Завръщането на България

Когато пристига новината за подписването на Ньойския договор, съобщена от българска делегация на софийската гара в полунощ, на другия ден покрусеното гражданство на София не отива при победоносен генерал, нито при изкусен дипломат, нито пред влиятелен банкер, нито при депутат или министър. Софиянци кротко се нареждат под малкото балконче в дома на Вазов, за да попитат: какво ще правим по-нататък. Предполагам, че подобни сцени е имало и в другите градове на България.
Настъпиха едни от най-мрачните й дни, когато се говореше за български жестокости, за българска варварщина. Тогава идеята на наши историци, че не сме славяни, се използваше именно срещу България, защото по това време се създадоха славянски страни като Чехословакия, Полша и Югославия. Тогава се смяташе, че нашият армейски вик "По пет на нож!" означава по пет пеленачета на нож и какви ли не още вулгарности се говореха. Неслучайно именно по това време е изобретен празникът Ден на народните будители. Защото българската интелигенция възпроизвеждаше възрожденския идеал на будителите в нови и не по-малко свирепи условия, след като България беше наказана и стана държавата инвалид на Балканите.
Завръщането на България в Европа обаче не стана нито чрез царските визити, нито чрез инициативите на бизнес средите, нито с активно предприемачество. Завръщането на България се осъществи от българското учителство, от българската интелигенция, от всичко онова, което се беше натрупало като просветна и научна традиция. Така България успя да се възстанови, ако не от териториалните, то от моралните рани върху себе си и постепенно да се завърне отново като равноправен член на европейската политическа и културна общност. Политиката дойде след това.
Но и по това време, в състояние не само критично, но и трагическо за нашето самочувствие, държавата не се оправдаваше с кризи и поражения, с контрибуции и анекси, а продължи една възрожденска традиция в нашия живот - да поощрява, въпреки кризата, въпреки катастрофата, въпреки крушението, образованието и науката. Именно те бяха първата стъпка на ранена България по пътя на нейното възкръсване. Никога никой в България не се е мотивирал с критичните времена, за да ограничи образованието, науката и културата.
А точно това се случва в момента по един безпрецедентен начин. В момента сме свидетели на масови протести на студенти, на учени и преподаватели и тяхната основна цел този път не са дори заплатите, не са дори парите. Този път протестите са за приоритет на образованието и науката - точно в унисон с идеята, че това са сферите, които могат да спасят България, както неведнъж са я спасявали. Нека не забравяме, разбира се, че будителите не са били добре платени и повечето от тях, включително Паисий и Софроний Врачански, са живели в постоянна бедност. Но това не е оправдание днес да обричаме на същата съдба техните далечни потомци.
Най-забележителното в сегашните протести е това, че този път не става дума за джоба и за пари в буквалния смисъл на тази дума. Протестите са с призив за изпълнение на най-първата, най-стойностната и най-значимата европейска прерогатива - тази на образованието и науката. Вече не става дума само за ведомост, защото наложените неплатени отпуски за учените са всекидневие, а става дума за отношението на властта, представляваща държавата, което вече се развива от снизхождение към презрение. Такова отношение към хората на духа и към тяхната дейност не се помни в историята на България. То или е от незнание и неадекватно за Европа мислене, или е заради някакви користни задкулисни интереси, които по никакъв начин не са свързани с развитието на България и с нейното добруване. Затова за мислещите българи времената на покруса се завръщат - без да сме имали войни, национални катастрофи, репарации или някакви други много тежки за страната събития. По тази причина, както и при самото негово създаване, Денят на народните будители в днешния ни ден започва да играе особената роля да помогне на България за нейното завръщане в общността на модерните европейски държави.