Има ли социална енергия обществото ни?

Често напоследък се сещам за една теория на мой добър познат, според която негативните черти на българина се дължат на факта, че страната ни се намира на кръстопът. Всеки, който е минал през земите ни, е оставил гени, които, хаотично размесени, са създали българина като човек, който се огъва, мами, дори предава, но оцелява и твори, защото е създал не само "и ний сме дали нещо на света". А на Балканите са били племената, които е заварил хан Аспарух, когато е избрал устието на Дунав за нов дом, после византийци, кръстоносци, турци и всички, за които се сетите от обща култура или от уроците по история. Но че ние

българите сме странни като хора

особено личи напоследък. Седмици наред улиците в столицата ни бяха непроходими, обувките ни побеляха и са за изхвърляне поради някаква нелепа сол, докарана незнайно откъде, но явно изгодна за някого. Боклукът от малките улици стоя с дни, защото бе невъзможно машините за събирането му да влязат в тях. Градският транспорт, който и без това едва "събира десетилетна душа", продължава да се влачи с омръзнали на всички закъснения. Студът и снегът парализираха дори стотиците улични кучета и те се пъхаха по входовете на панелките. А в това време виден наш социолог твърдеше, че рейтингът на кметицата се вдига, че масово я харесват и тя е едва ли не "светлото бъдеще" на новите столичани. Жената е приятна, не е замесена поне до момента в постоянните скандали от всякакъв род, най-често корупционни, когато става дума за столичната община. Среща се с представители на всички партии и намира отговор на въпросите им. Сигурно има своите качества като учител, директор, министър за малко, както и като организатор, т.е. кмет. Но пред очите ни София остава мръсна, затрупана от планини втвърден сняг или размекнала се от топенето му кал, "Пирогов" се пълни с пострадали по хлъзгавите улици, паркове и градини са неизползваеми по същата причина, кошчета за боклук не се виждат, защото и без снега са "кът" или счупени. Хората не познават онези миниатюрни камъчета, с които ръсят тротоари и улици по Европа и които имат екологичен, т.е. естествен произход. Всички пустосват държавата и живота си поради тези неуредици, а рейтингът на най-важния жител на столицата ни се вдигал напоследък. Това си е чисто наш български принос в социалната логика, ако има такава.
Висок рейтинг има и нашият еврокомисар, а тя просто не участва в нашата вътрешна политика, освен когато има някакви PR-задачи или просто поредната природна драма не накаже българи за несвършената работа от чиновници. Еврокомисарят ни е компетентен и си е съвсем на място в ЕС, но ние научихме за съществуването му само защото предишният ни кандидат се провали в амбициите си. Сигурно за нас е важно, че там някъде нашият човек се справя и разнася славата на Отечеството. Но ние живеем тук и страдаме от нерешените социални и битови проблеми не само в столицата. Нашият живот преминава

от скандал на скандал, от гаф на гаф

на този или онзи политик или просто управленец, а рейтингите им се вдигат. Не става въпрос, че социолозите, като някои журналисти, са се превърнали в слугинаж или в изпълнители на поръчки. Не, просто хората наистина отговарят по този начин на поставените им въпроси. Харесват си ръководители, които дори и да не променят напрупаните с години стереотипи, могат да показват активност и демонстрират загриженост за ближния. Всъщност продължават наследена практика без мисъл за резки движения.
Социолози и експерти внушават, че българинът търси винаги силната личност, водачът, който като Мойсей ще ги изведе през пустинята на мизерията и с него ще загърбят прехода без собствени усилия. Дали именно онези съвкупни гени са причината да мислят, че нищо не зависи от тях, че всичко се случва независимо от тях, че ще става онова, което някой някъде на тъмно е решил и не си заслужава да се хабят за онзи, дето духа. Да се надяват, че някой отвън ще помогне, е стара практика. Да са убедени, че "великите" и без това нареждат пасианса и не питат какво ние искаме или ни трябва, е вкоренено в съзнанието на поколения българи. Наистина ли кръстопътят на земите ни е нашата прокоба за падения и висоти, които даже ни е страх да споменаваме. Защото сме си и суеверни. Едва ли можем с такива "теории" да обосновем натрупания през годините негативизъм към всичко в държавата ни, да оправдаем разединението на нацията, сриването на националния дух и липсата на онези ценности, които ни крепяха и през по-сложни времена. Причините са много, стари и нови, но време за тюхкане няма. Посипването на главите с пепел също няма да помогне. Заклеймяването на онези, които всички знаят, че разграбиха де що имаше по-ценно, ще си остане само за собствена консумация.
Наистина е време да погледнем с други очи, ако искаме да ни има. Дори арабите излязоха по улиците с желание да променят нещо в притихналите си под тоталитарни режими държави. Дори проспериращите в сравнение с нас испанци, французи, англичани, гърци и др. манифестират по площадите на столици и градове, за да принудят управляващите да насочат поглед към проблемите на хората. Защото безработицата, сривът на средната класа, следствие от кризата в икономиката и финансите, връща обществата в забравени от години времена и

поставя бъдещето на младите на карта

която е губеща при всички игри. Когато става въпрос за младите, наистина не трябва да им внушаваме, че "преклонена главичка сабя не я сече" или че "срещу ръжен не се рита". Защото това може и да ни е спасявало като нация през отдавна минали периоди от нашата история, но сега е време динамично, време на геополитически или геоикономически промени, които наистина могат да ни сринат като държава, ако оставим националната си съдба като разграден двор. "Каквото човек сам си направи, никой друг не може". Дори и да се опитват отвън, можем да се справим, ако енергията на хората ни се активира, ако се насочи правилно, ако мислещите хора излязат от домовети си, за да споделят най-малкото знания и опит, който може да даде други измерения на националните ни черти.
Географското ни положение нека си остане за постигане на национални интереси, а хората ни да повярват,че можем да ги защитим. Има ли енергия обществото ни да се справи с такива задачи в собствен интерес? Всеки може да отговори сам за себе си. Друг е въпросът с лидерите - има ли ги и какви ни трябват, за да можем не само да оцеляваме, а и да просперираме. Май това трябва да ни е национална задача в близко бъдеще.