Трън в петата на българския преход

През последния четвърт век датата 9 септември неведнъж беше подлагана на отрицание или едностранчиви трактовки в медиите и научните среди. Главните доводи са, че този празник, вместо да обединява българския народ, го разделя; че за него трябва да се съди само с оглед на грешките и вините през периода на социализма у нас, по-точно  с отрязъка на 50-те години и допуснатото тогава  политическо насилие.
Според мен подобни подходи и оценки са  несправедливи и поради редица други причини, част от които ще спомена.
Първо, календарът на националните празници не е равнозначен на механично третиране на националното обединяване, на националното единство.

Ще посоча два примера
 
Английската буржоазна революция на Кромуел, както е известно, протича не само като исторически компромис между феодалния и буржоазния интерес, но и като остро стълкновение, борба на живот и смърт между силите на консервативното статукво и на радикалните идеи на новото време. По-късно обаче се отбелязва като олицетворение на всенародните исторически въжделения.
Френската буржоазна революция през следващия 18-ти век е красноречив пример за директно конфронтиране на френската аристокрация с френското трето съсловие. Тогава логото на революцията - "Свобода, равенство и братство", се реализира в ситуации на масови кланета и на жесток социален терор. Всъщност, свидетели сме на реално национално противопоставяне и разделение, на вътрешна война на французи срещу французи. Но това не пречи днес Франция да е избрала за свой химн песента на революцията - "Марсилезата"; да строи републиканския си строй под арката на свободата, равенството и братството; да прогласи 14 юли - деня, сложил начало на революцията, за главен национален празник. Да, имало е през изминалите близо 230 години от Великата френска революция случаи на забрана на Марсилезата, на гонения срещу последователите на революционните идеали, правени са опити за реставрация на монархията и пр., но в края на краищата денят, който някога е разделял с гилотина двете основни класи на страната, се превърна в символ на единството и славата на френската нация.  
Убеден съм, че и 7 ноември, денят на Великата октомврийска социалистическа революция, който преобърна хода на модерната човешка история и оказа съдбоносно въздействие върху развитието както на Русия, така и на цялото човечество, след  десетилетия ще бъде увенчан с подобен знак на

непреходно величие

по подобие на буржоазните революции в Англия и Франция. Правя тези паралели не защото се поддавам на патриотична самохипноза за българския 9 септември, а понеже общонационалният контекст на тази бележита дата тепърва, през идните исторически периоди, ще получава стойности на голям общонационален празник.
От друга страна, не е нормално значението и смисълът на националните празници да се извличат основно от случилото се в националния живот след това. Историята има свой път, логика и закономерности, определени събития поемат по  русло, мотивирано от фактори, които едва ли имат нещо общо с характеристиките на съответния празник. Не бихме могли да натоварим например 3 март с целия реквизит на станалото в обществената ни действителност след тази дата - с отказа или предаността към възрожденските идеали, с факта, че мечтата на Левски за чиста и свята република не се сбъдва, с националните катастрофи, в които губим изконни български земи, с войнишките бунтове и въстания през 20-години на века, с настъплението на фашизма и фашизоидни елементи през първата половина на ХХ в. Същото се отнася за празника на Съединението и празника на  обявената Независимост на България.
Въобще, националните празници са израз на историческа роля и признателност, на заслуги пред отечеството, на отбелязване на приноси с епохална значимост, както е с духовното дело на братята Кирил и Методий. Правомерно е измеренията на празника да се търсят по-скоро в неговата предистория, корени, верига от предхождащи го събития.
Що се отнася до 9 септември, тази дата олицетворява общонационалното значение на две

 големи обществени промени

На първо място, 9 септември е ден на Свободата, когато България слага край на позорния ангажимент към хитлеристка Германия и престава да бъде суровинен придатък за немските войски на Източния фронт. Голям успех за България е, че изтеглянето на немските войски се извършва без кръвопролитие, както и навлизането на Съветската армия става по мирен път. Съветската армия беше посрещана с бурни акламации, с невиждан възторг от населението на България, наподобяващ посрещането на руските войски през Освободителната война 1877-1878 г.
На второ място, на 9 септември българският фашизъм и неговите фашизоидни клонинги претърпяват пълно поражение. На този ден българската антифашистка съпротива печели победа като величава национална кауза и движение, съпоставима с героизма на българите през Възрожденската епоха. Печели победа българският народ - един от европейските народи, разчупил веригите на фашистката окупация.
Длъжен съм да добавя, че още преди навлизането на Съветската армия на българска територия вътрешните сили на антифашистката съпротива бяха вече разгромили главни опори на сателитното фашизоидно управление; бяха превземани кметства, полицейски управления; разбивани затвори и освобождавани политзатворници. Партизаните, наричани  "шумкари", щурмуваха населени пунктове. В повечето села и градове народът не се съобразяваше с властимащите, събираше се на огромни тълпи, предизвиквайки властовите органи, приветстваше с изключителна масовост генералната обществена промяна.

Хората се радваха

че няма да има повече фашистки терор, че ще изчезнат кървавите гледки с убитите дейци на съпротивата, главно ученици и студенти, с блокадите и обсадените селища, с армейските поделения, плъзнали за човешки дивеч по поля и балкани. Че в България евреите няма да бъдат повече изселвани и опозорявани и че български войници няма да конвоират повече ешелони с 11000 евреи от Новите земи до нацистките лагери на смъртта. Че повече няма да надяват сини жандармеристки униформи крайно бедни селяни от Югозападна България, за да спасяват от глад семействата си с цената на отрязани глави на партизани (цената на отрязаната глава беше 50 хил. лева - сума, респектираща за онези години). В моя Ямболски край нямаше да могат фашистките садисти да убиват в бъдеще момичетата на съпротивата - Данчето, Митошка, Мати Рубенова и да разпарят утробата на жени като Дечка Сюлемезова, защото са съпруги на участници в съпротивителното движение против фашизма. 
В България антифашистката съпротива, за разлика от останалите европейски държави, беше съставена и ръководена от комунистическата партия, макар да участваха в нея и земеделци, звенари. Сравнително по-голямо бе участието и на селяни, които следваха заветите на Александър Стамболийски, чиято глава българският фашизъм отряза през юни 1923 г.
 Но антифашистката съпротива в български условия се прояви и като неповторим взрив на интелектуална енергия, на едно ново осъзнаване и осмисляне на националната ни съдба, на най-могъщия синтез на националната идея с идеята за ново, свободно от тиранията и несправедливостта  човечество. От дистанцията на десетилетията този взрив на интелектуални прозрения и на интелектуален кураж изглежда невероятен по мащаби и реализации.

 Представете си само

как би изглеждала българската култура без убитите и останалите живи, за да творят след 9 септември, личности на нашата литература, театър, музика или киноизкуство, представляващи лицето на българския антифашизъм. Ето част от имената на участвали в съпротивата като членове на БКП и РМС, като ляво ориентирани интелигенти, като партизани и политзатворници, като зверски пребивани или застрелвани антифашисти: Никола Вапцаров, Цветан Спасов, Христо Карпачев, Кирил Маджаров, Веселин Андреев, Боян Дановски, Бинка Желязкова, Емил Манов, Христо Ганев, Людмил Стоянов, Ламар, Юлия Огнянова, Орлин Василев, Александър Жендов, Кольо Георгиев, Анжел Вагенщайн, Андрей Гуляшки, Николай Люцканов, Марко Марчевски, Никола Фурнаджиев, Стефан Сърчаджиев, Тодор Павлов,  Любомир Пипков, Богомил Райнов, Ангел Каралийчев,  Искра Панова, Крум Пенев, Магда Колчакова, Генчо Стоев, Николай Хрелков, Веселин Ханчев, Асен Разцветников, Емил Коралов, Руси Божанов, Никола Ланков,  Иванка Димитрова, Борис Ангелушев, Филип Филипов, Камен Калчев, Венко Марковски, Давид Овадия, Лозан Стрелков, Сашо Стоянов, Камен Зидаров,  Добри Жотев, Иван Бурин, Николай Шмиргела, Блага Димитрова, Георги Караславов, Христо Радевски, Валери Петров, Младен Исаев, Георги Джагаров, Леон Даниел, Георги Свежин, Иван Пейчев, Александър Геров, Гочо Гочев, Славчо Васев, Въло Радев, Невена Стефанова, Христо Писков, Божидар Божилов, Радой Ралин. Прелиствайки страниците на историята, ще спомена и имената на някои от интелектуалците, жертви на белия фашистки терор през 1925 г.: Гео Милев, Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Георги Шейтанов, Йосиф Хербст, Никола Гинев. Според мен такова масово участие на бележити хора на културата в антифашистката съпротива, както е у нас, няма да срещнете в нито една друга европейска страна. Затова се отнасям снизходително към днешните "демократи", които се опитват да убедят някого, че интелектуалният елит на нацията" бил унищожен след 9 септември"...    
 Оспорването и отричането на общонационалното значение на 9 септември е свързано и с обстоятелството, че тази дата се възприема за връх на социалните борби у нас, за революция, която коренно преломява хода на общественото ни развитие, граница между разрушения буржоазен строй и социалистическия строй, настъпващ като венец на вековечните усилия за повече социална справедливост в обществените отношения.
 
В този план 9 септември е наистина  кулминация на извършваната социална революция, чиито резултати просъществуваха в течение на цели 45 години, почти до финала на ХХ в.
В дните на месец септември 1944 г. идеите на социализма живееха в по-голяма степен като еманация на идеалните въжделения за справедлив и свободен живот на народните маси. Те се проектираха в масовото съзнание като снемане на небесния рай на земята (Гео Милев), като прииждане на пролетни надежди и строеж на завода на живота (Никола Вапцаров), като пребъдване на обещания кристален дворец на човешкото щастие. И това беше така, въпреки че идеалните стремежи на българския социален революционер тепърва щяха да бъдат хващани в клещите на Сталиновия тип насилствено въдворяван социализъм.
Но ако приемем, че 9 септември е "отговорен" и за историческите резултати, най-вече за тези, които се раждат непосредствено след този ден, бих отбелязал няколко от тях с общонационален принос.
С датата 9 септември би трябвало да свържем доблестното участие на Първа българска армия на страната на СССР, САЩ и Великобритания в битката срещу хитлерова Германия - участие, което изми донякъде срама от колаборационизма ни с нацизма и увеличи шансовете на страната за сключване на благоприятен мирен следвоенен договор, за запазване на дотогавашните държавни граници и за преодоляване на заплахата от орязване на български територии до Пловдив. Преминаването от монархическа към републиканска форма на управление. Грандиозното строителство на промишлени обекти. Осъществяването на дейности, които обозначават завоеванията на техническия и и цивилизационен прогрес: електрифицирането и водоснабдяването на селата, прокарването на комуникации и в най-затънтените краища, радиофицирането, подобрените битови условия, справянето с масовата престъпност, въвеждането на безплатното здравеопазване и на безплатното образование, осигурените свободи на малцинството, подготвянето на високообразована интелигенция в средите на българите мохамедани, дейното участие на българските евреи в обществения ни живот, стартирането на нова политика спрямо българските цигани - трудоустрояване, образование и преодоляване на изолираността им. В културата подем на изкуствата.
Нека не забравяме ентусиазма на бригадирското движение и строежа на един нов град на социалистическата индустрия с неговия вдъхновен поет Пеньо Пенев. Наред с това класическата романистика на Димитър Талев, а малко по-късно през 60-те години - големия бум в родната литература и изкуство: новото раждане на жанра роман ("Иван Кондарев" от Ем. Станев, "Време разделно" от Антон Дончев, "Мъртво вълнение" от Ивайло Петров); пробивите в лириката; новаторството в разказа (Й. Радичков, Васил Попов, Георги Марков, Ивайло Петров, Георги Мишев); раждането на шедьоврите на киноизкуството и музиката, на живописта, графиката, скулптурата и балета, постигнатите върхове в театралната режисура, крупните успехи в драматургията ни, която още през 60-те можеше да се сравнява с престижните успехи на драматургията в социалистическите страни, а през 70-те години - в областта на комедиографията (Станислав Стратиев и Йордан Радичков), постигна равнището на нейните образци в СССР и Източна Европа (Мрожек, Йоркени и Вампилов) и пр.
Върху такава плоскост и взаимозависимости може с основание да се говори вече и за своеволия, допуснати след 9 септември: за незаконни арести и убийства; за наказателни граждански лагери; за преследване на човешките свободи; за озлочестени съдби. Но непременно, като се има предвид, че социалистическата власт след  1953 г. и респективно след 1956 г. сама премахна лагерите, сама се отказа от използване на грубото насилие, разширявайки зоните за свободни лични изяви.
Сега е клише 9 септември да бъде обвързван единствено със сталинския държавен произвол и насилие. Съчиняват се идеологеми за тази дата - незаконно узурпиране на властта от компартията, преврат, осъществен от шепа заговорници, акция на съветската агентура, съветска окупация на страната и много още богато кредитирани небивалици. Това са белези на спекулативни подходи, на идеологическа преднамереност и корист, които може би са напълно разбираеми. Няма как 9 септември с неговите национални измерения и критерии да не бъде отричан и ненавиждан от хората на днешната власт. Като се знае, че у нас през изминалите 28 години беше извършена реабилитация на капитализма, и то на неговите най-примитивни, произволно хедонистични, непроизводителни и грабителски форми, непознати дори и през периода преди 1944 г. За тези хора е опасно всяко сравняване на новата действителност  с 9 септември и неговите идеали, тъй като то откроява с всичката им грозота сегашната  демографска катастрофа, лумпенизирането на народа, подготвения край на българския етнос, тъпашки ликвидираните модерно земеделие и промишленост, превръщането на здравеопазването в лукс, зачеркнатата кръвоносна система на външната търговия, въпиещите деформации в културата, образованието, науката и спорта, развихрянето на масовата престъпност, пълния икономически упадък и застой, поразяващата бедност на огромни народни слоеве, циничното отношение към отделните етноси, липсата на какъвто и да е стратегически проект и перспектива за развитие на България като просперираща и суверенна държава!
И няма как да бъде другояче при положение, че нашата страна понастоящем се управлява дистанционно от чужбина; че овластените ни политици са марионетъчно зависими; че съществува паралелна държава, финансирана от фондации и асоциации като "Сорос" и "Америка за България"; че политиката на българските медии е дирижирана, вкл. от Вашингтон. Такива аванпостове на съвременния неолиберализъм и глобализъм, заети с внедряване на своите "наднационални" идеи, се уповават на реваншизма и нетолерантността в националния живот; на стереотипи, взети назаем от българските фашисти - антикомунизма и русофобията, на "меката" диктатура. Прибягват до коопериране с възродените фашизоиди, гостоприемно настанили се и в парламента, и в държавните институции, и в медиите.
Сега засега няма изгледи за обективно оценяване на влога на 9 септември в националната ни действителност. Не си правя илюзия, че е възможен съществен пробив в здравата нападателна система на поредните управляващи. 9 септември ще продължава да бъде трън в петата на българския криминален преход, на неговата икономическа и духовна скованост и демагогия.
Но не се съмнявам, че след десетилетия 9 септември ще получи реабилитация, свое законно място в живота на нацията, ще бъдат признати общонационалните му координати. За да заблести като общобългарски празник на свободата, на социалната справедливост, на народната съпротива срещу историческия мрак и поквара!