За дребните камъни, които катурват колата

Притеснявам се, че ако "нанижа" няколко случая от миналата седмица, отново ще ме обхване онова чувство на безалтернативност и обреченост, което сковава и всички около мен, като гледат как нещата у нас са все "пет за шест" и пиршеството на "и какво от това", най-вече поради некомпетентност и нови приоритети, обрича всички ни на забвение, в т.ч. и държавата.
Нашумя случаят с македонската изложба в Брюксел, Кралски музей, "Македонското ръкописно богатство през вековете". Въпросът не е в поредния опит за "кражба на история" и утвърждаване на "македонска идентичност" за сметка на нашата история и идентичност. Въпросът не е и във факта, че целият център на Скопие е задръстен от такива, ама наистина мегаломански, паметници и арки, в повечето случаи величаещи наши национални герои. Въпросът е, че нашата държава, и преди всичко МВнР, както и другите упълномощени институции, не успяват години да се справят с тази ситуация. Не е новина, че нямаме официално обявена стратегия за политиката ни не само към Македония, но и за Балканите като цяло. Тича се след събитията и се работи на "парче", по-скоро под натиск на поразмърдала се общественост и ентусиасти, останали верни на национални интереси. Изказванията в медиите при всеки подобен повод на едни и същи експерти, броящи се на пръстите на едната ръка, само налива вода в мелницата на станалата вече прословута с антибългаризма си македонска преса. В интерес на истината, не цялата. Нищо не променя и обявената вече смяна на името на изложбата, станало под натиск най-вече на наши евродепутати. Може би защото са близо до сградата на Кралския музей или просто тази тема им е присърце.
Тъжното е, че едва сега МВнР ще пише някакъв секретен доклад за Македония и някои други наши съседи, но пасивността на посолството ни в Брюксел, бездушието по тези въпроси в самото министерство в София, забавените реакции и некоординирани действия само потвърждават липсата на основното - кауза в интерес на България, действия в интерес на България, лоялност към интересите на България. В същото време Армения скъса дипломатическите отношения с Унгария, бивши съратници в социалистическото съветско пространство само за часове, след като Унгария върна на Азербайджан офицер, осъден за убийство на арменски офицер, и то в рамките на обучение по линия на НАТО. Не е необходимо да се взима страна, но няма как да не ни направи впечатление бързата и крайно остра реакция, когато става въпрос за утвърден национален приоритет, интереси и дори една единствена човешка трагедия на съгражданин. Както и незабавните протести на граждани от Армения пред унгарските посолства. Тази кауза явно има обществена подкрепа.
Ние разчитаме на малцина, често наричани националисти, да будят общественото съзнание, а онези, които са упълномощени за това, се спотайват и чакат, в повечето случаи някакви нареждания. Много интересно е как реагират тези институции, когато 100-годишнината на Балканската война ще се чества в Скопие с концерт, платен от турските национални радио и телевизия. Вярно, ще участват състави от повечето балкански страни, но къде сме ние в тази история и нашата гордост с тази война, която е от малкото наши войни с кауза, изстрадана, неосъществена, но кауза, която е обединила народ и управляващи, която остава в историята ни с подвизи и военно новаторство? В суматохата от песни, и то в такъв формат, няма ли да се изтрие и загуби онова, което ние считаме за единствено обединително и спойващо за българите? Тук даже не знаем какво се предвижда като честване на тази годишнина, която винаги сме смятали, че е преди всичко наша. Това няма общо с добросъседски отношения и модерна визия за мултикултурна общност. Нека пеят хората, нека някой плаща за това. Ние какво правим? Например като научаваме, че идеята за поставяне на паметна плоча в Измир на Константин Фотинов се обвързва официално от турска страна с поставянето на оградата на генералното консулство в Бургас на паметна плоча на убит през 1982 година турски дипломат? Нерде Ямбол, нерде Стамбул! Нямам представа кой е този турски дипломат и защо е убит. Но се надявам, че повечето българи знаят, че Константин Фотинов е бележит български книжовник, просветител и преводач, който е роден в Самоков, но в Смирна/Измир издава първото българско списание "Любословие" с цел укрепване на националното българско съзнание и повишаване на националното самочувствие, че основава частно елино-българско училище и въвежда метода "Бел-Ланкастър", и е енциклопедист, чиято роля за българското образование и култура през XIX век е изключителна. Идеята е прекрасна, за да се увековечи това дело и съвсем в духа на европейските ценности.
Но вижте как турската страна защитава своите си виждания? Ние да си гледаме турските безконечни сериали, да затъпяваме в битовизмите им, които са си с тяхна възпитателна цел, да страдаме с любовите на "Великолепния век", който за нас е може би "присъствен", да зяпаме огромните реклами по улици и шосета за този филм или за омайващия Истанбул и после се чудим защо нацията ни нещо не помнела огромните усилия на дедите си, пролятата кръв по бойните полета, нямала памет за предците ни и посегателствата върху националната ни идентичност не я тревожели. Кой го е грижа за това? Май е време сами да се "вземем в ръце" и да поразтревожим онези, които заеха водещите позиции в държавата, а не ние да си се тревожим по повод "дребни камъни", които в края на краищата ще ни катурнат колата. Въпрос на време.