Кокошката или яйцето
/ брой: 187
Бунтовете на Острова оставиха белези в умовете, телата и финансовото състояние на хората, но не подминаха и британската политическа сцена. Британските политици вече не си скубят косите, а направо се хванаха за яките в името на това да изобличат черния виновник за случващото се в държавата им. Изглежда не могат просто да го посочат с пръст, не е достатъчно авторитетно да го заклеймят публично или да го линчуват морално. Но едва ли някой от тези субекти има желание да преживява като компрометиран политически труп. Най-жалкото е, че целият този жесток диспут се случва заради високата цена на политическите дивиденти за тори и лейбъристи, и решението кой в крайна сметка ще остане на сцената като победител и кой ще подвие опашка в ролята на големия губещ.
Битката на титаните - Дейвид Камерън и Ед Милибанд - стигна до вечния спор за кокошката или яйцето, защото задълба в цялостните политики, опря до нагласите и предпоставките за големите решения и замря в неизменните обвинения, които си разменят управляващи и опозиция. Много пяна и мастило изтече за неадекватните ходове на правителството на Камерън. Но също толкова критики заслужават удобните атаки на Милибанд, който днес не е на власт. Камерън не може да иска промени без нужните пари, изядени от суровите му съкращения. За Милибанд е трудно да обвинява само десните, ако се обърне и анализира стореното от предишните две леви правителства. Защото кашата, която британците са принудени да сърбат, не е надробена вчера или преди пет години.
Едно обаче никой не може да им отрече на британците. Сега не стоят безучастно, почесвайки се с думите "Къде сбъркахме?" Макар късно, и Камерън, и Милибанд казаха в конструктивния си задочен диспут много и безспорни истини. Лъже ли се премиерът, че децата от разрушени семейства и училищата без дисциплина носят вина за бунтовете, или че е недопустимо да има професия "получател на социални помощи"? Не е ли прав лидерът на лейбъристите да обвинява банкерите и министрите за "моралния банкрут" и провала в даването на пример за обществото?
Проблемът е, че те отдавна са изхарчили кредита на доверие, гласуван им от британците. Те не ги виждат като спасители, а като политически фигури, откъснати от реалния свят, забравили да чуват други, освен собствените си съветници. Гласоподавателите не искат да се доверят на хора, които печелят за ден повече, отколкото обикновеният данъкоплатец - за седмица. За титаните е трудно да прозрат, че да обвиняваш другите също е грешка. А политиците би трябвало да слушат какво говорят хората. Днес дори им се налага да го правят по-често.