От пощата
Хилаво варварство
/ брой: 252
Доц. д-р Емил ГРИГОРОВ
Квебек, Канада
За първи път бях смутен от идеите на Сергей Игнатов през януари 2008 г., когато, все още само ректор на НБУ, той заяви в интервю за в. "Дневник", че българските университети трябва час по-скоро да се реформират според "англосаксонската идеология на образованието", т.е. да заменят Хумболтовия принцип на автономност на науката с идеята за нейната зависимост от бизнеса. Смути ме не толкова неуместната употреба на думата идеология, колкото бодрата увереност, че в англосаксонския свят Хумболтовият тип университет вече не съществува. Защитил докторската си дисертация в Канада, и то именно в университет, който се гордее със своя Хумболтов характер, аз не можех да не се запитам дали г-н Игнатов е просто неосведомен, или съзнателно се опитва да манипулира общественото мнение. Отговорих си около две години по-късно, когато, вече като министър на образованието, той се зае сериозно с осъществяването на реформаторските си амбиции. Стана ми ясно, че в случая неосведоменост и манипулативност вървят ръка за ръка и, подплатени с решителност и безпардонност, не могат да произведат друго, освен разрушителни ефекти. Казах си, че е време да стягам куфарите. Днес вече си изкарвам хляба като преподавател по философия на около осем-девет хиляди километра северозападно от България и съвсем отговорно заявявам, че работя изцяло в духа на Хуболтовата философия на висшето образование. Нещо повече, ако, да речем, бях повярвал на г-н Игнатов и се бях опитал да приложа неговата визия в тукашни условия, вероятно много скоро щеше да ми се наложи да си търся друга работа, като с препоръките, които евентуално щях да получа, разнасянето на пица по домовете щеше да е сред добрите варианти за нова кариера. Слава Богу, скептицизмът ми по отношение на "англосаксонската идеология на образованието" се оказа здравословен с оглед на моето професионално развитие.
Но не мога да не мисля за роднините, колегите и приятелите си в България. Всеки ден чета електронните издания на няколко български вестника и с мъка установявам, че разни Игнатовци, Дянковци и пр. са се разбеснели така, че дните на българското образование, а и на българската култура като цяло, изглеждат преброени. Не става въпрос само за некомпетентност, нито само за арогантност, макар че тези две неща бият на очи. Става въпрос за дух на разрушението или, което е същото, за варварство. Рушат образователната система, рушат системата на здравеопазване, рушат екологични ниши, рушат всичко, което не разбират, рушат самата надежда, че може да настъпи време, когато ще престанат да рушат. Всъщност, както е тръгнало, такова време ще настъпи съвсем скоро, защото просто няма да има какво повече да се руши.
В този ред на мисли не би било неуместно едно сравнение между настоящото българско правителство и правителството на Третия райх. И в единия, и в другия случай имаме враждебност към високите пластове на културата, презрително отношение към интелигенцията, крещящ популизъм, всекидневни опити за манипулация на общественото мнение, просташки флирт с едрия бизнес, култ към младостта и физическата сила и видимо набъбване на полицейското тяло. Добре е все пак, че расизмът не е официална политика на кабинета "Борисов"; че България не разполага с военнопромишления комплекс на нацистка Германия и че, за разлика от Гьобелс например, Дянков и Игнатов са варвари от регионален, а не от планетарен, мащаб. Варварството им е някак си хилаво, дребно, пресметливо, но въпреки това - достатъчно унищожително за духовно изтощената българска нация.