от окрупнени звена на интелекта. Андрей Андреев, в сравнение с другите съвременни поети, стои най-близко до естетиката на символизма, до спояването на конкретни и отвлечени понятия в една и съща лексема, така че констатациите да постигат мащабност и извисеност". Неслучайно едни от най-силните му творчески реализации са в жанра лирико-философска поема.
Струва ми се, читателят чувства условния смисъл, в който влагам в понятието символизъм. Тъй като Андреев прави всичко възможно, за да стопи дистанциите, стъпил върху земята на своя крайдунавски край, на родното село Раковица. Помага му неговата способност да оживява всяко случване и събитие край себе си, да се потапя в природните детайли, в приливите и отливите на сезоните, да се сраства с българския начин на чувстване и мислене, с колорита, мириса, пулса, движенията, светлините и полумрака на Родината. Малко наши поети могат толкова автентично да сливат собственото си дихание с въздуха, с бурите и слънчевите разливи на България; толкова неочаквано да променя тоналността, извивките и посоките на вълненията, темпоритъма на времето и неговия драматизъм в унисон с вътрешните си устреми и разломи.
Един пример от стихосбирката на Андреев "В този край на света" (2016 г.), в която единството и раздвоението на личността, полетът и пораженията й, младостта и разочарованията й, контрастите на съществуването постигат внушителен синтез:
Тишина. Мараня. И пътека.
И си мисля сред знойния ден,
че най-много обичах човека,
а човека го няма до мен.
Той къде по света се изгуби,
аз къде се изгубих в света?
Бе денят ни и силен, и хубав,
беше нежна и страстна нощта.
Пеят някъде - близо, далече,
в този свят или в другия свят,
все едно - от кръвта ми изтече
лудостта да съм весел и млад.
Знам, че всичко, което ще бъде,
ще отвори пак стари врати.
Бог един ни създава и съди
и едно колело ни върти.
Но ще види ли ден и човекът,
гордо своята нощ извървял...
Тишина. Мараня. И пътека.
И надежда - светът да е бял.
"Пеят някъде"
Тези доказателства мога да допълня с посочване на стихотворенията "Кладенците на моя живот", "Прошка", "Прах", "Към България", "Каквото е било...", "Макове", "Природата", "По пътя - баща ми", "Роден край", "Когато стигнах моста на реката", "Раковица", "Така е хубаво" и др.
Удивително е, че и в написаното през януари т.г. "Свечеряване" Андреев остава верен на себе си, на своето човеколюбие и жажда да бъде с хората, на своята печал от разрушаването на красотата и морала, на златоносните мечти. Свечеряването при него е предчувствие за напредване на вечното време, а също завръщане към корените, в "родната къща", "ей ги вишните с белия цвят", в селото, където "всичко пак е по детски голямо". Но свечеряването е и горчилка, тъга, душевна покруса, че селото е "обезчовечено", че "само хората вече ги няма", че те са изчезнали, забравили "родната стряха/ и на родната пръст светостта".
И нещо съвсем лично. Познавам отблизо Андрей Андреев вече три десетилетия. И мога да потвърдя: той е интелектуалец, който излъчва душевна чистота и деликатност, честност и доброта! Неспособен е да прави компромиси и сделки със силните на деня. Крайно непрактичен, Андрей пази детското в себе си. Поразително е, че тези качества на натурата му органично се свързват с познание и ясна мисъл за грешното устройство на света и обществото.
През годините на дивата реставрация на капитализма след 1989 г. позна докрай жилото на бедността. По едно време, той, възпитаникът на Московския институт за млади литературни таланти "Максим Горки", изтъкнатият поет и главен секретар на Съюза на българските писатели, си изкарваше хляба като нощен пазач на строеж в Дианабад. Но никога не загуби чувството си за чест и достойнство. И за социална справедливост. Не се продаде за къшея хляб! Остана "сирак на вечността", идеалист, подобно на руските поети, преведени блестящо на български от него!
Като Вапцаров и той има право да възкликне пред лицето на мрака и варварите:
Защо пък не? В мечтите няма цензура,
мечтите греят в синкава прозрачност.
А по-добре е да подгониш вятъра,
отколкото да седнеш и да плачеш.
Андрей АНДРЕЕВ е роден на 17 януари, 1943 г. в Раковица, Видинско