Под скалната фреска

Нина ПАНТЕЛЕЕВА (1943-2010) беше литератор с разнообразни проявления. Доктор на филологическите науки, тя преподаваше (в Софийския и Варшавския университет, в НАТФИЗ), пишеше научни студии, издаде сборници с литературно-критически статии, монографии. Едновременно с това се появиха и нейните романи, сборници с разкази и новели, повести за деца, радиопиеси, пиеси за куклен театър. Издадените й книги са над 20, последните - "Шана и вълкът", "Сферата", романи и сборникът с разкази "Утре вече е днес". Много от произведенията й са преведени в различни европейски страни. Тук предлагаме един от последните разкази на Нина Пантелеева.

Първо видях скалната фреска. Простираше се на километри. Почти под билото на отвесния склон. Приближавахме бързо, а тя се издигаше все по-непристъпно високо - гигантско допотопно същество, надвиснало над падината с неясни намерения.
- Може ли да се срине отгоре ни?
- Ми да, само тебе те чака и ще затрупа цялото Драганово царство.
- Защо Драганово?
- Петрина е Драганова, брат й Драго, братовчед й... и т.н., близкото село Драганова могила, махалата Драгойца, планината майка на скалната фреска също Драгойца. Следваше легендата, еднаква с всички подобни истории и различна. Никой не знае дали момичето, скочило някога от скалите, е дало името си на планината или обратното. Не се знае и кой го е преследвал, с нож или с любов. Но винаги е страшно, когато едно момиче избере бездната пред мъжката ръка. А гъста мъгла забулва много въпроси и малкото отговори. Както в самия живот. После в ниското изровили не нож, нито пръстен, а котва. Донесли ли са я или е останала от някой прастар век, който изобщо не подозирал, че тук ще звънят великденски камбани.
- Почти фантастично - казах аз.
- Без почти, без почти - ръгна ме Христо с пръсти в ребрата. Така преди стървеше кучето си Барсо. - Най-фантастичното обаче започва по тъмно. Отвсякъде приижда великденски звън.
През нощта на няколко пъти се будих. Не бях съвсем сигурен наистина ли долавям неясно ехо или думите на Христо са ме хипнотизирали. След втори петли станах за цигара. Беше чудовищно тихо. Една от онези нощи, когато дърветата хвърлят сенки.
- Звънът ли те събуди? - обади се Христо зад гърба ми.
Нямаше начин да не го чувам. Щом приятелят ми казва, че звъни, значи звъни. Може би звучеше самата тишина или метално звездният трепет, или светлината горе на Драгойца, която ритмично блясваше и угасваше като астрален сигнал. А знаех, че е на ретранслатора.
На сутринта Христо отново ме посрещна с познатото вече "Чуваш ли как звъни?" Първо реших, че е черковна камбана. Но градецът, макар и близо, е достатъчно далеч, за да не достига гласът й дотук. През нощта говореше тъмнината, сега - светлината с неуловимите думи на прозрачно спокоен ритуал.
- Виж! - побутна ме Христо. - Камбаната не помръдва, а звъни. Чуваш ли я?
Бодливи шипкови храсти откъсваха излишните ми товари и с всяка крачка олеквах. Амбиции,  нерви, неприязън излитаха от мене като току-що излюпени великденски пеперуди. Потъвах в празнично размекната летаргия. Някои я наричат почивка. По-скоро това е помирение със себе си. Под скалната фреска.
Откакто пристигнахме вчера, изненадите ме пресрещаха на всяка крачка. От дома на бай Дончо, солидна къща от тридесетте или четиридесетте години, не очаквах нищо особено. Но се излъгах. Високи до тавана рафтове с педантично подредени книги изпълваха стаите и коридорите. Петрина му подаде нова книга. Можеха да ме предупредят и аз да донеса. Успокоиха ме - подаръци се правят по всяко време.
Бим-бам. Дин-дин. Вече чувам отвсякъде. Великденски камбани. Точно както ми нареди Христо. Съмнявам се дали и той ги чува, но не се съмнявам в приятелството ни. Често съм се питам какво ли толкова си говорим двамата, след като от бебета сме заедно.
Другите явно предпочитаха да се изтягат на терасата под чадъра, но аз любопитствах да видя имението на Хайди. Спомням си с колко шампанско купиха къщата и многото земя крой нея. Тогава Хайди въздъхна - мечтата й била да живее на такова място.
Бе красив пролетен филм, натежал от печено агнешко, неузрели джанки, породисти кучета и деца, породисти и непородисти коли, които не долазиха по едрокаменистия път. Тук, в широката падина между скалната фреска и силуета на Гложенския манастир, като ранени щъркели, изоставени от своите, са се приютили къщи на по сто и двайсет, сто и петдесет години. Те тихо препращат по четирите посоки Великденски звън. Поверието гласи - докато той се чува, те ще са живи. Значи Христо изпробваше поверието върху мене. Някои от тези къщи още дишат, повечето са забравили човешкия дъх, трети са рухнали. Хайди си бе избрала точно такава, последната в селото, високо в планината, самотна, омагьосана от тръните. Чак тук разбрах какво означаваха дръзките валутни планове - ще възстановим покрива, стените, пода, прозорците, вратите, чардака, стълбата, кошарата... с една дума всичко. Не посмяхме да влезем вътре, въпреки че отвсякъде зееше отворено. Нямаше много за разглеждане. Децата ожадняха. Ние - също. Бай Дончо многозначително се усмихваше. Досещах се защо. Наоколо не открихме капка вода. И нито един кладенец. Забързахме обратно надолу. Вероятно по същия път, друг няма, са бягали хора и животни, когато им пресъхнал изворът. След тях останали само крехък великденски звън, джанки, шипки и треви. Година след покупката Хайди си бе заминала за Германия не от жажда, но завинаги.
В първата обитаема къща пихме вода. Мария бе донесла чак от Маринина чешма.
После на някога шумният мегдан пред очите ни вековете се разминаха почти враждебно - с мерцедес, магаре и пеша. Всеки бързаше към своята си ограда - от плет, или с фотокамера. Мерцедесът едва не ни отнесе. Магарето се запъна сред декора от заковани с дъски прозорци на предишни дюкяни. Наоколо всичко е предишно.
Дин-дин. Бим-бан. Звънят великденски камбани от безкрайно далече и от съвсем близо. Приближават хлопките. Все по-ясни и по-ясни. Това е най-старият камбанен хора пред храма на скалната фреска. Напомпан паяк предвожда друго стадо но - изненада! - вратата на двора затворена. За този, който е виждал пуйки само в тава, гледката е страхотна. Животинките настръхват от ужас, с фалцетни звуци в дълга редица се връщат покрай оградата, обикалят я в една посока, после в обратната, пак се връщат, пак обикалят...
Всеки със своите си паники. Докато му отворят вратата или докато му я хлопнат под носа завинаги.
- Ще ми се да вдигнем параклис - Света Екатерина.
Бим-бам. Дин-дин. Ехо от великденски камбани.
- Катерино! - вика Христо на дъщеря си. - По-кротко!
Колелото на Кети препуска след великденския звън. Може зад завоя случайно да се появи дете.
От печеното агнешко е останала само опашката.
Бим-бам. Дин-дин. За скалната фреска, при нейната възраст, още един Великден не е от значение. Но само за нея. Бим-бам. Дин-дин. Послание от... Край! Да се съобразим с модата! Забравихме сантимента в имението на Хайди.