Един българин по-малко

През лятото на 1966 година със Серафим Северняк замислихме да пообиколим България, след като бяхме сключили творческа контрактация с  в. "Литературен фронт". Бяхме волни и независими, току-що освободени от  постовете ни на главни редактори в Българската национална телевизия. Заедно с Леда Милева, която свалиха от директорското й място, но пък я стягаха за посланик в ЮНЕСКО. Заедно с Иван Радоев, когото назначиха за драматург без работно време в един пулсиращ драматичен театър. Заедно с Върбан Стаматов, който се качи отново на  презокеански кораб и чак след няколко години се появи в дома ми в Хавана, където и аз  бях изчезнал. Заедно с Банчо Банов, отправен към  най-престижното книгоиздателство... Ние бяхме писателски екип на ръководни длъжности в БНТ, довели със себе си още литератори. Редактори в моята програма "Главна редакция за децата, младежта и армията"   станаха Георги Константинов, Калин Донков, Владимир Попов, Атанас Ценев, Камен Русев, Димитър Спасов, Димитър Михайлов. Общо в тогавашната телевизия имаше около тридесетина писатели, мисля, че това бе   благоприятно за зрителите. Сега не знам колко писатели има в БНТ, но тогава  ние спокойно приехме отстраняването ни по нареждане "отгоре", защото разбирахме, че трябва да отворим път на нови по съвкупност на необходими дадености хора. Да, тяхната телевизия   се оказа перспективна в развитието и главно в усвояването на  модерните жанрове от чужбина. Но искам да кажа нещо съществено за онзи "кадрови кадрил", който се свързва сега с тоталитаризма. Тогава  Тодор Живков сваляше, но не те изоставяше на улицата, дори почти винаги леко, макар и с един милиметър, те издигаше. Такъв бе и случаят със Серафим Северняк и с мене, и ето защо, докато той да учреди и оглави сп. "Отечество", а аз - да замина на дипломатическа работа в Куба, тръгнахме  да обикаляме България.
... Серафим имаше едно зелено "Рено", което едва ни побираше, но вървеше, както се оказа, не само по асфалт.  Разбрахме това свойство на колата, когато след    прелестното малко градче  Гоце Делчев решихме да навлезем в глъбините на земята Чеч, описана в романа на Людмил Стоянов, наш снизходителен покровител в писателското кафене. От Гоце Делчев към Сатовча ни очакваше добре разбит от копита и трактори друм, а към  пограничното село  Црънча - дълбоко  разорано от булдозери трасе на бъдещо шосе. Преминахме все пак и достигнахме Ваклиново. Црънча се бялна на отсрещния склон на дълбока пропаст, а пътеката дотам бе само за катърския керван, с който  аго Исмаил пренасяше два пъти седмично солта и  брашното, кибрита и гумените галоши, гвоздеите и захарните петлета за оня живот на  ръба на отечеството.  Е, оставихме колата във Ваклиново и тръгнахме с аго Исмаил, хванати за  катърски самари. Животните ни придържаха надолу, изтегляха ни нагоре, ръцете ни заболяха от такова ходене, но все пак достигнахме заветната Црънча - и я заварихме безлюдна.  Слънчасал мегдан, стишени две-три улички като пресъхнали малки ручеи, дъх на пчелини... И докато се чудехме и маехме какво всъщност  търсим тука, от  каменлива уличка възлезе към нас хубаво усмихнат човек, широкоплещест, невисок. Ама къде сме ние, като че ли попитахме тогава. При свои хора сте, отговори човекът с разтворен от гласната "е" родопски говор.  В Чеч сте, в Чеч!
Това бе Салих Делибашев, тогава четиридесет и петгодишен, тогава - кметски наместник, тогава - съзидател на  училище и негов кръстник, тогава - партиен секретар, тогава - водач на црънчани в бюрократичните разправии за водопровод, електрификация, здравен пункт. Да кажа предварително, че този човек постигна много победи  в битката за своето родно село.
Естествено останахме уж само за една нощ в неговата къща, при неговото семейство,  но се задържахме повече - и заради  необичайната за градски хора като нас природа на Црънча, и заради необикновения човек Салих Делибашев. Особено привлекателни бяха тихите вечери на края на селото,  където бе  неизмазаната отвън къща на Салих. Долавяхме повей на соколови крила, ромон на река,  тъмнозелена от отразената в нея девствена гора, потаен вървеж на костенурка. И  усещахме  дори благодатния сън на Салиховите деца, едно от които - Елин, стана директор на замисленото от баща му училище с име "Никола Йонков Вапцаров".
Салих ни разказваше, че му сложили прякор Франко, понеже управлявал в Црънча дълго като генералисимуса в Испания. Името на селото идвало от черница, думата е българска,  повтаряше той, ние сме българи по род и език, но не сме православни по вяра. Така ни подсказваше някои трагични преживелици на црънчани, неотбелязани от общата ни история за началото на двадесети век, но останали в родовата  памет. Събития, отминали с една война, но по исторически смисъл повторили се  и след нашето запознанство, когато десетина години по-късно Салих се появи в София с друго име - Северин. На един от вас двамата се преименувах, каза той...
За себе си аз  бях склонен да го възприема с друго, многозначително друго  име - Мехмед Синап. То ми идваше от романа на Людмил Стоянов за един народен водач, прочут с  бунта срещу чорбаджиите османлии..  Знае се и не се знае, че когато в края на седемнадесети век в Чеч  настъпва невиждан глад, сиракът  бедняк  Мехмед Синап повежда хайдушка дружина, разграбва бейските хамбари, товари кервани с жито и царевица, и крина по крина раздава зърно за сиромашките самуни  на изпосталелите от недояждане хора в планинската  земя,  където се събират Неврокопско, Драмско и Ахъчлебейско. А от селото на Салих Црънча до  селото на моя род Манастир, днес оттатък държавната  граница, има пряка пътека...
Ние със Серафим направихме Салих Делибашев с  кръщелното му име главен герой на нашия пътепис за земята Чеч.  И  след като присъединихме към  ония попътни записки и други подобни - от Добруджа, от Северозапада, от Преслав Велики и т. н. , той за нас си остана  най-милия ни образ от книга, която нарекохме "Ден днешен".
...Много години ме нямаше по нашите места, а като се завърнах, дълго време изпитвах разбираема боязън да потърся  връзка със Салих Делибашев и въобще да намина към Црънча, още повече че съавторът ми Серафим Северняк бе си отишъл от живота. Но  почти половин век след първата ни среща аз най-после намерих сгода да се отправя  отново към Чеч. Това стана през миналия май...
Дочаках те, каматен Кольо! -  каза ми  същият  Салих Делибашев. Той се усмихваше насреща ми пак така хубаво, косата му бе съвсем побеляла, деветдесет и трите  негови години личаха все пак по леко прегърбената му  снага. Но бе същият добър дух на Црънча, но бе същият  литературен герой, озарил с присъствието си  наши позабравени съчинения.
Естествено Црънча бе променена и към хубавото, и към недотам хубавото. Стари схлупени къщи почти  не се виждаха, личаха обаче нови домове, двуетажни и триетажни, немалко автомобили, две-три магазинчета, пък и шосе бе прокарано откъм Барутин. Обаче повечето работливи мъже  бяха на гурбет  в Англия и Гърция, там си вадеха хляба.
Нараснала бе Салиховата челяд, внуци и правнуци  шумяха из къщата му. Вечерите не бяха толкова стишени, но все пак, все пак Црънча е на края на България и там  с моя литературен герой и житейски приятел можеше да се чуем  един друг отново. Салих пак бе Салих, а не Северин, и го схващах повече  като Мехмед Синап, отколкото Франко, и пак бе българин с всички българи. За това си говорихме не просто на края на България, а на края на живота му, защото неотдавна Салих си отиде и от Црънча, и от България.
Отечеството ни остана с един човек по-малко.  Не за всекиго мога да напиша това.


Серафим Северняк и Никола Инджов


Салих Делибашев, Никола Инджов и сина на Салих - Елин с малката си дъщеря