Памет
Академик Кирил Попов: Партизаните сме идеалисти, а не терористи
Дължа живота си на една раница и един другар, спомня си антифашистът
/ брой: 180
Акад. КИРИЛ ПОПОВ е един от малкото останали живи партизани в началото на 21 век. Роден е на 8 януари през далечната 1922 г. в село Филиповци, Пернишко, и само 16-годишен става активист на тогавашните борци за нов живот в България.
Всяка година в края на август се отбелязва годишнина от битката в местността Жабокрек край Рилския манастир. Академик Попов е участник в тази битка.
"С битката край Жабокрек ударихме германци,
прибиращи се от Беломорието"
-Г-н академик, как решихте да се включите в нелегалните борби, да станете партизанин?
- В моето семейство винаги са били поддържани идеите на комунизма. Още баща ми Григор Попов, когото не помня, е бил запален по тях. Той е бил миньор в Перник, през 1925 г. е арестуван и изтезаван в полицията. Докато е лежал в полицията в Дупница, се е разболял, оставен е да умре и е погребан в незнаен гроб в Дупница. Тогавашните власти не са разрешили да бъде погребан в местното гробище... Тогава съм бил тригодишен.
- Как от с. Филиповци стигнахте до партизаните, по-късно - академик, а и ректор на СУ "Св. Климент Охридски"?
- На село завърших тогавашното третокласно основно образование с пълно отличие, днес то се равнява на 8-и клас. След това се записах в гимназията в Трън, но в шести клас бях принуден да напусна гимназията, защото се бях захванал с нелегална дейност. Така се озовах в София, там вече се бе устроил единият ми брат. Това се случи през 1938 г. Записах се в тогавашната 3-а мъжка гимназия, а съседът ми по чин - Диониси Костов, се оказа ръководител на нелегалната ремсова организация в гимназията. Край него продължих с нелегалната си дейност, но бързо бях разкрит от директора. Един ден той ме извика в кабинета си, хвана ме за реверите и ми изкрещя, че съм дошъл да правя комунизъм в гимназията. Зарече се да ме изключи, но класният ми ръководител се застъпи за мен. Така успях да завърша, но не и да се дипломирам. В деня на моята матура на улицата ме пресрещна Диониси и каза, че пред входа на училището стоят двама мъже и ме чакат. Затова не се явих на матурата.
- И сте станали партизанин, по-късно "сте си наваксали".
- Станах отговорник на всички нелегални организации в София. Дори успях да направя организации в някои от поделенията. По това време излезе закон, че момчетата, завършили своето образование, веднага отиват войници, та чрез мои приятели от гимназията в казармата направихме много нелегални организации сред военните.
През 1942 г. помогнах за създаването на Трънския партизански отряд. По това време бях нелегален, полицията и военните ме издирваха. На 21 юли, при едно посещение в дома на сестра ми, бях предаден, два шмайзера бяха насочени в лицето ми, цялата къща бе обградена от военни и полиция. Но не намериха пистолета, който бях скрил в дрехите на снаха си. Арестуваха ме и ми завързаха очите, след това ме качиха на камион и ме доведоха в София, където започнаха ужасни инквизиции. Първоначално лежах в арест при военните, а по-късно ме прехвърлиха в Дирекцията на полицията. Там също ме биха, а след това започна процесът. Всички получихме различни наказания. Аз и още двама бяхме осъдени на смърт от Военен съд, въпреки че аз като непълнолетен не можех да получа смъртна присъда. Съдията произнесе тази присъда, но 2-3 минути след това постанови 15 години строг тъмничен затвор. За тези 2-3 минути аз изпитах най-различни емоции. Малко след това присъдата се потвърди и от други съдии, и след потвърждаването й бях преместен от Централния софийски затвор в затвора в Скопие. По-късно лежах и в затвор в Благоевград. Всеки ден ходихме до село Брежани, където имаше мини, и ние работихме на кариерата. Охраната беше занижена, особено през почивните дни. Така аз и още 13 другари успяхме да избягаме - докато охраната се хранеше с гръб към вратата, ние им се изплъзнахме. Вече бяхме установили контакт с партизаните от Горноджумайския партизански отряд. В затвора имаше другар, чиято съпруга бе учителка по български език в селото. С нейна помощ успяхме да се свържем с партизаните.
След нашето бягство започнаха усилени хайки по пътищата. Аз и неколцина от другарите ми успяхме да преминем от Пирин планина в Рила минути преди жандармите да блокират пътя край Предел. Свързахме се с останалите партизани от отряда и така започна моят живот. Отрядът основно лагеруваше в местността Чакалица, а на мен ми дадоха партизанското име Алеко.
- Разкажете нещо повече за битката край Жабокрек. Вие сте един от малкото останали живи участници. На читателите ще бъде интересно да разберат повече подробности "от първа ръка".
- На 24 август т.г. е поредната годишнина от тази битка. Но тя си има предистория.
На 15 юли 1944 г. неколцина партизани, включително и аз, водихме неравна битка край село Осеново. Раниха партизанката Бойка Михайлова, затова командирът ми нареди аз да поддържам огъня, а те да изведат ранената жена. В един момент отвсякъде бях обграден от войници и полиция. Ранен в десния крак, бях се притаил до една скала, а патроните за пушката бяха на привършване. Вече мислех да се самоубивам, но инстинктът за самосъхранение на човека е много силен, той не ми позволи да го направя.
В един момент раницата ми се търкулна надолу по хребета и войниците насочиха натам пушките. Това ми даде възможност да избягам. Прекосих Пирин планина с ранен крак и се придвижих до едно село край Разлог. Спотайвах се 9-10 дни, като се надявах блокадата на пътищата да се вдигне. Когато тръгнах обратно към мястото на битката, бях много зле. В един момент съм припаднал. Там, където съм припаднал, са минали партизани, тръгнали за Благоевград, за да вземат лекарства за Бойка. Единият от тях чул шум, когато ме видял, заплакал, защото всички ме смятали за мъртъв. Веднага Желю Демиревски, виден партизански командир, наредил на човека, който ме е намерил, да отиде при другите и да потърси още хора, с които де ме пренесат.
По това време се замисля битката при Жабокрек. Доколкото разбрах, точно по това време са щели да минават германски войски, прибиращи се от Беломорието. Заедно с тях е щяло да има и много оръжие и боеприпаси.
Докато се е подготвяла акцията, Желю е размислял какво да прави с ранените. И аз между тях - ранен, кръвясал и със загноил десен крак. Обсъждала се е идея ранените да бъдат оставени някъде с храна и вода. Но един от партизаните, с когото заедно избягахме от затвора, се застъпи за мен. Взеха се два коня и седло, което яхнах.
Преди началото на битката ми дадоха картечница и аз от един храст наблюдавах група немски войници. След като дадоха сигнала - един протяжен вик "Брей, Йоване, изкарай воловете из овеса", настана истинска битка. Аз с непрекъснат картечен огън не дадох възможност на немските войници да се доближат до своите оръжия. Имаше една барака, в която успяха се приберат. Тя бе пълна с оръжие и амуниции. В крайна сметка успяхме да запалим къщата, всички бяхме станали черни като дяволи от сажди и пушек.
След цялата битка, защото подобни акции имаше в целия район - от Кочериново до Рилския манастир, Желю Демиревски направи разбор на акцията. Чуха се мнения да се нападнат българските казарми, но той бе против. Казваше, че в момента армията ни очаквала, а партизаните нападат само когато не ги очакват.
- Как се разви животът ви след 9 септември 1944 г.?
- Завърших икономика на агрономството. Впоследствие отидох на специализация в Москва. Там се явих на изпити и станах аспирант в Икономическия факултет на Тимирязевската академия. През 1952 г. защитих аспирантурата си. През 1955 . започнах работа в Юридическия факултет на Софийския университет. И така вече над 50 години съм преподавател в този факултет и университет.
- Извинете, но къде е допирната точка между икономика на агрономството и правото?
- Аз преподавам икономика на студентите по право. Тези знания по-късно са им полезни в професионалната им реализация.
- Какво е вашето мнение за живота в нашата страна след 1989 г.?
- Вече над 2 млн. българи са извън пределите на страната. И което е по-жалкото - много млади хора искат да я напуснат.
- Два последни въпроса: Какво мислите за създаването на тройната коалиция? Визирам участието в нея на социалисти и на цар Симеон Втори, син на Н.В. цар Борис Трети, с когото партизаните на практика са воювали.
- За мен това са ходове и маневри, за да може да се управлява една държава.
- Извинявайте за въпроса ми, но как бихте коментирали твърдението, че партизаните са терористи?
- Ние бяхме 60-ина партизани от нашия край. Само 22 от тях се върнаха живи по домовете си. Ние сме идеалисти, а не терористи.
Всяка година общинските организации на БСП от Благоевградска и Кюстендилска области, членове и симпатизанти на БСП и много антифашисти отбелязват годишнината от акцията. През август м.г. гост на митинг-събора беше лидерът на БСП Сергей Станишев