Имаше такова минало

Не възприемам нашенските "дисиденти" толкова сериозно, колкото самите те се изживяват, по една много просто причина. Те се нароиха, тъкмо когато обществото се освободи от тоталитарната нетърпимост към инакомислещите. Например "дисидентите" писатели, преди да се изпъчат направо на организираните от ДС митинги и в анимирани от агенти на ДС телевизионни предавания, бяха известни, общо взето, като повърхностни критици на обществените недъзи. Като един вид невразумителни манастирски послушници. И нищо повече. Устремени пресметливо към изгодни позиции в партийно-държавната структура на нормативната естетика - сп. "Септември", изд. "Български писател", в. "Литературен фронт", в. "Стършел", в. "Народна култура", литературният и философският институт на БАН, щедрите филмови студии. Със синекурни и в отделни случаи персонални заплати. С  изпреварващ старт за доходоносни звания и награди, с много свободно време за лична реализация - спомнете си марксическия постулат за свободното време като главен елемент на богатството.

Дисиденти или... агенти

Идеологическата цензура, доколкото функционираше, рядко откриваше опасни за комунистическото възпитание книги, пиеси, сценарии, докторски дисертации, фундаментални научни изследвания. Все пак в темпото на  световното идеологическо размразяване един несъстоятелен мислител бе натрапен за символ на българското дисиденство, а той, горкият, бе автор на книжчица, силно повлияна от банални антикомунистически пропагандни писания, при това издадена с протекцията на член на Политбюро на ЦК на БКП. Показателно бе, че на срещата с френския президент Митеран от дванадесетте поканени уж "дисиденти" деветима бяха членове на БКП, не противници, а реформатори на социалистическото общество.
Впрочем неслучайно именно България е представена тъй скромно в прословутия Международен речник на дисидентите от Източна Европа. С кратки биографии нашенците там са подредени ето така: Блага Димитрова, Ахмед Доган, Едуард Генов, Георги Марков, Илия Минев, Володя Наков, Радой Ралин, Любомир Собаджиев, Георги Заркин и Желю Желев. Между тях има двама агенти на ДС - "Сава" и "Скитник", а от писателите никой не е възприеман като "инакомислещ човек, който изразява несъгласие с господстващата идеология и се противопоставя на установената обществена система" - така тълковният речник определя понятието дисидент.

Фалшификации със задна дата


По-скоро горчив присмех, а не гордост за нацията предизвикват днес пръкналите се в демокрацията "дисиденти", които със задна дата фалшифицират и своя собствен живот, и обществото, в което се развиваха. Тук особено проличават очевидни извънлитературни напъни да се изгражда борческо антитоталитарно минало. Това се случва предимно във феминизирани вестници и телевизии, и предимно в най-лесния и неизискващ познания и предварителна подготовка жанр - интервюто. Именно в интервюто преднамерените въпроси и отговори се изразяват на специфичен хитроумен език, наложен всъщност в уморителната политологическа говорилня за отрицателни нюанси в речта. Поради това жълтата  журналистика изглежда безпаметна по отношение на народното минало. На скандалните страници идеалите и кумирите на българите от годините на социализма са низвергнати. Не без перманентното участие на "дисидентите". Които уж бяха повели борба в полето на идеологиите, но стигнаха само до един гръмогласен опит да обсебят материалното и духовното наследство на Съюза на българските писатели. За целта спретнаха набързо Сдружение на български писатели, ама не успяха да съкрушат вдъхновената от Иван Вазов твърд на българската книжовност. Обаче като пладнешки разбойнци отмъкнаха в. "Литературен фронт", прекръстиха го на "Литературен форум"... и постепенно го ликвидираха поради недостиг на талантливи сътрудници.

Голямото малко надлъгване

Няма смисъл да споменавам персонално когото и да е от глутницата колеги. Те са  същите, които в писателското пространство приемаха безропотно общи писателски ценностни ориентири - на поколението си и на литературната история, утвърждаваха  творчеството си в комунистически вестници и в комунистически издателства, ползваха тоталитарни творчески и почивни бази, пътуваха в чужбина по конвенции за творчески обмен с писатели от други тоталитарни държави, участваха във верноподанически литературни четения, наричани "литературни десанти", и в прилични на  деветосептемврийски манифестации писателски срещи...
Наистина вече няма смисъл от персонализиране на казионното писателско дисиденство, но си струва да прозрем някои явления, възникващи понастоящем на обществената арена. Например двете привнесени от чужбина и разсеяно представяни като инициативи на Българската национална телевизия предавания "Голямото четене" и "Малкото четене". Промоторите тук се държат като дисиденти от стария тип - и те не са против властта, която и да е тя, обаче  демонстрират нещо ново. То е, че с всякакви маневри изтласкват българската книга от челните места в зрителските класации. Така беше при първия опит, когато програмната директорка на БНТ предварително заяви, че няма значение кой роман ще бъде избран за най-обичан, важното било да не бъде "Под игото". Сега самият председател на СЕМ отново се опитва да внуши, че камерният шедьовър "Малкият принц" е големият шедьовър на литературата за деца и въобще на епохата. Успоредно вървят писателски откровения от рода на следното: "Огледайте се -  в България в момента е модерно да се пише за простотии като Баташкото клане, медиците в Либия... Тревогите на малкия провинциален град, Сривът на ценностите след падането на безценния комунизъм и други подобни регионални битовизми. Очаквам много скоро Партизанското движение да бъде отново правдиво и красиво възпято в някой роман от 1000 страници и да се продаде в тираж от 50 000 бройки. В такъв смисъл, модерен автор аз не съм и щастливо не искам да бъда. Иначе, ако под "модернизъм" се разбира "стремеж към съизмерване с постиженията на модерната световна литература", тогава - да, за жалост съм един от двама-тримата модерни автори у нас... Много по-добре е да четете и препрочитате "Шифърът на Леонардо" и дори, ако щете, Шифърът на Паулу Коелю, отколкото да четете 99 на сто от съвременните и предишните български автори. Преобладаващата част от Българската литература и преди, и сега, е изключително скромна като художествена стойност и неспасяемо регионална..."

Личности, а не набедени гении

Към това ще прибавя възвисената със самочувствие мисъл на един нахакан стихотворец: "Ако Иван Вазов е поет, аз съм торта." Или пък пресните самохвалебствия на един пропаднал политик, че бил преуспял в четири изкуства, между тях поезията и киното,  само че ни стихове могат да се прочетат от него, ни филм да се види. И за капак фундаменталната философия на друг нашенец: "Напуснах страната през 1956 година и не съм се връщал повече. Не бих губил и ден в страна, която не се интересува от моето изкуство или в която няма пари то да бъде купено."
След всичко това е направо задължително по един календарен повод прословут медиен експерт и още по-прословут телевизионен водещ да вложат ценни свои мисли в специално изработена капсула, за да бъдат прочетени като послание от тях след петдесет години. Което и направили...
Това не са мемоарни записки, опитвам се да припомня, че своенравните поначало творчески личности могат да съществуват в живително духовно единение и съдбовна морална съвместимост. Тогава в литературните среди се осъществяваше духовно единение и морална съвместимост между различни писателски поколения и различни естетически възгледи... На чаша кафе или на чаша вино възникваха привлекателни енергийни полета, например покрай Елисавета Багряна и Дора Габе, където сякаш непосредствено се долавяха излъчванията на Яворов, на Боян Пенев, дори на Вазов. Чрез общителния мъдрец Ламар се усещаха гениалните протуберанси на Гео Милев, подобни внушения и досега идват от Леда Милева.
Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Николай Марангозов, Владимир Полянов, Петър Славински, Людмил Стоянов, Христо Радевски, Крум Пенев, Ангел Тодоров, Младен Исаев, Орлин Василев, Славчо Красински бяха личности и от литературното всекидневие, и от литературната история. В меката светлина на неозлобените тогавашни очи се изграждаше освободено от догми познание за естетиката на кръга "Стрелец", на кръга "Хиперион", на списанията "РЛФ", "Наковалня", "Кормило", "Златорог"... Георги Караславов, Ангел Каралийчев, Светослав Минков, Николай Хайтов, Камен Калчев, Илия Волен бяха част от многопоколенчески писателски средоточия в СБП, в литературни издания и дори във всекидневни вестници, където ставаха преките контакти между идващите млади и отиващите си стари... Например най-често редактор на първите книги на всеизвестното поетично Априлско поколение бе "естетическият самотник" Никола Фурнаджиев. Привлекателно бе почти всекидневното общуване с Богомил Райнов, Божидар Божилов, Богомил Нонев, а през тях като че ли и с Никола Вапцаров. Хора - мостове между различни литературни поколения и различни литературни епохи, бяха Александър Геров, с отблясъците у него на Александър Вутимски; артистът от предградията Павел Вежинов, непокорният мислител Емил Манов; Андрей Гуляшки с рядката му способност да се превъплъщава в различни социални типове; Валери Петров с виртуозните си конструкции в българското стихосложение; Ивайло Петров с дълбоките си размисли за съдбата на добруджанското село. Не в облаците витаеха, а по традиционните писателски пътища ходеха-бродеха Димитър Димов - странният рицар на беззащитното добро; Димитър Талев - олицетворението на цяла литературно-историческа епоха; Стоян Ц. Даскалов - изумителното епическо дарование на времето; нахлуващият от Казанлък човек-народ Чудомир. И ние, тогавашните млади по техните пътища, където застигахме придошлите от партизанските отряди, от нелегалните ремсови организации, от затворите и концентрационните лагери на фашизма: Веселин Андреев, Добри Жотев, Павел Матев, Давид Овадия, Димитър Методиев, Генчо Стоев, Георги Джагаров. Често се събирахме около аристократичния Веселин Ханчев, около присмехулния Радой Ралин, около скептичния Иван Пейчев, около взривоопасния критик и публицист Веселин Йосифов, около проникновените театрали Любомир Тенев, Гочо Гочев, Димитър Канушев, Леон Даниел, Методи Андонов, Вили Цанков. В Клуба на журналистите и в писателското кафене сядахме заедно с първите писатели, прописали в новата, социалистическата България: Серафим Северняк, Иван Радоев, Марий Ягодов, Иван Давидков, Климент Цачев. Приемахме за български писатели гърците Аргирис Митропулос и Менелаос Лундаемис, сърбина Сретен Йованович, албанеца Тома Кацори, хърватката Весна Парун, иракчанинът Абдул Сатар Ал Дилими. Те преживяваха заедно с нас златни години от своя живот, намерили в България стряха, хляб и любов. Редом - Пеньо Пенев с трагичната си съдба на истински борец за истински социални правдини.
Реституираният по силата на коварния "Закон Лучников" дом на СБП на ул. "Ангел Кънчев" 5 можеше да бъде обявен за паметник на културата дори само заради присъствието на споменатите български писатели в помещенията и кулоарите там в продължение на цели четиридесет и пет години! Не би! От фасадата му изчезна дори мемориалната плоча с имената на български писатели, загинали във войните и бунтовете за Отечеството.
Въпреки това имаше такова минало, когато в писателското пространство се изграждаше национален опит в духа на националната традиция и се продължаваше националната традиция в духа на националния опит.