Емил Коралов и волността на човешкия дух...
/ брой: 24
Кирил БОЖИЛОВ
Беше един от най-четените български писатели в моята младост. Още пазя от детството си броеве от неговия вестник "Весела дружина", дори една книжчица - "Незабравими дни" - на неговата съпруга Милка Петрова-Коларова. И все ме е впечатлявал псевдонимът му - от "корал" - напомнящ море, пътешествия, опознаване на чужди светове: същинско украшение за човешките копнежи...
Ето го: естествен, спокоен, вежлив; и сам - в стаята на "Родни простори". Видя ме неспокоен, побърза да ме успокои:
Разказът ти ще излезе след два броя!
Намери го - "Ицо Гълъбарчето", посочи ми написаното на първата му страница: брой 15.
Смънках благодарност, от вълнение чак ушите ми се затоплиха.
Той, предразполагащо, за разговор:
Интересно ми е... Ти самият отглеждаш ли си гълъби?
Нямам възможност... Но гълъби има мой съсед в кв. "Красно село". Когато той ги пусне в небето, аз до захласване ги наблюдавам как летят: ту устремно нагоре, ту кръжат, после се снишават, пак се възвишават, играят си, правят си "лупинги" - не могат да се нарадват на волността си...
Попитах те, защото всичко това, което ми разказваш сега, ти си го описал много добре и в разказа си, пък аз неволно се вживях в тези полети - толкова близки до волността на човешкия дух...
Беше ми неудобно да му го кажа, но си помислих за неговата книга "В страната, дето хората хвърчат".
А разказът наистина излезе точно тогава - брой 15 от 5 юни 1957 година.
***
Някога трудно се издаваше първа книга - чакаше се по две, три и повече години...
Бях оставил своя сборник с разкази "Другари" в издателство "Народна младеж". Редактори й станаха Цветан Ангелов и Георги Константинов (литературният критик), трябваше да я прочете и третият редактор в Детската редакция (Емил Коралов), и накрая завеждащият редакцията.
Вече работех в сп. "Родна реч", на горния етаж.
Един ден по телефона ми се обади Емил Коралов: ще мога ли да сляза долу, при него. Усетих: в гласа му се долавяше и някаква тревога.
В редакцията, застанал прав, като пред излизане, беше и завеждащият - литературният критик П. Д. Явно бързаше, обясни ми своето изискване към моя сборник с разкази:
Тук стана въпрос само за разказа "Ицо Гълъбарчето"... Слушай, Кириле, ти знаеш, че напоследък има повик към пионерската организация: да се отглеждат кокошки. Ние не можем да не се съобразим с този повик. Ето защо ти препоръчвам: седни и преработи разказа си така, че героят ти Ицо, вместо гълъби, да отглежда кокошки!
От изненада прехапах устни, съвсем се обърках: какво да отговоря? Срещнах строгия поглед на Емил Коралов, сякаш ме съветваше: не се предавай...
В стаята - тишина.
И моят глас - изплашен, но ясен:
По-добре нека изобщо да отпадне този разказ...
Имах нужда и от подкрепа, Емил Коралов разбра това. Той - към своя началник:
Този разказ аз вече съм отпечатвал в "Родни простори"... Ето, че нещо ми хрумна: бихме могли да вмъкнем, че Ицо ще изпълни и пионерското си поръчение, но нека не го лишаваме от радостта, която му дават гълъбите и които той отглежда с толкова обич.
Добре, разберете се двамата! - заключи примирително началникът и си тръгна, строг и делови.
Емил Коралов - явно доволен, ме погледна по-продължително, мълчаливо, с уловимо озарение на лицето му. Едва пророних, примигвайки:
Благодаря ви...
Сякаш все още си повтарям тази благодарност - към знаменития творец, неведнъж помагал ми да поддържам творческия порив в себе си, включително - и с поръчителството си за моето приемане в Съюза на българските писатели.
За волността на човешкия дух - нужно е и окриляне!