Един изплашен мъж в Елисейския дворец

Дори Главчев нямаше толкова вид на подплашен заек на излизане от герберската сбирка, на която Бойко му подаде оставката, както ливанският премиер в оставка Саад Харири при посещението му в Париж по покана на френския президент. Телевизионни кадри от срещата в Елисейския дворец: прегръдка и страстна целувка по бузата му от Макрон; задължителен кадър с ръкуването; помахване на сънародници, увили се с ливанското знаме; припряно качване на колата. И все същата напрегната физиономия на човек, който машинално върши предвиденото по протокола, но мисълта му е далече: в Саудитска Арабия, откъдето обяви, че се оттегля от премиерския пост, а по-вероятно в Бейрут, откъдето е избягал поради опасения за живота си. И закъдето отлетя от Париж. Заяви, че ще се срещне с президента Мишел Аун, което ще бъде последвано от повече или по-малко убедителни обяснения за подадената "в изгнаничество" оставка.
За запознатите с ливанските политически порядки никак не е необяснимо видимото притеснение на Харири. Неговият баща Рафик беше два мандата президент, преди да бъде убит заедно с още двайсетина души през февруари 2005 г. Поредицата от убийства на политически лидери започна още през 1977 г, когато беше ликвидиран лидерът на друзката общност Камал Джумблат, най-изтъкнатият ливански политик по онова време.  Наследи го синът му Уалид. Мощен взрив през септември 1982 г. в централата на дясната партия Катаеб превърна в пихтия новоизбраният, но не встъпил още в длъжност президент Башир Джемайел. В края на 1990 Дани Шамун, лидер на  "ахрарите" - "лъвовете", военното острие на десните "Ливански сили", беше разстрелян у дома си заедно със съпругата и двамата си синове. Да не говорим за политическите убийства на по-ниско равнище, като например моят приятел С. Тауиле, член на ръководството на ливанската компария и главен редактор на в. "Ан Нида", от когото дни преди това бях взел интервю.  
Следващите дни ще покажат дали далече от Рияд, Саад Харири няма да преосмисли решението си. За читателя вероятно биха представлявали интерес някои обяснения на спецификите и странностите на ливанския политически живот. В Ливан съжителстват странно преплетени капиталистическа икономическа база и една почти феодална надстройка, която отрежда изключителна роля на семейните династии в политическия живот, допълнително обременен от религиозни противоборства. В тримилионен Ливан има 19 вероизповедания, които се отразяват върху политическата принадлежност. Пряко свързана с вероизповеданието е "общността": сунитска, шиитска, друзка*, маронитска*, гръцкокатолическа, гръцкоортодоксална и  т.н., президентът на републиката е винаги маронит, министър-председателят - мохамеданин-сунит, председателят на парламента - мохамеданин-шиит.
Това, че Саад Харири е наследил баща си Рафик на премиерски пост също не е някакво изключение. В Ливан съществува терминът "политическо семейство" и неговият смисъл не съвпада с общоприетата представа за принадлежност към една политическа партия или идеология. Семейство Джемайел е излъчило таткото Пиер, създател и дълги години ръководител на маронитската дясна партия "Катаеб". За единия му син Бешир вече стана дума. Другият - Амин, беше президент.  Камил Шамун, създател и ръководител на другата дясна маронитска партия "Ливански сили", е бил президент на Ливан. Катаеб и Ливанските сили бяха по принцип съюзници, което не попречи на Катаеб в определен момент да организира кървава баня на "ахрарите" на Шамун. Дани наследи баща си Камил Шамун, но не го отмина кървавият жребии, както и Башир Джемайел.
Почти по правило довчерашни съюзници стават смъртни врагове. Смята се, че Камал Джумблат е бил убит по заповед на Дамаск. В края на седемдесетте и началото на осемдесетте, когато бях кореспондент на "Работническо дело" в Ливан, друзите, ръководени вече от Уалид, бяха част от т.нар. прогресивни сили, които бяха подкрепяни от Дамаск в противоборството им с Катаеб и ливанските сили. За убийството на Башир Джемайел първоначално беше обвинен Самир Джаджа, който впоследствие застана начело на ливанските сили. Сегашният ливански президент Мишел Аун е в някакъв смисъл изключение от правилото: той не произхожда от "политическите семейства". Отдал се отрано на военната кариера, стига до генералски чин и през 1988 г. президентът в оставка Амин Джемайел го посочва за премиер, макар че се нарушава правилото този пост да се заема от мюсюлманин сунит. Военното правителство тогава, оглавявано от Аун има за задача да проведе президентски избори, тъй като редовните избори за държавен глава се бяха провалили.
С една дума - заплетена история. Доста експлозивна, защото сирийските бежанци намерили подслон в Страната на кедрите, са съвсем малко по-малко от ливанските граждани. Освен това поради традиционните противоборства, подозрения, недоверие, произтичащи от религиозното и общностното разделение на ливанското общество, страната е идеалният терен за "прокси" противоборства: вместо големите съперници в региона - уахабитска Саудитска Арабия и шиитски Иран да влязат в пряк военен сблъсък, те вкарват в конфликт ливанските си марионетки - Хизбула и местните им опоненти.
Ами не му се играят нестинарски танци на Саад Харири, затова имаше такъв подплашен вид в Париж.

*Друзи - етнорелигиозна общност, населяваща Сирия, Ливан, Израел, Йордания; друзите са издънка на исмаилтянската (шиитската) секта на исляма
 * Маронити - последователи на християнската църква, признаваща върховенството на Ватикана; името й идва от сирийския монах Свети Марон, живял през пети век