Истини и илюзии

    Десетилетия наред се занимавам с балканска политика и все повече се убеждавам, че тя е невероятно сложна смесица от истини и илюзии. Истини, изстрадани от будните, интелигентните, талантливите, но и много емоционалните хора по нашите географски ширини. Но и илюзия, че ще бъдем господари на земите си и ще запазим своя микросвят от глобалното користолюбие, агресия и неистова жажда на по-силните и влиятелни от нас да налагат воля за собствени интереси. Естествено, това не е велико прозрение и добре се разбира от потърпевшите с изострена чувствителност за запазване на идентичност, духовност, самостоятелност и дори териториална обособеност в рамките на своя етнос. Това последното обаче създава в немалка степен привнесени балкански проблеми от ГОЛЕМИТЕ, които винаги с международна еквилибристика и демагогия, а и с директна външна намеса са носили много страдание за нашите народи. И както често в миналото, и сега точно на полуострова се прокарват и преплитат нови разделителни линии, извоюват се плацдарми за евентуално сериозно противопоставяне, укрепват се стари, но завземат и нови зони на влияние.
    Много са поводите за моите разсъждения и за съжаление не са оптимистични. Защото, когато на Балканите се наблюдава прекалена активност на старите международни играчи, то това е симптом, да не кажа диагноза за по-тежко заболяване. Да вземем за пример съседна Сърбия. Все по-мъглявата европейска перспектива пред страната я тласка закономерно към търсене на активно партньорство с Русия, включително и във военната област. Отвъд Атлантика явно разбраха добре това, размахаха предупредително пръст и извадиха от маншета приказката за седенето на "два стола". Защото Белград би могъл за бъде клин в НАТО-вската зона и може да създаде проблеми при евентуален конфликт. Но, както се казва, крушката си има опашка. Силно емоционалните и национално предани сърби трудно забравят бомбардировките над остатъчна Югославия по време на Косовската криза през 1999 г., непримирими са към обявяването им като че ли за единствен виновник и палач в жестоката Босненска война от 1992-1995 година. В по-голямата си част комшиите за Запад от нас не са съгласни с предизвестената доживотна присъда на военния командир на босненските сърби ген. Ратко Младич от трибунала в Хага. Да не говорим, че в масовото съзнание на средното и по-възрастното поколение наистина масовите убийства в Сребреница от сръбските сили са в отговор на подобни действия на босненските формирования на мюсюлманите срещу сръбско население в същия регион. Трябва ли тогава да се учудваме, че огорчената Сърбия търси партньори извън Североатлантическата зона, независимо че политически дава сигнали за балансиран подход към противостоящите световни и европейски влиятелни фактори.
    А какво става в логично близката до сърцата ни Македония? Естествено победата на Зоран Заев над авторитарния Груевски е победа, която откри нови пътища за неизбежното ни сближаване с кръвните братя край Вардар. Да не говорим за ползата от договора за сътрудничество, който тепърва трябва да дава резултати. Но да оставим двустранните ни отношения, емоции и терзания. Македония също е част от голямата схема на разпределение на балканските зони на влияние и противопоставяне. Там е големият армейски полигон "Криволаг", в новата държава, която първи признахме, има силно етническо албанско присъствие, там също се преплитат руски, американски и европейски интереси. Местоположението на републиката с неустановеното все още име е средищно. А това е много значимо в стратегическо отношение, ако се наложи. И, питам се, случайно ли иначе справедливата кауза на Заев получи широка подкрепа сред западноевропейския и отвъд атлантически фактор? Случайно ли определящата се като "дясна" формация на Груевски ВМРО-ДПМНЕ бе подкрепена от Русия, а сръбски разузнавач бе засечен на място по време на погрома над парламента в Скопие? Пък и случайно ли, погледнато по-широко, така обилно се изливат взаимни обвинения за "хибридни войни", "руски заплахи", но и за "безпринципни действия", "фалшиви новини",  "манипулация на общественото мнение" и т.н. И дали случайно известни по света телевизионни канали също обилно ни запознават с факти от Втората световна война с акцент върху събития, които дават едностранна представа за победата над хитлерофашизма и реалния и решителен принос на тогавашната Червена армия, от една страна, и на нейните съюзници - от друга? И дали пък в отговор случайно в Русия се връщат донякъде към лексиката спрямо своите големи съперници от не толкова далечни времена?
    Очевидно случайностите са за наивниците, които все още вярват, че живеем в свят на победоносно настъпваща демокрация, в която доброто неизбежно побеждава злото и ние всички вкупом, целите в бяло, се носим в облаците на справедливостта и благоденствието.