Благодарности, опус 1
/ брой: 18
Нека обясня: за кратко време няколко млади хора, които са ми скъпи, си отидоха от този свят. Когато близък човек премине в отвъдното, силно е съжалението, че много неща са останали неизказани. Не бързам да слизам от сцената, но ако това се случи, бих искал преди това да благодаря на всички хора, на които съм задължен. На родителите си и на доста хора, които са ми помогнали в живота, които са ме вдъхновявали. И също на тези, които ми сториха добро в опит да ми напакостят.
А защо да не започна от последните? Първата ми статия след 1989 г. беше със заглавие "Благодаря, че ме уволниха от Външно". Тя излезе през 1998 г. Благодарен съм на Надежда Михайлова, че ме уволни, защото министерството загиваше под нейното мъдро ръководство, а на мен ми се живееше. Поклон на Димитрана Александрова, главния редактор на "Сега", защото, без да ме познава, ме назначи в момента, в който разписа въпросната статия за печат. Михайлова уж ме харесваше, но се вслуша в гласовете на хора, които усърдно ме топяха. Тогава се занимавах с визовия въпрос, който беше много чувствителен. Бях подложен на учудващи репресии, поне десет души, включително една заместник-министърка, непрекъснато ми измисляха различни видове мъчения. Да се чудиш откъде провъзгласилите се за демократи черпеха такова ноу-хау. На всички тях обаче съм благодарен, защото без съжаление напуснах Външно, където бях работил с ентусиазъм цели 18 години. Наистина ми помогнаха, защото когато двама души от спецохраната буквално ме изритаха, вместо болка изпитвах облекчение.
Но не за първи път изпадах в такава ситуация. През далечната 1977 г. се опитаха да ме изключат от комсомола, защото бях написал статия за земетресението в Букурещ в списание "Паралели". Историята е следната. Аз бях студент в Румъния и кореспондентът на БТА по онова време в Букурещ беше нефелен. Така че аз вместо него пишех доста от статиите, които различни вестници у нас поръчваха. Отново аз публикувах в изданието на БТА една страница, в която разказах за това, което видях в нощта на земетресението. Бях написал статията в западен стил, вдъхновен от френското списание "Пари Мач", броеве на което ми бяха попаднали. Само че засегнатият чрез комсомолската организация организира събрание за моето изключване от тази организация, уж заради сензационния стил на публикацията. Искам да благодаря на него и на тези, които ръководеха събранието. Тогава разбрах, че освен да пиша, мога и да говоря, защото когато взех думата, критиците ми млъкнаха. Благодаря и за това, че млад проумях какво трябва да очаква българинът, който издига глава над блатото. Тогава бях студент, учех за европейската цивилизация, за Великата Инквизиция, за гоненията срещу калвинистите. Успявах да чета и книги за сталинизма и тоталитаризма, защото в Румъния като чужденец посещавах свободно западните посолства и вземах назаем книги от техните библиотеки.
Тогава исках да бъда журналист, но станах дипломат. През 1980 г. подадох документи за работа като журналист във в. "Антени", защото го харесвах. Главният редактор Веселин Йосифов - Кучето, ми каза, че въпреки дипломата и няколкото чужди езика, за да стана журналист, трябва да поработя първо, да науча занаят и след това пак да се явя. Така и направих, 18 години по-късно, горещи благодарности на Йосифов. Във Външно шефът на протокола - д-р Борис Джибров, който заслужава отделен опус с истински благодарности, ме взе на работа буквално на секундата.
Джибров е мой джедай-мастър, той ме научи да не ми пука от никого. Първата ми задача беше да придружавам важен австрийски гост, Карл Блеха, вътрешен министър на Австрия и голям приятел на България, до Черноморието. Джибров ми каза, че посланикът ни във Виена, довел Блеха, ще прави всичко възможно да го заведе във вилата на Людмила Живкова, за да си направи собствената политика, и че мисията ми е да не допусна това. Действително, посланикът какво ли не опита, но аз като представител на протокола не му разреших. "Момченце, ще те уволня", ми каза той. "Това е невъзможно", отговорих невъзмутимо. Той се стъписа - кой ли е този млад връзкар, че му държи такъв език? А аз бях искрен - той не можеше да ме уволни, защото още не бях назначен.
Журналистическата ми кариера в България приключи през 2007 г., защото в един друг вестник стандартно бях репресиран от една главна редакторка. Тази прекрасна жена до този момент не беше попадала на заместник главен редактор, достатъчно наивен да си въобразява, че може да има собствено мнение. Много съм й благодарен, защото без нейна "помощ" нямаше да набера решителност да изпратя сивито си в чужбина. Отговор получих не повече от час, след като замина имейлът - де факто бях назначен на работа в Брюксел. В Белгия не се интересуват какво се говори за теб, а ти се радват, ако си добър в работата.
Ще продължа с благодарностите в следващия брой. Но нека благодаря на троловете, които пишат компромати, пардон, коментари, под статиите ми. В ерата на интернет българското доносничество живее своя златен век, ДС пасти да яде. Благодаря за това, че правят статиите ми по-коментирани. Ето как те остават по-дълго на челната страница на електронното издание. :)