Почти сме настигнали арабите

"Уволненият шеф на дирекция "Автомобилна администрация - София" Кънчо Димитров разкри, че шофьорски книжки се купуват за суми между 3000 и 5000 лева". Господи, колко сме изостанали от арабите, често наричани у нас "тъпи".
В началото на осемдесетте на миналия век покрай информациите за гражданската война в Ливан, където бях кореспондент на в."Работническо дело", пращах и кореспонденции за явления и порядки, които според мене биха изглеждали любопитни за българския читател. Като например, че само за 200 ливански лири (една десета от месечната ми заплата) съм купил международна шофьорска книжка на жена ми, без да е карала шофьорски курсове нито у нас, нито в Ливан.
    Колегите поцъкали с език, но все пак намерили обяснение: войната, липсата на държавност, подкупността на "мръсните араби".
    Далече по-голямо удивление предизвика друг мой репортаж, в който накратко се разказваше следното:
    В Ливан доста са разпространени кражбите на автомобили. Предпочитаните марки са "Мерцедес", "Бе Ем Ве" и "Пежо 504". Ако си глупак, като не намериш сутринта колата пред дома си, направи оплакване в полицията. И забрави за откраднатата кола. Но ако поне малко от малко познаваш порядките, по най-бързия начин още в първите 48 часа, приятел те откарва до село Бритал в долината Бекаа, на петдесетина километра от столицата. Там на една обширна поляна са паркирани няколко десетки коли от споменатите марки. Разпознаваш твоя мерцедес и се отправяш към барачката, пред която си пие кафето и пуши малборото Абу Йусуф. Следва традиционното "мархаба Абу Йусуф, мархаба, кифалак, кифсаха..." и прочие задължителни любезности, в които двамата събеседници се осведомяват за здравето, тяхното и на семействата, върви ли бизнеса и т.н.
Междувременно абуто ти е налял кафе и ти е подал цигара. Ти междувременно си видял автомобила си и невинно питаш: "Абу Йусуф, онзи мерцедес продава ли се". "Продава се, много е запазен". "Аде масари" ("Колко пари").
Обявената продажна цена е, да речем, 10 000. "Много е", "Ти колко даваш?", "3000".
Абуто подлага длан и обявява "Последна цена 5000", ти го плясваш по дланта и се споразумявате на 4000. Така мерцедесът ти не поема своя път към Саудитска Арабия и другите нейни съседи от Залива, каквото става с непотърсените 48 часа коли, изложени на паркинга в село Бритал.
Допивате кафетата, казвате си по едно "Массалями" ("Бог с тебе"), може и да се прегърнете и разцелувате, вадиш ключовете от джоба и си прибираш автомобила. Културно, без скандали, на чашка кафе сте се поразговорили с нов приятел.
А тука, с три-четири десетилетия по-късно, тоя бизнес с автомобилите се върти по най-просташки начин. То са едни холивудски сценарии с тайнствени известявания къде да оставиш сумата за откупа, каква разправа чака тебе и невръстното ти дете, ако не спазваш указанията, а тръгнеш ли да търсиш справедливост и намеса на полицията; и как колата се оказва с потрошено при експроприацията предно ляво стъкло и т.н., и т.н. Май дълго още ще дишаме праха на въпросните "мръсни араби".
И още. Нашумя напоследък скандалът с далаверите в Медицинската академия. Как срещу 30-50 хиляди записвали студенти, които не знаели нито английски, нито имали завършено средно образование и как това можело дори да застраши националната ни сигурност, доколкото повечето такива "студенти" били от арабски страни и не се знаело дали не са терористи под прикритие.
Бях се прибрал вече в България през 1983 г., когато един ден ме изненада с обаждане по телефона Туфик, собственикът на павилиона в квартал "Рауше", където беше бейрутската ми квартира. Видяхме се, почерпихме се и Туфи ме помоли да помогна да се свърже с някой от деканата на Медицинската академия, който срещу съответно заплащане да уреди приемането за студент на по-малкия му брат. Аз съм щял да получа своето, разбира се. Ококорих очи, как така ще посреднича за подкуп, този Туфи явно не беше разбрал, че България не е Ливан.
Е, станала е.