Гневното предупреждение

Преди 65 г., на 20 ноември 1945 г., в Нюрнберг, Германия, започна своята работа Международният военен трибунал. Само няколко месеца преди това завърши страшната Втора световна война. Милиони хора бяха избити или осакатени физически и духовно. Неизмеримо по вид и размери имущество бе разрушено. Световното обществено съзнание бе категорично: ужасът не бива да се повтори. Това предполагаше преди всичко виновните за небивалите престъпления да бъдат незабавно изправени пред съда на народите. И това стана. Главните виновници за извършените по време на Втората световна война нечовешки злодеяния бяха изправени да отговарят пред Международния военен трибунал.
Трибуналът бе създаден върху основата на международноправни актове, приети още преди края на Втората световна война. Най-същественият от тях е Съглашението от 8 август 1945 г. между правителствата на СССР, на САЩ, на Великобритания и временното правителство на Френската република за съдебното преследване и наказание на   главните военни престъпници от европейските страни на оста, с което именно се учреди "Международен военен трибунал за съдене на военнопрестъпниците, престъпленията на които не са свързани с определено географско място" (Чл.1)  
Подсъдими пред Трибунала бяха 24 държавни и партийни функционери на нацистка Германия, между които Херман Гьоринг, Рудолф Хес, Мартин Борман, Рибентроп, Кайтел, Йодъл, Розенберг. Те трябваше да отговарят за престъпления против мира, за военни престъпления и за престъпления против човечеството.
На 1 октомври 1946 г. трибуналът постанови своята присъда. Четирма души бяха оправдани, 11 души бяха осъдени на смърт чрез обесване, трима - на доживотен затвор, останалите - на различни срокове лишаване от свобода. Смъртните присъда бяха приведени в изпълнение незабавно. Осъденият на смърт Гьоринг избягва обесването, защото успява междувременно да погълне капсула със цианкалий.
Срещу Нюрнбергския международен наказателен трибунал се отправя възражението, че не би могъл да бъде обективен, доколкото  бил съд на победителите над победените. Външно погледнато, това е така. Но сериозният анализ неизбежно води до други изводи.
Преди всичко не може да има никакво колебание по въпроса, че ръководителите на нацистка Германия са извършили възможно най-тежките престъпления. Кой трябваше да въздаде необходимата в случая справедливост? Бе невъзможно да се мисли, че надлежното правосъдие би могло да бъде осъществено от правосъдните органи на самата Германия. Съдилищата на Германия бяха тотално  въвлечени в престъпната политика на нацистите. Ако не е оправдано победителите да съдят победените, още по-малко оправдано би било престъпниците да бъдат съдени от самите себе си. Не бива най-после да се забравя, че във всеки наказателен процес винаги има и победени, и победители. Победен е престъпникът, победител е държавата. Проблемът следователно не е в това в процеса да няма победители и победени, а в него да има обективност и справедливост. Не може да се отрече, че присъдите на Нюрнбергския трибунал бяха справедливи и обективни. За това говори и обстоятелството, че четирма души от подсъдимите бяха оправдани.
Срещу Нюрнбергския процес се отправя и възражението, че той привлякъл към наказателна отговорност за деяния, които по време на извършването им не са били обявени за престъпления. С други думи, спрямо нацистките военнопрестъпници са били приложени закони с обратно действие. Възражението е повече от несъстоятелно. Убийството от векове се смята за престъпление. Убийството е толкова по-тежко престъпление, когато е и масово. Нацистите избиваха хората, които нямаха никакво отношение към войната. Избиваха мирни граждани, избиваха военнопленници. В нацистките концлагери загинаха милиони хора, които нямаха никаква вина за онова, което ставаше около тях. Това са деяния, които във всички времена и за всички народи са били тежки престъпления.
Необходимо е при това да се подчертае, че нацистите във всички случаи са имали съзнание за престъпния характер на извършваното от тях. Това съзнание те са имали, но са се надявали, че като победители във Втората световна война няма да носят отговорност за каквото и да е било. Впрочем такова е съзнанието на всеки престъпник. Всеки престъпник, съзнавайки наказателния характер на своето деяние, се надява, че до наказателна отговорност няма все пак да се стигне. Но нацистите, ако можеха да излъжат себе си, не можеха да излъжат световната общественост. В редица международни актове изрично се посочва престъпният характер на деянията на нацистите, при което те бяха и предупреждавани за наказателна отговорност, която неминуемо ще последва. Следователно не може да се смята, че нацистите са били "изненадани" от стоварилата се върху тях с обратно действие наказателна отговорност. Те е трябвало да я очакват.
Международният военен трибунал не бе единственият, който трябваше да въздаде справедливост спрямо извършителите на престъпленията по време на Втората световна война. В съглашението от 8 август 1945 г., с което се учреди Международният военен трибунал, изрично се заявява, че нищо в това съглашение "не намалява компетенциите и не ограничава правата на националните или окупационните съдилища, които вече са създадени или ще бъдат създадени на всяка от съюзните територии или в Германия за съдене на военните престъпници". Върху тази международноправна основа съдилища от типа на Нюрнбергския трибунал бяха създадени в самата Германия и в редица други държави. Такъв съд бе създаден и в България. Това става с Наредбата-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея. ("Държавен вестник", бр. 219 от 6 октомври 1944 г). Тази Наредба-закон, основана на чл. 47 от Търновската конституция, бе приета единодушно от всички партии, представени в правителството на Отечествения фронт.            Народният съд в България се състоеше от  четири върховни и 64 областни състава. Пред тях бяха привлечени да отговарят 11 122 души, от които 2730 получиха смъртни присъди, а  1516 бяха оправдани. Останалите бяха осъдени на различни срокове лишаване от свобода.
Народният съд у нас действаше непосредствено след 9 септември 1944 г., т.е. след края на кървавата гражданската война, започнала на 9 юни 1923 г. Той следователно във всички случаи се е намирал под влиянието на неизживени още болки и страсти. Хиляди партизани и ятаци бяха избити, хиляди партизански и яташки къщи бяха изпепелени. Няма как това да не е оказало влияние върху съдиите от Народния съд. Не може следователно  да се смята за изключено в някои случаи да са били допуснати и съдебни грешки. Но това все пак не отменя огромното политико-нравствено значение на Народния съд. Ето защо трябва решително да се отхвърли опитът да се реабилитират еn bloc  осъдените от Народния съд лица. Опозоряващ за България факт е, че през 1996 г. Върховният съд у нас си позволи да отмени постановените от първия състав на Народния съд присъди и да реабилитира регентите, народните представители, министрите, т.е. всички ония, които вкараха България във Втората световна война на страната на нацистките убийци. Трябва да е достатъчно ясно, че Народният съд у нас е националният вариант на заседавалия в Нюрнберг Международен военен трибунал. Онзи, който иска да отхвърли Народния съд в България, трябва преди това да отхвърли Нюрнбергския Международен военен трибунал.
Народният съд у нас е гневно предупреждение към всички ония, които нарушават по престъпен начин своите задължения към народа. Това трябва да имат предвид и ония, които днес безогледно рушат народното материално и духовно богатство. Не бива да смятат за изключено някой ден народът да ги привлече към отговорност за извършените от тях престъпления. Народът рядко наказва, но когато наказва, наказва жестоко.