Малката шестичка, Финягата, Фрау Ахтунг, Художника Олексиев и другите...

Виждам и сега черната сянка на отсрещната кооперация, която бавно захлупва светлината - оранжева като резенче портокал. В училищната ни стая се смрачава и точно тогава влиза класната:
- Деца, станете прави!
Всички се надигаме от чиновете.
- Деца, трябва да ви съобщя нещо страшно: почина чичко Сталин...
Плач, хълцания, стенания се сливат с черната сянка. Искрен детски плач, ридания. Още не знаем буквите и цифрите, но отлично знаем кой е великият вожд и учител на народите и колко много обича децата.
- Хайде стига, мили - приласкава всички учителката, самата тя смаяна какво е направено с мозъците ни. - Хайде, прибирайте чантите. Утре е ден на траур и няма да учим.
- Ура-а-а! - ревваме като обезумели, изтъркалваме се надолу по стълбите и превъзбудени от тези новини, започваме див бой помежду си, при което Васил Вандов го цапардосват с тежка чанта и ключалката му пуква главата. Тече кръв, настава олелия, учителките търсят памук и спирт, а Васил гледа изплашен и зашеметен. Той е твърде малък, за да съобрази, че с тази пукната глава след няколко години може да бъде обявен за борец срещу сталинските репресии и диктатура, а още по-късно - да получи и специална пенсия...
Но за пенсии още е ужасно рано, ние едва открехваме вратата на живота, надникваме през нея боязливо, обаче и с любопитство - щурави, чорлави, неграмотни, мръсни, невъзпитани, бедни... Какво има да става?



Виждам и сега насядали на дългата дървена пейка в коридора нашите учители.
Ето я класната - Русалиева. Тя ни преподава български език и литература и хем гледа да й върви урокът, хем като класна има да оправя и отсъствия, и наши бели, и наши двойки по други предмети. Безкрайно съвестна, отговорна, всеотдайна, тя пази обич в сърцето си за всеки от нас и винаги помага:
- Попов, тази двойка по физика ще я поправиш ли?
- Да, другарко. Уча...
- Ще говоря с другаря Йонев да те изпита. Искам да си готов!
Беше ни парламентьорка и се радваше повече от нас, когато двойката ставаше четворка или петица.
Понякога часът по български минаваше в такива разправии, но сякаш усетила се виновна, следващия час тя се впускаше така омайно да ни разказва за наши писатели, поети, майстори на словото и техни знаменити творби, че ние слушахме със зяпнали уста и си казвахме: "Няма такава вълшебница като Русалиева - много случихме с нея!"

Навремето 32-о и 33-о бяха в един двор

Даваше ни ту контролни, ту класни. Носеше написаното от нас вкъщи да го прегледа и щом върнеше съчиненията в училище, винаги отделяше цял час за анализ на темата. Такъв анализ с червено мастило и с препоръки имаше след края на съчинението във всяка тетрадка. После следваше оценката. Учеше ни не само да знаем, но и да мислим, да намираме най-главното - всеки по свой начин.
Винаги посочваше двете най-добри работи и изправяше двама от нас да ги четат пред класа. Често моя милост беше един от тези двама и досега съм горд да си спомням това, защото изискванията на Русалиева бяха много и шестици слагаше рядко. Запомнил съм нейните думи, пък и тя обичаше да ги повтаря:
- Напишете Ботев, Вазов, Яворов, Пенчо Славейков, Дебелянов, Смирненски, Вапцаров, Багряна и все едно сте написали България! Заради тях цял свят шапка ни сваля!

Всичко започна от някогашното начално училище "Екзарх Йосиф"

Русалиева често ни изпитваше дали сме научили стихотворенията им наизуст и поръчваше:
- Казвайте ги бавно, за да преглъщате сълзите си - толкова са хубави!
И най-големите келеши в класа плачеха на Ботев и Яворов, на всички ни течаха сълзи от очите, като ги гледахме, като слушахме каква майсторка е Русалиева в рецитациите и си мислехме:
- Виж ти, виж ти, че то имало и други неща на Земята освен наш'те дивотии...
Когато след десетина години разбрала, че съм завършил българска филология и съм станал журналист, класната си признала:
- За Богдан нарочно казвах, че литературата му е на сърце, но едва ли ще се захване с нея. Исках да го амбицирам, защото той трябва да бъде по-амбициозен. Значи съм успяла!

Щом ще има снимка, всички вдигат ръка в нашия клас

Това си го спомни Попов - Попето, моят съученик, дето Русалиева му помогна да си оправи двойката по физика. Той нея оправи, но получи двойка по химия - при Масларова. И там работата се закучи, защото ако имаше много красива учителка между нашите, това беше точно Масларова: чаровна глава, разкошно тяло със стегнато високо дупе, а краката, за краката по-добре да не говорим...
Носеше къса, впита в тялото черна престилка с бяла якичка и щом се обърнеше с гръб към нас да пише безкрайно дългите формули на дъската, в мъжката компания отзад настъпваше такова сладострастно възбуждение, ръмжене, мляскане, свиркане и тропане, че всеки момент имаше опасност от експлозия. А Попов се качваше на чина и правеше диви движения с двете си ръце, в смисъл: "Ще я побъркам от секс!", макар целият клас да знаеше, че той още е девствен...
Веднъж Химичката се обърна неочаквано, видя Попов с неговите недвусмислени ръкомахания и попита смаяна:
- Попов, защо си се качил на чина?

На екскурзия
Снимки Мариета Томова и личен архив на автора


- Да видя по-добре формулите, другарко.
- Я излез на дъската, щом е така, аз да те видя тебе.
Попов излезе изпотен, зачервен до уши, а Химичката на свой ред седна не на стола зад катедрата, а отгоре на катедрата, вирна прелестен крак под носа му и заповяда:
- Изтрий черната дъска!
Попов изпълни автоматично командата.
- Я сега напиши формулите!
Попов, забравил от смущение и бурни трепети дори малкото си име, промълви съкрушено:
- Не бих могъл, другарко!
- Е как ще можеш, когато акълът ти е другаде!
- Какво говорите, само за химията си мисля... и още нещо...
По-късно тоя лаф "...и още нещо", го налапаха три милиона писатели, поети, журналисти, политици и всеки обявяваше твърдо, че той го е измислил.
Не! Не и пак не! Измисли го Гошето Попов в момент на бясно възбуждение, ужасно притеснение и пълно умопомрачение по Химичката.
Завалията, той не усещаше, че неговата история е съвсем безсмислена, защото по Химичката си падаше цялото училище от четвърти клас нагоре, отделно учителите, а за физика Йовев се говореше, че се намира в по-специални отношения с нея.
- То нали и без това физиката и химията са си близки - казваха завистници. Всъщност завистници бяхме всички.
Обаче Йовев имаше много предимства пред нас: елегантен, интелигентен, учтив, авторитетен, модерен - направо баровец. Обръснат две контри, изискано подстриган, звънтящ от чистота, той излъчваше дискретен аромат на скъп парфюм и ментолови цигари. Ходеше с небесносин костюм и зелена риза или с масленозелен костюм и небесна риза - съчетания, които срутваха всички класически представи за моден тон и предизвикваха единствено възхищение, обожание (сред момичетата) и тиха завист (сред момчетата).
Щом напишеше формулите на дъската, изваждаше голяма и много красива носна кърпичка и дълго избърсваше тебеширения прах от пръстите си. Често оставяше вратата отворена, а той за момент отиваше в тоалетната да си измие ръцете. Викахме му Финягата.
За ужас на колегите си и на училищните инспектори от министерството, които идваха често-често в клас на негови уроци, Йовев изповядваше разбирането, че не е важно всеки от нас да знае формулите наизуст, а къде-къде по-важно е да знае премеждията и патилата в живота на големите физици, как са стигнали до своите открития, какъв характер са имали, колко много са работили, през какви изпитания са минали, докато наложат новото и защо победи и поражения при тях са вървели заедно, а признанието често е идвало дълго след смъртта им.
Да объркаш формулите при Йовев не значеше, че се проваляш и вървиш към двойка. Можеше изведнъж да литнеш до шестица, ако разкажеш я за Никола Тесла, я за Айнщайн истории, дето ги няма в натъпкания с формули учебник.
- Ще отворите учебник, справочник и винаги ще извадите формулата точно. Аз искам да ми кажете защо тези велики мъже са смаяли всичко живо с постиженията си, как и защо са открили други светове, които ние не познаваме, и са минали през времето напред и назад - питаше ни учителят.
Ние мигахме, кокорехме се и бъркахме учудено ту в носовете, ту в ушите си. Изглежда така реагираха и инспекторите, а някои наши съученици, дето майките им ходеха по-често на родителски срещи, разгласяваха, че на Йовев му се клатят краката заради тези нездрави схващания, но видеше ли човек колко е спокоен и уверен, ни на първи, ни на втори поглед личеше да му се клатят краката.
Още повече, че около него се скупчваше цяла групичка млади и много симпатични учители. Сред тях и географът Долчев - прякорът му беше Малката шестичка. Той страшно се гордееше със своя кръжок по география и със своите кръжочници и все гледаше да ги поощри:
- Я, Кирчо да каже коя е столицата на Австрия? - задаваше Долчев въпрос с "повишена" трудност.
- Виена!
- Ето, бе, вижте го Кирчо - обръщаше се Географа към целия клас - хем учи, хем знае. Така са кръжочниците! Я аз да му пиша една малка шестичка в моето тефтерче. А който има три малки шестички...
- ...получава една голяма! - довършваха всички в хор.
- Сега Любчо да каже колко са годишните времена, кога започват и кога свършват - продължаваше учителят.
- Няколко - хитруваше Любчо.
- То си личи, че Любчо не е кръжочник и не знае. Затова сега ще получи една малка двойчица, а преди има една малка четворчица, та върви към голяма тройка, ама ще видим...
Другарят Долчев насочваше цялата работа към игра, дори ни караше, разделени по двойки, да търсим редки географски названия на нашите карти, а той в това време бързичко маркираше новия урок на дъската и когато биеше звънецът за край на часа, обичаше за заключава мъдро, преди да излезе от клас:
- След 10 или 20 години, ако се озове някой от вас, най-вероятно кръжочник, на другия край на света, до вулкана Попокатепетъл, например, да си рече: "Абе знаем го ние тоя вулкан - другарят Долчев ни е разказвал..."
След което Малката шестичка затваряше фамозното си тефтерче, вземаше дългата показалка, с която всяваше неописуем респект сред учениците, и тръгваше към учителската стая, за да изпушат заедно с Художника Олексиев по една ментолова цигара - черпня от Йовев.
Речеше ли някой да направи анкета сред учениците кой е най-освободеният, най-колоритният и най-готиният учител, би получил незабавен отговор: Олексиев. Красив, атлетичен, предизвикателен, той създаваше атмосфера на духовна разкрепостеност и аристократизъм. Ученичките бяха луди по него и разнасяха всякакви клюки: бил женен за чужденка със замък в Испания, бил три пъти разведен, бил голям сваляч, бил женомразец, бил много богат, бил бохем, бил...
Караше ни веднъж да рисуваме кълбо, друг път - цилиндър, трети - пирамида. Заставаше до всеки, вземаше молива и поправяше нашата неумелост. После ни разказваше за светлината, за светлосянката и само с няколко щрихи ги разполагаше върху хартията така, че всичко се променяше и оживяваше.
Рисувахме върху бял лист с черен молив - благодатна възможност за играта на светлини и сенки. Затова Олексиев - той говореше меко, приглушено, но всяка дума се чуваше много ясно в тишината на стаята - точно тогава ни казваше:
- Вие още сте малки, за да разбирате, че бялото и черното въртят живота. А също, че светлината става главен герой благодарение на сянката. Сега ви го казвам от моя опит, обаче след време сами ще се убедите: сянката има особената прелест на тайнството...
При което Олексиев слагаше ръце в джобовете на панталона си и започваше да се разхожда между редиците от чинове в класа като пътуващ проповедник, а физиономията му изразяваше съзерцание и вглъбеност.
След часовете водеше неколцина от нас в ателието на своя приятел Васил Панов, художникът на кино "Георги Димитров", и там ни черпеше кафе с коняк. Васил Панов в това време рисуваше плаката за следващия филм и пиеше само коняк, а в ателието пърхаха две-три балерини от Музикалния театър и бяха безмерно щастливи, че такъв велик майстор ги е допуснал толкова близо до себе си. Те пък пиеха само кафе. Ученическата компания ги гледахме така прехласнати и така се облизвахме, че чак устните ни се пукаха. От питието, разбира се...
Към Физкултурничката се обръщахме направо с Арсова - без другарката Арсова. Чувствахме я много близка - едва ли не наша съученичка и приятелка. Нахакана, отворена, навита на всякакви идиотщини, които раждаха главите ни, тя винаги ни защитаваше и нахъсваше. Имаше ли състезание с други училища, участвахме ли било в районно, било в градско, за Арсова се раздавахме докрай и даже когато губехме и сълзи ни течаха от яд, тя ни хвалеше:
- Ей, я избършете сополите! Горе главите! Вий сте моите шампиони! Ще видите как другия път с още тренировки ще им скъсаме задниците от бой!
Всички грейвахме, а лафът за задниците ни разтапяше от кеф.
Арсова си падаше по колективните спортове - футбол, волейбол, баскетбол - и ни оставяше след часовете да ритаме в двора до изнемога: 12 гола и после смяна на вратите. Без да има защо, щом я видим, се събирахме около нея 20-30 души и веднага се усещахме по-уверени и по-силни.
Няма да забравя как обикаляше на другата вечер след абитуриентския бал да ни събира по къщите един след друг, за да ни води тя на ресторант за последно, как първа започваше да скандира името на всеки и как очите й се навлажняваха, че се разделяме. Арсова беше наша любимка, а нейният дълбок, дрезгав глас и нейният чепат характер така ни харесваха, че някои от нас ги взеха на въоръжение.
Фрау Ахтунг (Госпожа Внимание) беше нашата учителка по немски. Чиста българка, тя приличаше на малък подарък от братската ГДР за братската НРБ и сякаш бе изпратена у нас с мисията да пренесе немската дисциплина, ред, отговорност, трудолюбие в разпасаните ни редици, да ни стегне и промени.
- Руе (Тишина), Арбайт, нур арбайт (Работа, само работа), Ахтунг (Внимание), Ауф дойч, бите (На немски, моля) - се чуваше през вратата на класа чак в коридора и ние се напъвахме да разберем поне няколко думи от нейната реч.
Винаги с изискана фризура и дрехи, сякаш купени сега от магазина, тя оставяше след себе си аромат на тоалетен сапун и лек парфюм. Уважаваше усърдието, точността, сочеше за пример на всички дори добре подвързаните тетрадки по немски. Понякога, за да ни окуражи, поправяше грешките ни не с червено мастило, а със синьо - така показваше, че е готова да даде едно рамо на прилежните и работливите, но само ако залагат здраво над немския.
В същото време проверяваше строго и прецизно всяка наша домашна, често ни изненадваше с контролни, отделно класните, изправяше ни да пишем по един и по двама на дъската и вярвате-не вярвате, успя за няколко години не толкова да ни направи царе на немския, колкото да ни подреди в здрав строй пред прага на живота и като че ли да ни посочи:
- Хайде, минавайте и нека всеки да покаже какво е научил и какво може.
Както приказвахме помежду си, Фрау Ахтунг отлично си знаеше работата, щом излезе на глава с такива като нас. Отлично си знаеха работата и Математичката, Инженера, Ботаничката, диригентът на оркестъра Василев - цялата дружина наши учители. А музиката на Василев беше най-добрата в цяла София и наредени след нея, първи откривахме тържества и паради - фукня до небесата!

х     х     х

За мъдростта, добротата и педагогическите умения на българските баби се носят легенди и неслучайно има предложение те да бъдат включени в Световното културно наследство, а знаменитият Татко Песталоци и невероятният Антон Макаренко да станат скромни чираци при тях.
Та, сещам се, една такава баба - 96-годишната баба Пена от село Телиш, Плевенско, като ме гледаше веднъж умно и многозначително под черната забрадка, побърза да ме предупреди:
- Ние, българете, сме див`о племе - от мене да знаеш!
Казваше див`о с ударение на о-то - див`о.
Сега, като се връщам назад в годините, наша милост се изсипа точно като див`о племе в училището - щурави, чорлави, неграмотни, мръсни, невъзпитани, бедни... То и после нито забогатяхме, нито от нас излязоха маршали, президенти, премиери, патриарси, но работихме честно и достойно цял живот, не се орезилихме.
Или както разказва Ботев за внуче, което пита баба си:
- Бабо, когато порасна, какъв ще стана?
- Ти първо стани човек, па после лесна работа!
Струва ми се "първо" успяхме да изпълним. Благодарение на нашите учители - класната Русалиева, Малката шестичка, Финягата, Художника, Олексиев, Фрау Ахтунг и другите...




Текстове под снимките:


Днешното поколение заляга не толкова над игрите, колкото над компютрите

И тогава той ми каза...


А на отличниците - свидетелство и книга

Снимка за спомен

Едно бързо мачле в Голямото междучасие

Нашите учители от скромност не застанаха пред фотоапарата, но тук на портрет са техни колеги от IV вечерна гимназия в София. Вечерните гимназии дадоха образование на хиляди кадърни хора по онова време