Белетристика
Двайсет лева
/ брой: 192
Панчо ПАНЧЕВ (като детски писател, известен с псевдонима Дядо Пънч) е роден на 17 ноември 1933 г. в София. Завършва руска гимназия и театрознание. Бил е редактор на сп. "Театър". Автор на десетки книжки с приказки, стихотворения, гатанки, сценарии за анимационни филми, сред които "Зоологическа азбука", "Гатанкова каша от кухнята наша", "Гатанки за лека нощ", "Отгатнете градовете!", на романа за деца "Дневник на слончето Моди". Написал е десетки пиеси, между които "Приказка за калпаците", "Голямото имане", "Покана от Париж" и др., които са поставяни у нас и в чужбина.
Автобусът за града спираше сред селото, пред общината, но взимаше пътници и от завоя при бахчите. За дребните производители на зеленчук беше много по-удобно да тръгват за пазара оттам. Така спирката "по желание" стана постоянна. Голям орех правеше през лятото сянка на чакащите, а под дървото наскоро се появи и скамейка, на която да посядат. Беше скована от недодялани върлини, но вършеше работа. Направи я бай Миро, чиято градина беше наблизо. Съседи го видяха, когато я майстореше, та се знаеше, че е негово дело. И мнозина го благославяха, но нали сме жители на Балканите, намериха се и недоволни, че скамейката, както и самата спирка не са кацнали точно пред техните бахчи. Не признаваха, че тук е най-удобното място за повечето пътници, пък и за шофьора.
Селото дремеше в делничното пладне, когато вратата на общинската канцелария се отвори.
- Ха добър ден!
- Добър ден, бай Миро! - отговори бодро Кольо Държавата. Беше получил този си прякор, защото вършеше всичко в общината. Освен лъскавата, представителната част. За нея си имаше кмет. - Какво те води насам?
- Нося ти малко пари.
- Ясно. Забогатял си и ще плащаш данъка.
- Тц. Не съм забогатял. Данъкът ще почака.
- А чии са тия пари, дето ги вадиш от найлона?
- Не знам.
- Как тъй не знаеш?
- Ами тъй - намерих ги.
- Къде? Че да ида и аз да си намеря малко.
- Няма повече. Само тия бяха. Триста и трийсет лева. Шестнайсет двайсетарки и едно десет. Някой ги е изръсил на горната спирка.
Кольо го гледаше с ококорени очи, а бай Миро подробно му разказа как си седял на скамейката, скована от самия него, как някакъв найлон блеснал в буренака и това се оказали въпросните пари, как почти уплашен ги преброил, пъхнал ги обрано в прозрачния плик и тръгнал насам. Кольо също ги преброи и намери на дъното на измачкания найлон сгънато листче. От него се разбра, че това са пенсиите на баба Минка и дядо Лазар Петкови. Веднага им се обадиха по телефона - слава богу, внукът им Лазарчо ги беше обзавел с джиесем - и след има-няма петнайсетина минути дядото дотича в общината.
- Ама къде ги намерихте? - вместо "добър ден" каза той и взе да брои парите. Преброи ги веднъж, започна и втори път, а като свърши, погледна въпросително двамата си съселяни:
- Двайсет лева не излизат. Двете пенсии са точно триста и петдесет, а тук са триста и трийсет.
- И ти, вместо да рипаш от радост, се захвана за тия двайсет лева! - отряза го Държавата. - Бай Миро ги е намерил на спирката при бахчите и трябва да му целуваш ръка, а не да претендираш...
Чак сега дядо Лазар видя своя стар приятел и съученик Миро, който се беше поотдръпнал назад и си мълчеше, но сега се обади сякаш да се оправдае:
- Толкова бяха. Съмняваш ли се?
- Не, не. Моля ти се! - свойски го потупа по рамото собственикът на парите. - Ама това ще ми е за обеца на ухото: да не давам пари на жената, тя да ги носи, в чантата. Само че къде ли може да се е дянала тая двайсетачка?
- Отде да знам! - тонът, с който каза това бай Миро, вече не скриваше обидата му.
- Е, аз ще вървя да зарадвам Минка, че бяхме се побъркали! - някак гузно промърмори дядо Лазар и си тръгна с парите, но се обърна и добави: - Пък утре ще почерпя.
Когато затвори вратата зад себе си, двамата останали в канцеларията срещнаха погледите си, в които се четеше едно и също: "Хубаво ни почерпи ти с твоето съмнение, че си обран..." След което бай Миро добави на глас.
- Аз, ако исках, нали можех да ги задържа всичките. Не да взимам пикливите му двайсет лева.
- И едно екстра пътуване да си направиш до София, до младите. И някое подаръче да купиш.
- Стига изрежда! - прекъсна го засегнатият старец, едва сдържащ мъжките си сълзи. - И ти на мое място щеше да ги върнеш.
Когато намери парите, на него нито за миг през ум не му мина, че може да ги задържи. Другояче го бяха учили и родителите, и баба му, и дядо му, с които главно прекара детството си. Така беше в онова време, за което казват, че Господ тогава ходел между хората. И съществуваше изразът "грехота е".
Бай Миро каза на Кольо "довиждане" и двамата се разделиха. Но само за два-три часа. След това, без да са се уговаряли, се намериха при скамейката на автобусната спирка. Старецът ровичкаше в тревата и буренака с една тояжка, когато общинарят го изненада:
- Какво търсиш, бай Миро?
- Знаеш какво. Двайсетте лева на оня. А ти какво насам по никое време?
- Не се ли сещаш? И аз за същото. Нещо ме загложди отвътре и турих катинара на канцеларията. Не мога да се успокоя.
- Не можеш, ама ги няма. Преровил съм треволяка наоколо стръкче по стръкче.
С това разговорът им приключи. Седнаха на скамейката, загледани към селото. И ето че оттам се зададе дядо Лазар. Когато приближи, започна неловко да се оправдава, без някой да го пита:
- Минка ме прати до градината. Баш сега й притрябвал джоджън.
Но за двамата му съселяни, а сигурно и за теб, драги читателю, веднага стана ясно, че и той е тръгнал да търси двайсетачката. Загризала го е съвестта, че се е усъмнил в съселяните си и по-точно в своя стар приятел бай Миро. Сам се беше попитал - защо ще ми ги връща без двайсет лева, щом е могъл да ги вземе всичките?
Той продължи към горните бахчи, а двамата на пейката останаха да си помълчат. Не такъв го познаваха. Живее значи човек повече от седемдесет години и всички му викат "добър ден" с уважение. После нещо се случи, може да е съвсем дребно, обаче уважението изчезва. Къде ли беше изчезнала и пустата му двайсетачка.
На другата заран стана ясно. Докато будувала през нощта, баба Минка се плеснала с длан по челото и си спомнила, че още в пощата, когато дядо Лазар й дал парите да ги прибере в чантата, тя отделила една банкнота, защото малкият Лазарчо скоро щял да има рожден ден. Бабина обич - как да не я разбереш.
Мина време.
Бай Миро се направи, че приема поднесените му извинения, но престана да търси, както досега, дългогодишния си приятел. Кольо Държавата също промени отношението си към дядо Лазар - разговаряше с него само по служба.