Шепот от свирепа болка и обич

Има дума, че поезия и за поезия се пише трудно. И само от поети. А аз не съм. Нито от едните, нито от другите. Пък ми е леко. Да пиша. И знам добре - поезия не се чете с очи, а с душа. Тъй, както се пише. Излята ли е от сърцето, тутакси завладява душата. Някой да е казвал, че му е тягостно с Ботев! Та там стихът е песен. "Ей я, иде мойта птица,/ туй е мойта годеница." Или кървене на сърцето. "В тъги и в неволи младост минува." Или вопъл и стон. "Не плачи, майко, не тъжи..." Същото е и с Евстати Бурнаски.
Тешах и благотворях военната си младост с неговите стихове. "Пътува лейтенант Сираков/ от гарнизон към гарнизон." Страшно ми допадаха. Бяха писани точно за мен. Защото през година-две мъкнех тежкия си куфар към следващото поделение. И къде на глас, къде наум си повтарях: "Военните пътуват често,/ военните са все на път./ Наесен тях ги местят,/ когато птиците мълчат." А аз не бях сам. Стотици бяха като мен. И стиховете на вечния войнишки поет правеха куфарите по-леки, душата - по-ведра. Малко ли е!
И досега помня тези поетови излияния. От рециталите на полковник Бурнаски в препълнените с войници салони в домовете на армията. Такива ръкопляскания подбрана, изискана публика не може. А той стоеше на сцената в катадневната си военна униформа - обаятелен, сдържан, естествен, красив... Поетът, който най-добре декламира собствените си стихотворения. Никой друг не го може това.
С тази поетична, културна и духовна закваса преминах през живота, армията и "лошия" тоталитаризъм. Пътьом с полковник Бурнаски. Къде по-редовно, къде епизодично чувах, следях името и написаното от "войнишкия поет". Отмарях и се зареждах със стиховете му... Докато ни връхлетя демокрацията. И ни затисна нескончаемият й български преход. За да се вкопча... пак в него. Не точно както в младините ни, но в същия смисъл, в същия път и посока. А другите май се снишиха, скатаха, промениха, нагодиха...
Издателство "Пропелер", на друг бивш военен - Митко Ганев, ни зарадва с поредния, трети том от стиховете на Евстати Бурнаски "Шепот на трева" с най-новите му строфи, някои от които са се появявали в ДУМА. Ето я и "Надежда"-та за пенсионерите, обещана от Борисов: "Стари хора, малко потърпете!/ - казва премиерът ни любим/ - и веднага след като умрете,/ пенсиите ще ви повишим!.." Няма болка на стари и млади, на емигрирали или завърнали се, щрих от живота, човешки трепет, отронен лист или паднала птичка... убегнали съпричастността на Евстати Бурнаски. И неподнесени на страдната душа на "благоденстващите" от демокрацията.
Няма начин човек да не се съгласи с поета: "Кърви Четиридесет и четвърта./ Стрелката на съдбата се превърта!" И по-нататък. "По стръмна българска Голгота/ животът влачи тежък кръст... Когато корените страдат,/ умира най-напред върхът!" Въпреки това поетът не се предава. "Ще те живея, мой живот/ ...Ще те живея!" Макар че "Дори и робството е божи дар,/ щом свободата стане полицай!" За да се наслади докрай на майсторството на Евстати Бурнаски без съмнение читателят следва да поглъща и пак да се връща от първата до последната на точно тристата страници на книгата. А "Стиховете за Доли" със сигурност всеки път ще вълнуват все повече.
По средата на стихосбирката са сонетините от "Свирепо пълнолуние". Според полк. Георги Георгиев "това са бисерни стихотворения в десет стихореда - поезия и философия, осмислени житейски мъдрости. В тях се оглежда талантът на Бурнаски, събрани като в капка роса". Ето един такъв "Протест" според поета. "Човек с отворени очи умира,/ срещу смъртта в смъртта си протестира..." И посвещението на един министър. "Накрая погледът ми взе да свиква/ с високо изкачилата се тиква..." И "орисията" на българина. "И Господ даже в своя звезден храм/ не смее да замръкне сам..."
Целия ни живот го има в поезията на Евстати Бурнаски. Но доколко я познаваме. И самия автор. Съзнаваме ли какво богатство е той за нас, за България. Поне това да му признаем!