Насред нищото просто липсва кръстопът

Трябва да им се признае, лобитата  у нас си вършат по-силно и много добре организирано работата. Която обаче обективно не може да бъде свършена. Защото положението с плоския данък е неудържимо. От момента на въвеждането му, само идиот може да не го съзира, обществото ни ускорено и последователно се разпада. Тъканта му настъпателно се разнищва и изчезва. Липсва спойка, дефиниран национален интерес, споделяна от всички обозрима и постижима амбиция. Възгледи, определяни и така менящи се според дебелината на портфейла, са органично непригодни за чертаенето на консенсусна национална перспектива.
Укрепналата и наглед циментирала статуса си тукашна олигархия няма нищо общо с обикновените хора. Те живеят в

абсолютно различни светове

които, както напоследък отвсякъде личи, само могат да се сблъскват. Доверие в партиите и в мотивацията на политиците, независимо от техните многообразни превъплъщения, в подобни условия не може да съществува.
Дали протестите понастоящем затихват, битовизират, дали с тях се злоупотребява или по вътрешни причини те се израждат, се явява второстепенен въпрос. Определящият факт е, че недоволството вече не е преходна обществена характеристика, то днес се явява и задълго напред ще бъде дълбоко вкоренена местна реалност.
При продължаващо движение по коловоза, в който се оказахме, градивността и конструктивността могат да бъдат явления, случващи се по-скоро като редки изключения, а не по правило. Държавността няма как да не се размива и да не губи валидност. Формиралата се през прехода тукашна управляваща или кандидатстваща за същата позиция благосъстоятелна прослойка е силно уязвима на външни манипулации. Нейната неустойчивост е програмирана поне по три линии: социалната безотговорност, полузаконният произход, и може би най-главното, малобройността.
Това, че историческото бъдеще на държавата България е под силна въпросителна, вече се признава даже от официозните коментатори по официозните телевизии. Показателно в контекста е, че само до преди пет години малцина в науката са мъчехме да привлечем публичното внимание върху актуалното критично надвисване на проблема за оцеляването на народа и държавата ни.
Казват, че точното формулиране на въпроса било най-важната предпоставка към изнамирането на отговора. Да приемем, че въпроса горе-долу най-после сме успели да го налучкаме. Отговорът, или по-точно възможните отговори обаче, като че ли засега, неуловимо защо, все ни убягват. Не съумяваме овреме да хванем посоките, ориентацията ни през очертаващия се занапред "преход след прехода" все е неизяснена. Плюс това в публичното пространство настоятелно продължават опитите на общественото мнение да му се пробутват лозунги, месианско шарлатански прозрения и "чудодейни" заклинания. Те естествено са до време, но нацията ни едва ли разполага повече с време за губене и там е съдбоносната особеност на разиграващата се днес българска драма.
В този смисъл пред нас

няма налице кръстопът

защото по настоящия път пътят видимо свърши и се озовахме "насред нищото". Битието на експериментален полигон, вметката тук е задължителна и при това без капка злорадство, изключително рядко води до нещо положително. Четиридесет и пет години експеримент и двадесет и пет години допълнително се намират извън пределите на всякакво волско търпение. Многократно и изрично бе предупреждавано!
Включително по тази причина на това място се изкушавам да въведа едно ново понятие, а именно "менажерски елит". При което нямам предвид "мениджърски елит", а такъв, достоен за перото на великия Ярослав Хашек, сиреч адски заслужил да бъде подходящо изложен в прословутата Шьонбрунска менажерия.
Нещата у нас по никой начин не могат да потръгнат с протагонисти, играещи по вече многократно изтъркани сценарии, изповядващи досегашните доказано погрешни идеи за върховенство на пазара, за способността му да е прав "когато съгреши дори", лица, споделящи догмите за изконната вредност на държавата и за необходимостта от нейното минимизиране.
Когато демонтираш и ликвидираш държавата си, в страната ти започват да се разпореждат други държави, които по дефиниция преследват техните си, а не наши, родни интереси. Религията на неолиберализма като цяло донесе на България само разрушение. От съсипията няма изход с досега прилаганите средства и подходи.
Имаме ли някакъв ход през пресечената местност?
Все пак имаме. И той е логичен, напълно естествен, ще ни избоде очите, така да се каже.
Консенсусно избираме, значи, като своя стратегическа цел изграждането на европейския социален модел у нас. Изборът няма особено защо да се обосновава, той иманентно произтича от членството ни в Евросъюза, диктува се еднозначно от обкръжението и обективните перспективи пред страната ни. Досегашните наши действия в разрез с европейския социален модел се сблъскаха с неговите предимства и доведоха до непрестанна емиграция и опустяването на България не само откъм компетентни хора, а все повече и откъм хора въобще.

Някой да не го е забелязал?

Конкретно казано, крайно необходимо е отсега нататък да престанем да се занимаваме с екзотики и с експерименти. Да се изразя още по-конкретно, но същевременно и образно драстично, Австрия няма необходимост да бъде измисляна. Опитът е налице, той е успешен, разполагаем, адаптивно приложим и тук. В Австрия има както необлагаем минимум, така и прогресивно подоходно облагане. В Австрия не че няма богати, по-важното е, че няма унизително бедни. За да се постигне това от политическия и прочие елит, там бива безусловно изисквана стриктна социална отговорност. Резултантно произлязлата социална пазарна икономика осигурява шансовете за развитие практически на всички и така напредъкът на обществото като цяло приемствено многогодишно се получава.
Когато между шансовете в едно общество, каквото е нашето, лежат пропасти, обществото закономерно буксува. Когато никой не се интересува от никого, това просто не е общество. Когато властват разделението и противопоставянето, това не е нация. Тогава за нея няма бъдеще, колкото и да се напъват, дори с най-добри намерения, да го измислят.
Състоятелна перспектива семантично означава перспектива, в която

има заложен потенциал

да се състои, да се реализира. "Празните химери" и безпочвените илюзии може би не си заслужават омразата, но пък презрението и насмешката много им приляга. И не може да се каже, че такива като мен не са ги практикували през изминалия, изпаднал междувременно в безвремие четвърт век.
И още нещо в контекста, което нито за миг не бива да се забравя. Академичната мисъл не подлежи на търгуване, на покупко-продажба, тя изконно е по съвест, подчинена на авторското разбиране относно дългосрочните, трайните интереси на обществото, тя е тълкуваща тези интереси, откликваща на тях, а не на нищо друго, колкото и примамливо съблазнително да е последното.