Детелин Далаклиев:
Искам медал от Лондон 2012
Олимпиадата е голямата цел на всеки спортист, казва световният шампион по бокс от Милано 2009
/ брой: 82
ДЕТЕЛИН ДАЛАКЛИЕВ е роден на 19 февруари 1983 г. в Плевен. Там започва да се занимава с бокс като ученик. Боксира последователно в "Спартак" Пл, столичните ЦСКА, "Академик" и "Левски", "Ботев" (Пд) и "Мизия 80" (Пл). Многократен шампион на България. От 2001 г. е национален състезател. Световен шампион в кат. до 54 кг от Милано 2009 г., когато е избран и за "Спортист щ 1 на България" и лауреат на "Спортен Икар" и е обявен за "Почетен гражданин на Плевен". Участник на още 2 световни (бронз от Бангкок 2003) и 4 европейски първенства (сребърни медали от Пловдив 2006 и Ливърпул 2008, бронзови от Сараево 2001 и Пула 2004). Участник на Олимпийските игри в Атина 2004. Носител на купа "Странджа" през 2010 г. През есента на м.г. започва участие в полупофесионалната Световна лига като състезател на американския "Мемфис Форс".
- Детелине, каква е равносметката от първия сезон в Америка?
- От опит глава не боли. Общо казано - беше в плюс за мен от всички гледни точки. Като спортист обаче не се чувствах много добре. Не можах да се настроя към техния бокс. Там се играе 5 рунда по 3 минути и се набляга най-много на битката, на размяната на удари, а не на умението да се защитаваш и да не ги получаваш. Докато се адаптирам към този различен стил, записах няколко загуби, но после взех някои от срещите. Важното е, че хората са доволни от мен. Гледам напред обаче. Прибрах се. Интересно ми е как ще се чувствам отново при аматьорите.
Голямата ми цел е медал от Олимпийски игри. Те са веднъж на 4 години и всеки спортист мечтае не само да участва, но и да остави името си в историята им.
- Ще се справиш ли с конкуренцията по извоюване на квота?
- Някои от европейците също боксираха в новата лига. Дори и в отбора от Мексико имаше европейци. Все пак първата ми цел е да взема квота за Олимпиадата. Не е лесно да я спечелиш. Малцина са спортистите, за които само участието на Олимпиадата е важно. За мен не е така. Трябва не само да преборя конкуренцията за участие, но и да взема медал. Цветът му не е от такова съществено значение. Дай, Боже, да е златен.
- От дълго време страдаш от дискова херния. В състояние ли е контузията да ти попречи да изпълниш олимипийската си цел?
- Много е странно как болката отшумя. Аз съм много благодарен на един човек, бивш треньор по борба от Добрич. Не вярвах, че ще ми помогне. Направи ми 4-5 процедури. Трябваше още 6-7 да направим, но не остана време, защото заминавах за САЩ. Оттогава нямам този проблем. Е, понякога го чувствам, но не ми пречи, както преди. Сутрин понякога чувствам изтръпване и в двата крака, но не е силно болезнено. Мога спокойно да тренирам. Бях супер зле, скован напълно от дисковата херния, точно когато станах световен шампион в Милано през 2009 г. Тогава чувствах, че не мога да вървя.
- Какво все пак ти липсваше най-много в Щатите?
- Абсолютно всичко. Има хора, които отиват някъде другаде, не се прибират 10 и повече години и не чувстват никаква разлика, никаква носталгия. Не съм от тях. Не беше само семейството, което страшно ми липсваше. И преди, когато не бях създал още семейство, когато съм бил някъде, в друга държава, пак винаги съм искал да се прибера.
- У нас е много популярна приказката "Как ще ги стигнем американците?" Как е според теб?
- О, иска ми се, но смятам, че не можем да ги стигнем никога. Това е друг манталитет. Всеки знае какво се очаква и какво трябва да направи. Там са построили комунизъм и всичко е добре, поне това, което аз успях да видя. Много силно впечатление ми направи дисциплината на американците. Спомням си, че пътувахме веднъж с кола и казах на шофьора да завие наляво, за да минем по-напреко. Той ми отговори: "Не може. Забранено е." Там са хора, които всички си знаят правата, но и задълженията. И малцина са тези, които изобщо си помислят да ги нарушават. Отидох там да играя и получавах добра заплата, за каквато и не мога да си помисля тук. Отборът ни обаче се класира трети и не можахме да продължим във финалните плейофи през май, за които се класираха първите 2 състава. Иначе имам договор за още 2 сезона.
В Щатите бях сред хора без комплекси. Колкото са добронамерени, толкова са и наивни. Може би защото все пак общувах повече с боксьори от черната раса. Не съм имал проблеми с тях, но те са по-различни от белите хора в САЩ. Доволен съм от отнешението и белите, и на черните. Усещаш, че не таят злоба и завист. Всеки е добре настроен и е готов да ти помогне. Всеки е приветлив, любезен. Невероятно беше. Не ме е докоснал даже, но веднага казва "Извинявай". Уредена държава, с много удобства. И това прави хората приветливи.
- Имаш ли намерение да станеш професионалист?
- Засега искам да реализирам мечтата си и да взема медал от Олимпиадата. Това е най-голямата цел в живота на всеки спортист. Иначе Лигата е напълно професионална. Всичко е като в професионалния бокс - рундове, съдии. Само дето няма мениджъри, които да ми организират 10-15 мача със слаби съперници, да запиша само победи, да ми направят име и да стана претендент за някоя титла веднага, за да печелим много пари. Там излизаш, играеш и побеждаваш, или губиш. Няма нагласени срещи. Не казвам, че в професионалния бокс всички срещи са нагласени, но все пак, ако имаш добър мениджър, отиваш нагоре, към върха. Отиваш да играеш във Франция, Италия, Испания, а не както много от нашите момчета - ходят, но знаят, че ще ги бият, че ще губят, за да може съперникът им да си направи досието и да стане претендент.
- Имаш ли нови приятели в Щатите вече?
- Да, имам. В отбора всички ми станаха приятели. Сега си кореспондираме във Фейсбук. Интернетът вече стана част от нас. И след световната титла не съм си вдигнал ни най-малко носа нагоре. В Щатите имаше момчета, които са много зле в боксово отношение. Един-двама бяха "по-навътре" в бокса. Останалите залагаха на издръжливост, поносимост към ударите и гледаха да нанасат повече удари. Никой не гледа дали си техничен, не се разчита на защита. Преди да замина за Америка, пазих диети, за да остана в категорията до 54 кг. Това обаче намали силите ми и хората също усетиха разликата. Казаха ми, че в залата съм уникален боксьор, но на ринга нещата изглеждаха по-други.
- Означава ли, че ще качиш категорията?
- Мисля през следващия сезон да се бия на 61 кг в Лигата. Колкото до аматьорския бокс, добре е че направиха категорията ми до 56 кг. Няма да има нужда да свалям толкова килограми. Може би всичко идва от годините и от по-улегналия живот. По-лесно наддавам килограми и вече доста по-трудно ги свалям. Когато бях на 20-22 г., за един ден не беше проблем да сваля 4-5 кг и да ми останат сили за ринга. Сега не ям повече, но не спадам изобщо. Може би проблемът е семейният живот? (усмихва се) Ожених се. Дойде спокойствието, пък и жената хубаво готви.
Започваме лагер на "Дианабад" съвместно с монголците. Ще ми бъде интересно как е аматьорският бокс в момента. Най-важното тази година е Световното. Там раздават олимпийските квоти. Трябва да съм в първите 8, за да взема квота за Лондон. То вече идва, а ние само със скандали се занимаваме. Цялата ни държава е такава - скандал след скандал. И спортът не прави изключение. Те не са само в бокса. И във футбола ги има.
От Щатите следях по интернет какво се случва у нас. Мога да кажа, че организацията на подготовка на спорта в България е перфектна. Свикнали сме да критикуваме повече, отколкото да свършим нещо положително. Тук цяла година сме на лагер и всичко ти е уредено. Може и да не е на най-високо ниво, но поне не мислиш за нищо, а само за подготовка. Това го нямаше там. Никъде го няма. В Щатите никой не те знае кой си, дори и да си световен шампион за аматьори. Даже не съм сигурен дали получават пари, че са национални състезатели. Като се направи рекапитулация - имаме много плюсове в сравнение с тях. Но всичко е въпрос на пари. Ако се намерят пари за спорта, в частност за бокса, не мисля, че някой ще реве за каквото и да било повече.
Имаме много талантливи момчета и можем да постигнем големи успехи, ако мислим обаче само за представянето ни на ринга. Защото и Олимпиадата дойде. Другите боксьори не са по-добри от нас. В това се убедих и в Щатите. Но просто съзнанието им е освободено - не мислят за насъщния, а само за изявите си на ринга.
Попаднах в един малък за мащабите на Америка град, който не ми допадна много. Макар, че Мемфис се слави като града на музиката. Но дори американците в отбора не го чувстват като добър град за живеене, защото има голяма престъпност. Но е и много затворен град. Просто няма какво да прави човек там. Няма много развлечения. Отидох един път на мач от НБА на местния тим "Мемфис Гризлис", и веднъж в Зоологическата градина. Отборът ни беше предвидено да бъде в Бостън, но не знам защо ни настаниха в Мемфис. И за следващия сезон пак спрягат Бостън, Атланта, Джорджия и още един град, но не е сигурно. "Мей би", както казват често американците. Хората около мен ги учех на български. И те виждаха големи трудности, защото и езикът ни не е лесен.
- И на какво ги научи?
- За спортистите знаете кое е най-лесно - глупостите. Първо научиха да питат "К'во става?" и "Добре".
- Колко олимпийски квоти могат да вземат боксьорите ни за Лондон?
- Най-лесно е да спечелим квоти на Световното. Участие в Лондон е гарантирано за първите 10 боксьори в категория. После става нещо страшно. На другите турнири, които ще бъдат и олимпийски квалификации, домакините ще гледат да пробутат своите хора. В спорта винаги има и нагласени неща. Поне 2-3 квоти се надявам да вземем, до 4. Дано да са повече! Олимпиадата е най-големият форум. Изпитвал съм го преди. Взех медал от Световното и взех квота за Атина 2004, после не успях да се класирам за Пекин 2008. Не съжалявам обаче. Бях 5 месеца на море. А на следващата година спечелих световната титла в Милано. Ако спечеля медал в Лондон, ще ми е по-скъп от златото от Световното.
- Имаше ли проблем с категорията в Щатите? Беше ли изкушен да похапваш повече?
- Там нямах дори масажист. Сам си купих безобидни витамини. Хранителни добавки не са ни отпускали. Даваха ни 200 долара на месец за храна и сам съм се оправял. В нашия отбор в началото се хранехме в столова. Подготвяха ни храната, но след първия месец започнаха да ни дават пари. Ходих лично при шефовете и им казах, че 200 долара са малко за ядене. Едно отиване в магазина ми струваше 70-80 долара и си купувах храна само за 4-5 дни.
- Значи ли, че не си си дояждал, след като парите за храна не са ти стигали?
- Нали все пак съм там като работник. Не бяха сато това парите, които ми дават. Отделно заплата, премии за победи. Но някои неща в България са супер добре. 1000 долара заплата. В началото не можех да готвя, но и се видя, че не мога само по ресторанти да се храня. Научиха ме да готвя по скайпа - боб, картофи с месо, мусака, супи. Нормални неща. И яйца на очи - още от началото. Прости манджи. Откакто започнах да си готвя, започна да ми харесва и да ми бъде вкусно. Затлъстяването е страхотен проблем там. Сигурно от 5-има американци 3-ма са затлъстяли. Те са маниаци на яденето. Имам чувството, че освен удоволствието, което изпитват от яденето, друго нищо не ги интересува. От всички удобства дотам са се докарали. Приготвят храната си за 20 секунди, затова им остава много време да се тъпчат. Тук ям далеч по-малко. Там много неща ме изкушаваха, но съм много щастлив, че това свърши поне засега.