Световният образ на поета

Вапцаров, най-деликатният и нежен поет в националната ни лирика наред с Дебелянов, спада към категорията на непреклонните творци. Праволинеен е не в буквалния смисъл, а като линия на генерално поведение и отношение към въпросите, които засягат човешката ни участ. За себе си той не може да си представи отстъпление от територията на свободата, примиряване с неприятелите на човека и човечеството. Ако всичко у него не беше толкова изповедно и автобиографично, бихме могли да говорим да някаква безразсъдна и неистова всеотдайност. Всеотдайността на Вапцаров обаче е такава само в очите на самодоволния естет, иначе е израз на високи поетични и граждански представи. Казвам всичко това, защото Вапцаров е озарен наистина от ореола на индивидуалност, посветила се на хората.
Значи ли, че състоянието което описвам, изолира личността от изображението на собствената й индивидуална трагедия? Категорично не! Вапцаров намира пътища и начини, за да се вгледа в сложните и противоречиви прояви на собственото Аз, да построи мостове между интимност и общо виждане, между разнищването на екзистенциалните и онтологическите проблеми. Макар да избягва патетичните височини на трагиката! Ще направя уточнение. Известно е, че поетите, когато отстояват радикалните обществени промени, в последна сметка тежнеят към безкомпромисността и верността на настъпващите жизнени ценности. Антифашистът и революционерът Вапцаров потвърждава тази максима с органиката на своята творческа природа и с волята си да пази пространствата на човешкия напредък.
Два примера с големи имена на поети: с унгареца Атила Йожеф и с испанеца Федерико Лорка, в съпоставка с Никола Вапцаров. Така според мен по-мащабно и по-осезаемо изпъква световноисторическата роля на Никола Вапцаров като прорицател, но и съкровен изобразител на българската и световна съдба на човека през ХХ в.
Ще започна с Атила Йожеф, най-големия поет на унгарската работническа революция, който твори през 30-те години. Неговото творчество също е един от върховете на световната лирика през ХХ в. Но унгарският поет преживява далеч по-трагично (и апокалиптично) от Вапцаров проблемите на столетието. Обхванат от родилните болки на новото време, той се гърчи, сполетян от ужасите на живота, стене пред огромните нравствени деформации. И същевременно, изстрадал изпитанията като християнски мъченик, доказва, че духът е по-силен от плътта. И Йожеф, по подобие на Вапцаров, не е способен да прави компромиси. Но у него като червей работи мисълта, че злото е с гигантски размери, че е пандемия, за която не е открит лек. 
Вапцаров е близък по идейни нагласи до Йожеф, въпреки че му е чужда експресивната настръхналост в самоанализите и съпротивата срещу злото. От българския поет извира светлина, която омекотява суровите и сенчести места от душевния пейзаж. Противопоставянето му на злото, неговата болка от несправедливото съществуване по-пряко изразяват, в сравнение с Йожеф, надеждата в добрия изход, а това е питателна храна и за борческото самочувствие. В отличие от Йожеф, който символизира вековечното страдание, Вапцаров може да бъде сравнен с момче, облъхнато от ведрината на разсъмването и от лъчите, огрели трудовия човек. Независимо, че това момче го чака разстрел, то е стрък от тревата и цвят от щурма на пролетта. То е живо и безсмъртно, имало е и ще има продължение в човека, докато бъде на тази земя. Защото е ощастливено да бъде глас на живота-поезия.
Вапцаров не е склонен с такова оголено и нажежено чувство като Йожеф да преживява вътрешните процеси у индивида. Той бленува със звънтяща нежност и топлота по зноя на Юга и по съзвучията, които огласят човешката вселена. Чрез Вапцаров получават достоверна легитимация обезправените хора, които не искат да бъдат "материал" на историята. Българският творец ги учи да се съпротивляват и бунтуват дори и в най-отчаяни ситуации, за да отстоят. Разговаря с тях без дистанция, съвсем отблизо, с почти физически досег, прозвънтял в сърцето му. Така поетът ни смайва с таланта си да диалогизира с "масовия човек" на ХХ в., да изобразява "простата човешка драма". Вапцаров, който е готов да прости човешките грехове, не допуска обстоятелства, които оправдават вината, да узаконят изневярата на себе си и на идеала.
У Вапцаров всичко това би могло да се разчете и като влюбеност в живота. Ведра, но и взискателна, притегателна с импулсите, които отключва: усещането за света като арена на благородни пориви. И забележете - не става дума само за политическата платформа. По-скоро политическата платформа се явява резултат на диалектичното (поетичното) възприемане на битието, на доверието в човека, на функционирането на "ренесансовото" сетиво, което не се примирява с обществените несъвършенства. И странно, но и знаменателно! Този съкровен възглед се реализира в период на ожесточена историческа криза, на непримирими социални схватки, на разорителна световна война и рязко обезценяване на вътрешните качества на хората.       
Патосът на лирично вдъхновение у Вапцаров ми напомня и за един друг поет - Федерико Лорка, мартир на свободата и човеколюбието. Не бива да се забравя, че испанецът Федерико Лорка и българинът Никола Вапцаров са двамата световни поети, убити съответно през 30-те и 40-те години на ХХ в. от палачите на фашисткото мракобесие. И двамата - рицари на безкористието и добротата,  вестители на нова етика и на ново разкрепостено чувство за живот - са дълбоко свързани с борбите на своите народи за по-радикални промени в обществото.
Съпоставките между Лорка и Вапцаров са поразителни, въпреки че трябва да се правят внимателно. Душевната прозрачност у Вапцаров е сравнима с летежа на въображението, обхванало Лорка, но и контрастите между двамата поети трябва да се имат предвид. Прекрасни са миговете, когато Лорка, модерният творец на фолклора на ХХ в., противопоставя на черната жандармерия любовта на испанеца, песента на Седегиля, дуендето в танца, творческия екстаз. Когато Лорка отваря врати и прозорци за живите копнежи. Когато иска да проветри атмосферата в своята родина от вакханалиите на реакцията и закостенелия канон на католицизма. Като нашия Вапцаров и Лорка приютява в своя дом просветления копнеж. По същия начин, по който Вапцаров усеща пролетния дъх, и Лорка се опива от аромата на портокалите, от "флейтите в урагана".
В сравнение с Лорка, Вапцаров поставя акцента върху съществуването, а не толкова върху корена и същността. Той по-непосредствено се превръща в инструмент на съвременните социални болки. Отблясъците на бароковата метафизика в далеч по-малка степен обгарят тревожещите го Любов и Смърт, а те, от своя страна, по-плавно се преливат и търсят подкрепа в околната среда. Преломяването на емоцията и настроението в категории, отразили  вековен опит и наследственост (особено в пиесите на Лорка), у Вапцаров не е ярко отразено: при него простотата е простота, а естествеността - естественост.
У испанския поет действията са по-магнетични и великолепно осъществяващи се. Тук страстта изпепелява. Но и Вапцаров би могъл да повтори словата на Лорка по повод на "Цигански романси": действащо лице в моята поезия е "мъката, която пронизва всичко". Вапцаров като Лорка би могъл да заяви отвращението си от "жандармерията, плъзнала из цяла Андалусия". И той би могъл да повтори, че е "смазан от любовта, обществото, грозотата". И за Вапцаров е присъщо знаменитото признание на Лорка: "Понякога като гледам какво става по света, се питам: "Защо пиша?". Но човек трябва да работи, да работи. Да работи и да помага на онзи, който заслужава. Да работи - като форма на протест. Защото всеки ден човек се събужда в един свят, пълен с несправедливост и мизерия, и изпитва желание да крещи: "Протестирам, протестирам, протестирам!"
Няма защо да се изненадваме, че в цикъла "Песни за една страна" Вапцаров всъщност сътворява разтърсващ реквием за своя поетичен съидейник, убит от испанските франкисти. Същите гарвани на нощта убиват и героите на неговите стихотворения от испанския му цикъл - испанския другар, спящ "под кървавите знамена" ("Испания),  епичния и толкова непрежалим Фернандес, боеца от революционната армия на републиканска Испания ("Песен на другаря", "Песен на жената", "Писмо").
Поетът от загадъчното Банско притежава дълбок усет за творческото предназначение на човека, формиран сред изпитанията на суровата класова логика. Неговият идеал (би трябвало да е теменужен, според терминологията на Смирненски), дава криле за битка с "разкапания, озлобен живот", който трябва на всяка цена да бъде победен.
Няма защо да подлагаме на съмнение, че  такива човеци на духа като Лорка и Вапцаров, с такива светли души, винаги ще бъдат унищожавани от силите на реакцията, че те и двамата са трън в петата на крайно несправедливите общества. Сещам се в подобни моменти за тяхното мъченичество, но и за моралното им мъжество, за това колко тежко им е било да защитават човешката свобода сред гнет и терор. Да се противопоставят на най-чудовищното въплъщение на гнета и терора - фашизма. Творците като Вапцаров и Лорка са знамение, че когато искрата на надеждата е най-слаба и са най-невъзможни условията за съществуване, тогава се явяват спасителите на човечността. За да рушат вековечния порядък, за да се слеят с народните маси.
На 23 юли се навършват 75 години от разстрела на Вапцаров от българския фашизъм. Насилствената му смърт обаче не успя да затъмни величието на непоробения му дух. И днес са живи неговите идеи, битки, пробивите му в бъдещето, безпримерната му обич към българския свят и борещото се за свобода човечество. Световноисторическото значение и роля на Никола Вапцаров не може да не представляват национална гордост за нас, неговите сънародници, за хората, които продължават да вярват в идеала, заради който великият поет на България живя и загина!