Експертите на прехода срещу "Експертите на прехода"

Те никога не са виновни за нищо. Те никога не вземат решенията. Те само съветват и препоръчват. Никога не гласуват закони, не приемат постановления. Само раждат идеи, препоръки, насоки. Защитават или нападат идеи, препоръки, насоки. Консултират. Лобират. "За" и "против". Печелят от това. Медийно активни са, но са и хора в "сянка". Те направляват, но не вземат крайните решения. Което вероятно ги прави смели, защото така са застраховани срещу търсенето на отговорност за резултатите от тези решения.

Огнян Шентов - Център за изследване на демокрацията

Иван Кръстев - Център за либерални стратегии

  Евгений Дайнов - Център за социални практики

Огнян Минчев - Институт за регионални и международни изследвания 

Красен Станчев - Институт за пазарна икономика

На 24 септември 2010 г. във форума на списание "Либерален преглед" директорът на Института за регионални и международни изследвания Огнян Минчев завършва един пост, озаглавен "Къде е патосът", по следния саркастичен начин: "С уважение - Огнян Минчев, агент на ЦРУ, храненик на Джордж Сорос, научен комунист, предател на Партията, професионален русофоб... член на могъщата ложа на think tank-овете..." Ако перифразираме афоризма: "Това, което една жена може да каже за друга, никой мъж не може да го каже.", можем да заявим също саркастично: "Това, което един лидер на тинк танк може да каже за себе си, никой друг не може да го каже."
Коментарът на Минчев е направен в рамките на дикусия във форума, посветена на току-що излязлата от печат книга на Достена Лаверн "Експертите на прехода. Българските think tanks и глобалните мрежи за влияние". Главните герои на книгата са известни неправителствени организации (НПО), или мозъчни тръстове, или тинк танкове (think tanks), както са известни на Запад, като Центърът за изследване на демокрацията (ЦИД), Центърът за либерални стратегии (ЦЛС), Центърът за социални практики (ЦСП), Институтът за пазарна икономика (ИПИ) и Институтът за регионални и международни изследвания (ИРМИ). И, разбира се, главни герои са и ръководителите на тези мозъчни тръстове, съответно Огнян Шентов, Иван Кръстев, Евгений Дайнов, Красен Станчев и Огнян Минчев.

Първото публично обсъждане на книгата се проведе на 10 февруари в Стопанския факултет. Предишните две обсъждания са се провалили по една или друга причина
Снимка Мариета Томова

В книгата авторката е направила дисекция на българските мозъчни центрове, изследвала е техния генезис, развитие и участието им в някои от ключовите моменти на прехода. Фактът, че подобно изследване се появява чак 21 години след началото на реформите, и че всъщност идва от чужбина (книгата е преведена от френски и всъщност е докторската дисертация на авторката по политическа антропология, защитена в Париж), говори вече достатъчно само по себе си. Всъщност, Достена Лаверн е извадила, от научни позиции, на слънчева светлина хората, които 20 години ни обясняват живота.
Макар книгата на Лаверн да излезе през септември 2010 г., съдържанието на научния труд от 614 страници започна да се коментира по-оживено и пред по-широка публика едва в началото на т.г., благодарение на няколко публикации в пресата и интернет сайтове и блогове. Постепенно знанието за нея започна да набира обороти и в последния месец за "Експертите на прехода" се говори като за "явление", "бестселър", "интелектуално събитие", "политическо събитие, нарушаващо табуто".
Но мълчанието, което беше обгърнало изследването на Лаверн в продължение на месеци, бе достатъчно показателно, за да накара Кеворк Кеворкян да напише в началото на януари във в. "Труд": "Постепенно нещо взе да се промъква в медиите за изследването на Достена Лаверн... една знаменателна книга за брокерите на прехода... Телевизиите се крият от Достена. Същото се случи и с новата книга на Румяна Угърчинска "КГБ и сие". Не казвам, че всичко в тези книги е достоверно, но интересът към тях е мярката за валидност на някои предавания, които иначе непрекъснато се задушават от претенциите си за сериозност."

Експертите на прехода срещу...

Нека да започнем непривично, отзад напред. Първо, да чуем какво казват обектите на изследването, преди да споменем за някои важни изводи, до които стига авторката на "Експертите на прехода". И тук правим изненадващо "откритие" - експертите мълчат. Вече пети месец бърборините на прехода мишкуват. Обяснителите на "вся и все" не желаят да обясняват. Анализаторите на всичко под слънцето не обичат да бъдат анализирани. С две изключения - едно интервю на Огнян Минчев пред списание "Тема", в което той (О, боже!) ни обяснява, че неолиберализмът е вреден, участието му в дискусията в "Либерален преглед" и интервю на програмния директор на ЦЛС Румен Аврамов пред в. "Култура". На фона на непрестанните словесни порои на лидерите на тинк танкове през последните десетилетия подобно мълчание е потресаващо оглушително. Впрочем това прави впечатление и на хората от бранша. В интервюто на Аврамов, публикувано на 14 януари, той казва: "При цялата недодяланост на книгата, не мисля, че адекватната реакция на общността е да заеме обидена поза и да пази честта на мундира. Тази общност трябва да е способна да се оглежда отстрани, да признае, че мотивите и резултатите от работата й могат да бъдат (и често са) манипулирани, да допусне, че (дори несъзнателно и вътрешно убедено) нерядко изпълнява роли, разпределяни в меандрите на административни и външнополитически канцеларии. Да признае също, че функционира особен "пазар на купувача", където търсенето определя предлагането, стандартите, дневния ред, а нерядко и идеите. Че това е полупрозрачно пространство, което много наподобява света на държавните поръчки."
Цитатът е пространен, но той е важно, макар и вероятно нежелано, признание за труда на Лаверн, защото тази изповед на Аврамов се покрива с изводите на авторката на "Експертите на прехода" за ролята на тинк танковете в България. Няколко пасажа по-нагоре в интервюто Аврамов дава оценката си за книгата: "Тя не предлага нищо, а е по-скоро литературно-наукообразен израз на битуващото улично мнение за част от т.нар. неправителствен сектор." Битуващото улично мнение, както се изразява Аврамов, между другото, включва и представата за българските тинк танкове като за проводници на чужди интереси, най-често тези на САЩ. Така зовът му общността да допусне, че "нерядко изпълнява роли, разпределяни в меандрите на административни и външнополитически канцеларии", добива звучене на признание, но без разкаяние. Защо няма разкаяние след признанието, че работят в угода на чужди интереси, ни обяснява месеци преди това Огнян Минчев в "Либерален преглед".
Към момента, в който пише долните редове, Минчев още не е чел книгата на Лаверн, но заявява: "Достена - съзнателно или не - изцяло изрязва контекста на този дебат, който тя представя като ограничен и манипулативен... Всички дихотомии - Изток/Запад, модерно/традиционно и т.н., са част от една безмилостна и отчаяна политическа борба - борбата България да прескочи оградата между постсъветската разруха и европейската (пост)модерност... Битката беше с примитивни и брутални типове, които през целите тези 20 години не родиха нито една идея, но за сметка на това откраднаха цялото обществено богатство... Аз лично се гордея с този дебат - с неговата откритост, отчаяност и решителност моята страна да не остава в ръцете на източните варвари... За вас щеше може би да бъде угнетяващо едно социално-икономическо равнище на България, което повтаря това на централна Украйна. Политическите приятели на Достена Лаверн в България готвеха именно това - и при Луканов, и при Виденов. Сега се опитват да върнат нещата колкото могат назад в полза на "Газпром" и нейните олигархични сателити в България..." Когато човек чете за "източните варвари", започва да се пита дали сарказмът на Минчев относно "професионалния русофоб" е наистина сарказъм... Впрочем намесването на темата "Русия" в дискусията по една книга, в която не става дума за тази страна, е показателно за тежката психическа зависимост на българската тинк танк общност от случващото се в тази държава. Привнасянето на темата "Русия" е нещо като условен рефлекс на експертите при всяка критика срещу идеите, които са продуцирали у нас, срещу позициите, които са заемали и налагали.
Минчев оправдава действията на колегите си, имплицитно допускайки, че може би са греховни, с борбата срещу някакво зло. В неговите представи злото идва от Изток (явно за него това не е просто географска посока, а сложно събрание от идеи, идеологии, начини на мислене и действия), следователно то по дефиниция влиза в битка с доброто, което пък се отъждествява със Запада, чиито воини на първа линия са явно главните герои в "Експертите на прехода". Действително, когато мислиш, че си на страната на Доброто, всички приоми в битката срещу Злото са допустими. Дори да навредиш на собствена си страна. Все пак "дихотомията Изток/Запад" е глобална и какво значи тук някаква си България. Героите на "Експертите на прехода" се изживяват като участници в световен процес и ако на местно ниво нещо не потръгне, вероятно го причисляват към, както е модно да се казва, "collateral damage" (странични щети/жертви).
Във форума на "Либерален преглед" има мнения и на други участници. Едно от тях, подписано като "читател", гласи: "Според мен авторката не толкова ги критикува въпросните "експерти" - тя просто ги цитира. И от тези, събрани на едно място документирани изказвания, на човек, неследил редовно разните им изяви в проекти, уъркшопи и публикации в чужди медии - му настръхва косата..."

..."Експертите на прехода"

В увода на "Експертите на прехода" Достена Лаверн дава разширено тълкуване на термина тинк танк, който присъства буквално на всяка страница от книгата: "Става дума за форма на експертиза и лобиране, която води началото си от края на XIX - началото на XX век. Възникнала първоначално в Съединените щати, тя се превръща в износен продукт на американското влияние по света, най-вече по време и след неоконсервативната революция." Оттук става ясен, не че досега не е бил, идеологическият генезис на неправителствените организации, описани в книгата. Подкрепено с финансовите потоци, които се изливат от различни, предимно американски, фондации и от филантропа Джордж Сорос, това обяснява защо поговорката "Който плаща, той и поръчва музиката" е толкова често използвана в българската политика. Въпросът към тинк танковете "Защо подкрепяте само американските интереси?" става напълно излишен след първите стотина прочетени страници на книгата. Макар че от нея научаваме и нещо любопитно. Фондацията на Сорос "Отворено общество" влиза на българка земя с активната подкрепа на социалистическото правителство на Андрей Луканов. Има нарочен държавен указ за целта, по силата на който Сорос получава сграда, офиси, фондацията е освободена от данъци и митнически такси, и едновременно с това получава годишна субсидия. За 1991 г. тя е 13,6 млн. лв. и 1,1 млн. долара. И това продължава до идването на Жан Виденов на власт. В същото време "Отворено общество" беше свързана със СДС. Наистина, чудни са понякога делата Божии.
В книгата, която е базирана на множество интервюта, е описана и вътрешната структура на тинк танковете в България. Например авторката пише: "В кафене в центъра на София един от бившите експерти на ЦИД ми прави знак да се доближа до него и ми прошепва: ЦИД е малкото американско посолство. Той е центърът. Той е сред тези, които подготвиха последната фаза на перестройката. Един вид "План Маршъл" за България. Кой мислите, че можеше да пътува в Съединените щати преди 1989 г. - и защо?"
Лаверн представя и виждането на самите тинк танк за себе си: "Множество други разговори - с директори на водещи НПО - представят think tank като интелектуален и политически елит, който е помагал, а понякога и замествал политическия елит, за да спаси българската демокрация". Спасителите на демокрацията обаче май нямат намерение да спасяват и всички българи заедно с нея. Цитат от "Експертите на прехода", главата "Общество пред цивилизационен избор: "Съзнаващи, че всеки опит за насилствена модернизация предизвиква съпротива и маргинализира част от населението, която се оказва неприспособима, те си задават въпроса: "Какво да направим с хората, които не подхождат на отвореното общество?" (В. Гарнизов). Директорът на НБУ и бивш председател на фондация "Отворено общество" Б. Богданов отговаря: Ще ги оставим настрана и така малко по малко те ще пукнат и ще останат отвън. Какво правя, когато трябва да постигна някакъв резултат? Давам работата на хора, които знам, че работят много, и не обръщам внимание на другите. Ето така се свършва работата. Малко по малко манталитетът ще се промени, работата ще се приема с радост. Хората, които изпитват удоволствие от работата, ще стават все повече и повече."
На тези българи, които няма да пукнат и да останат "отвън", им се готви да усвоят нова писменост. Пак в същата глава четем: "По време на разговорите ни някои експерти от think tanks декларират, че подкрепят тезата на президента на републиката (от СДС) Петър Стоянов (1997-2002), че влизането на България в информационното общество изисква изоставянето на кирилската азбука в полза на латинската. Това би бил "практичен" избор, който би попречил единствено на "служителите на славянския мит" или на "романтиците, които разбират погрешно идеята за националния интерес". Както се и досещахме, австриецът Ото Кронщайнер е можел да разчита на солидна плеяда гласовити киряк-стефчовци, готови да продадат и език, и слово в името на "криворазбраната цивилизация".
Оттук можем да проследим и едната линия на противопоставяне на мозъчните тръстове с академичните среди у нас. Коренът на това противостоене обаче е в обвиненията, че тинк танковете използват ненаучни методи и като следствие нямат възможност да станат част от академичната общност. Ответният удар е в две плоскости - да си направят "свой" университет - Нов български университет, и да обвиняват академичните среди - БАН и Софийския университет, в закостенялост и изостаналост.
Много важна за разбирането на някои процеси в днешна България е темата за корупцията - любимата дъвка на експерти и политици, и отношението на тинк танковете към нея. "Експертите на прехода" предлага "вътрешен" поглед към процеса на превръщането на темата за корупцията във водеща в обществения дебат, за нагнетяването на истерията около нея и за користните мотиви, които се крият зад кръстоносния поход срещу това уродливо явление. Достена Лаверн цитира неназован представител на фирмата "Овергаз", участвал през май 2003 г. в конференция, организирана от ЦСП с ръководител Евгений Дайнов, в столичния хотел "Радисън" и посветена на борбата срещу корупцията. Бизнесменът твърди: "...Но си мисля, че всички разбират какво означава подобна среща само месец след убийството на един от най-големите български бизнесмени - Илия Павлов. Генчо (Евгений Дайнов - б.а.) е чисто и просто глашатай на донорите си, той предава съобщения..." По-нататък бизнесменът обяснава, че макар и с непочтени методи Павлов се е опитвал да прави независим, национален бизнес. Споменава и че американското посолство не издава визи на банкера Емил Кюлев и бизнесмена Васил Божков. "За мен тази среща беше сигнал, warning, внимание!... Присъствах на поредица от конференции от този тип като например онази, организирана от ЦИД под заглавие, нещо като "Всички правителства падат, защото са корумпирани"..., човек се пита дали не трябва да го разбира като: обявяваме за корумпирани всички правителства, които искаме да свалим... Всичко това е малко тъжно, защото се питам дали България би могла да преживее цялата тази игра."
Лаверн цитира и малко познатата на широката публика статия на един от лидерите на тинк танк - Иван Кръстев, "Странното преоткриване на корупцията", в която той пише: "Големите корупционни скандали в Източна Европа през последните години не се случват, когато големите мултинационални компании печелят, а когато големите мултинационални компании губят..." Както го преразказва авторката на книгата: "...чрез този тип коалиции (има се предвид "Коалиция 2000", създадена от българските тинк танкове за борба срещу корупцията - б.а.) Световната банка, подпомогната от think tanks в новите източни демокрации, можа отново да предложи станали вече непопулярни мерки и политики: приватизация, дерегулация и т.н." Всъщност, говорим за нови механизми за "разчистване на терена" от национални бизнеси в полза на чужди.
В книгата, макар и маркиран, е засегнат и въпросът за "заслугата", която някои лидери на мозъчни тръстове имат за идването на Бойко Борисов на власт. Разкрито е тяхното участие в създаването на "Глобална България" - асоциация, определена от Лаверн като "коалиция между компрадорския елит на think tanks и легализирания бизнес елит, приет от международните икономически актьори..." Упомената е и ролята на Кръстев, който в началото на 2006 г. обявява, че настъпва ерата на новия популизъм, година по-късно дискретно подкрепя ГЕРБ на изборите за Европарламент и с помощта на бившата вече телевизия Re:TV (създадена от "Глобална България" и самия Кръстев) помагат за налагането на образа на Бойко Борисов като лидер на популистката десница. Както пише Лаверн, след като изигра своята роля, телевизията внезапно спря "и разочарова много от привържениците на т.нар. гражданско общество".
Основният извод на Лаверн след 600 страници излагане на изследователския материал относно ролята на тинк танк в България е: "Вместо да служат на изграждането на една модерна демокрация, основана на суверенни и автономни институции, както дълго време твърдяха, че правят, те спомогнаха за размиването на границите между: 1) национално и международно; 2) правителствено и неправителствено; 3) публично и частно; 4) институция и индивид."
С други думи - тинк танковете размътват обществената вода до степен, която позволява най-добре да се лови рибата. А на нас ни е отредена ролята на шараните.

О, Музо

Лаверн е успяла да открие стихотворение на един от главните си герои - Иван Кръстев, писано в началото на 90-те години. "Житиеписецът" е уникално прозрение на Кръстев за неговото бъдеще и в същото време - чудесна епитафия, която един ден би могла да бъде написана за спонсорираните и направлявани от чужда ръка български тинк танкове. Ето финалните му редове:

Слуги провъзгласени за пророци,
ний вярваме в достойното мълчание.
Проклинаме злощастната си дарба,
омесила в едно и истината, и лъжата.
Каквото имаше да кажем, друг го каза.
Каквото казахме, не беше наше.

Амин!