Да гледаш със сърце

В нашето общество към хората с увреждания всички се отнасят различно. Едни обръщат поглед на другата страна, други снизходително ги съжаляват, трети - самоотвержено им оказват помощ. Малцина споделят мнението, че хората "с ограничени възможности" са също толкова ценни, колкото и здравите. В днешно време мнозина  започнаха да "чувстват" през очите си и забравиха за нормалната човешка ценностна система.
Какъв е светът през почти невиждащите очи на едно двайсетгодишно момче? Ивайло Цанков е роден на 12 март 1989 година в Балчик. Завършва СОУ за деца с нарушено зрение "Д-р Иван Шишманов" във Варна. През 2010-2011 г. учи предучилищна и начална педагогика в СУ "Св. Климент Охридски". Една година след това се прехвърля в  специалността "Психология" на университета.


- С какви трудности се срещна по време на тийнеджърските си години?
- Трудностите, с които се сблъсквах през годините и продължавам да се сблъсквам и до днес, са свързани най-вече със самостоятелното ми придвижване. Това до голяма степен е причина за моите ограничени контакти. За разлика от хората без подобно увреждане, при нас се изискват много повече време и усилия, упоритост, за да можем да се придвижваме сами.
- Какви приятели имаш около себе си?

Иво с колежки в университета

- Приятелите ми са хора, на които мога да разчитам, както и те на мен. За мене най-важното нещо в едно приятелство е доверието, затова подбирам за приятели такива хора, на които знам, че мога да се доверя. Те също могат да ми се доверят.
- Чувстваш ли се различен от другите и те как те възприемат?
- Не се чувствам по-различен, макар  физически да съм по-ограничен. Това безспорно е така, понеже липсата на зрение ограничава човек в много дейности, но аз не се чувствам подтиснат от това. Наясно съм, че има много по-лоши неща от слепотата и се радвам, че въпреки този си недъг съм жив и здрав. Хората ме възприемат различно. Едни ме считат за равен на тях, а други са по-отдръпнати или по-скоро уплашени. Но това е съвсем естествено - все пак не е задължително да са се сблъсквали с хора като мен.
- Какво мислиш за сегашното състояние на България?
- Смятам, че не е добро. Голяма част от хората живеят под нормалния стандарт, необходим за човешкото оцеляване, затова съм песимистично настроен. Не вярвам, че ще доживея някакво сериозно подобрение на условията в държавата.
- А самата държава помага ли с нещо на семейството ти и на тебе?
- По никакъв начин не ни помага, като се има предвид, че се налага майка ми да ме води на лекции. Иначе това, което държавата ми дава ,е пенсия по инвалидност. Но тя е нищожна и абсолютно недостатъчна за човек, който не работи.
- Учиш психология в Софийския университет. Защо се насочи към тази специалност?
- Психологията за мен е наука с много неизвестни. Това я прави изключително интересна и привлекателна. Но то не е най-важната причина, поради която я избрах. Аз искам да помагам на хората да преодоляват трудностите, с които се сблъскват в живота си. А щом човек срещне някаква трудност, това неминуемо се отразява на психическото му състояние. В тези нелеки времена всеки малко или много е подложен на стрес. Неведнъж съм ставал отдушник на нечия болка. Много от моите приятели, които съм подкрепял морално, са ми казвали, че им действам успокояващо като психолог. Това още повече ме стимулира да избера психологията като мое призвание.
- Какъв е твоят "студенски живот"?
- Ограничената възможност да се придвижвам  сам ме лишава от достъпа до заведения. Освен това не искам да ангажирам някого със себе си. Затова предпочитам по-голямата част от времето си да прекарвам вкъщи. Понякога се събирам с приятели, ходим си на гости, а останалата част от времето си прекарвам в ходене на лекции и учене. Чета много и допълнителна литература, която е свързана с психологията. Ето това е накратко студентският ми живот.
- Според теб защо все по-често сме свидетели на насилие между младите?
- Насилието между младите се дължи на факта, че като цяло родителското възпитание не е на равнище. Друга причина за агресията между младите е различният социален статус. Или иначе казано - различията във финансовото положение на младежите и техните семейства.
- Имал ли си случай да се срамуваш, че си българин?
- Имал съм моменти, в които по-скоро съм съжалявал, че съм в България, но не бих го нарекъл срам. Въпреки всичко родината си е родина. Тук са най-близките ми хора, тук е семейството ми, приятелите. Така че в близко бъдеще нямам никакви планове да напускам България. Ще направя всичко възможно да се реализирам тук.
- Какво те прави щастлив?
- Щастлив ме правят родителите ми, роднините, приятелите и близките.
- Какво ти липсва?
- Единственото, което ми липсва, е приятелка, партньорка в живота. Но искрено се надявам, че скоро ще я срещна. Иначе оценявам всичко, което имам в живота си, и най-вече самия живот. Смятам, че той е безценен.
- За какво мечтаеш?
- Мечтая си да завърша, да се реализирам в областта, която е най-близка до същността ми. Вече съм убеден, че това е психологията. Мечтая да създам семейство, родителите ми да бъдат все така живи и здрави. Това ще ми бъде предостатъчно, за да бъда щастлив. И, разбира се, да не пропусна нещо много важно - да продължавам да имам верни и добри приятели, както е било винаги досега.
- Кое те мотивира и ти дава стимул да продължаваш да се развиваш?
- Желанието да постигна нещо, с което да бъда полезен на хората, донякъде и на самия себе си. Ето това е нещото, което ме мотивира.
- Как би довършил следните 3 изречения:
"Идеалният за мен ден се състои...", " Винаги съм искал...", " Пожелавам си утре..."?
- "Идеалният за мен ден се състои в това да мога да се срещам с приятелите си", "Винаги съм искал да мога да виждам", "Пожелавам си утре да мога да виждам".