18 Ноември 2024понеделник14:48 ч.

На "Златен ритон 2015" - екранно преосмисляне на националната ни история

Най-ярките постижения в документалната програма на сегашния форум дооформят от различни посоки и гледни точки социалната панорама на днешния ден

/ брой: 286

автор:Олга Маркова

visibility 2751

Още преди две години в статията ми "Празник в хаоса" (публикувана в ДУМА на 3 януари 2014 г.) за юбилейния 20-и фестивал на българското документално и анимационно кино, откроих най-съществената, според мен, тенденция в развитието на нашата филмова документалистика, която се изяви в редица успешни произведения. Става дума за екранно пренаписване, със специфичните за седмото изкуство художествени средства, на националната ни история. Мисия - твърде отговорна и от първостепенна значимост за изграждане на нова оценъчна система у нашия съвременник и особено при най-младите, които естествено се лутат из дебрите както на конвенционални полуистини, така и на противоречиви становища (често - твърде съмнителни), които настойчиво внушават медиите. Тя даде възможност да се откроят множество личностни почерци и подходи, които, с откриване и преосмисляне на нов автентичен материал, при това - от дистанцията на изминалото време, достигат до общи изводи и съждения за несъстоялия се у нас преход, посочвайки конкретните причини и виновници за тази катастрофа. Крайно време беше творците да напуснат хлъзгавия терен на колективната вина, на недомлъвките и да изправят зрителя пред горчивата равносметка. Зрителят от своя страна уважи тези усилия за проникване в най-наболели обществени проблеми и им повярва. Той безспорно оцени рискования стремеж към по-дълбоко и многостранно изследване на историята и на ролята на личността в събитията, които я движат - факт, твърде съществен за възстановяване на изгубеното ни национално самочувствие и доверие в политически каузи и водачи, в авторитета на държавните институции, на които отдавна никой не разчита. А липсата на това доверие заплашва нашата нация с разпад. Няма ли да стигнем най-после до обща национална кауза?! Пътят към нея обаче минава единствено през разчистване на "авгиевите обори". С тази изключително тежка и нерадостна задача се е заело съвременното ни документално кино. Неслучайно Златните ритони на този форум през последните години отиват в сейфа именно на творчески екипи, посветили усилията си на такива болезнени теми, вълнуващи всички ни.
Сред участващите в конкурсната програма на 22-рия фестивал на документалното и анимационно кино в Пловдив т.г. 38 филма със своята художествена компактност и висок емоционален градус ярко се открои 58-минутният "Народен дом на терора" на режисьор-сценариста Стойчо Шишков, оператора Мартин Димитров и композитора Ценко Минкин. Тази творба, удостоена с Голямата награда на фестивала, за първи път след 70-годишно мълчание "изстрелва" истината за садистичните издевателства, извършени в бившата Дирекция на полицията (на Лъвов мост), върху няколко поколения българи - жертви на комунистическия терор. Зловещ и безсмислен геноцид, лишил малка България от огромен човешки потенциал, така необходим днес за изграждане на истинско демократично общество. Една на пръв поглед незабележима днес сграда, покрай която столичани минават всеки ден, на екрана се превръща в тревожен символ на нелепо унищожение в името на властта.
С още по-личен подход към обилен, познат предимно от телевизионния екран автентичен материал, в "Опит за биография на лицето Х" Васил Живков предлага своя трактовка (с авторски текст) на политическата история на България в последните 70 години. Присъствието на думата "опит" в заглавието насочва към една есеистична структура и предоставя възможност за използване на рядко срещан в документалното кино герой, който няма конкретен, а по-скоро - събирателен образ. 102-минутният разказ (на места - разточителен), изграден, по думите на режисьора, "от парчета факти, умозрителни построения и емоционални прозрения", представлява своеобразен вид колаж, който настройва публиката към размисъл, спестявайки й мощта на емоционалната енергия.
Отново искам да подчертая образователния характер на съвременната ни кинодокументалистика. Тя доказва, че за да проникнем в същността на  онова, което се е случило преди нас и се е оказало съдбовно, както и в механиката на медийните манипулации, на които е подвластно съзнанието ни, необходимо е да се отърсим от натрупаните с десетилетия пластове от заблуди; да преоткрием личностите, изпепелени в жаравата на политическата измама. Само така ще успеем да си изградим нова ценностна скала, която наистина е верният компас за ориентация в съвременния твърде объркан свят. Най-ярките постижения в документалната програма на сегашния форум дооформят от различни посоки и гледни точки социалната панорама на днешния ден. За да постигнат целта си, режисьорите от години заживяват с една или друга тема, "събирайки вода от пет кладенци", включително и от задгранични източници като например публикувания в сп. "L'Europeo" през 2008 г. материал, посветен на годишнината от уникалната за света 1968-а, от който режисьорката Анна Петкова добива реална представа за потушаването на Пражката пролет от войските на Варшавския договор, както и за тримата млади българи, оказали съпротива на официално битуващата у нас версия за нея. Така се ражда 101-минутният й филм "Агресията". 47 години по-късно тя се опитва да изясни болезнените събития чрез разкриване на редица неудобни истини (грижливо скривани от нас) за репресивната система, както и за престараването на др. Тодор Живков в политическото сервилничене към съветските ръководители, за сметка на пълната заблуда на нашите войници, които въобще не са били наясно къде отиват и какво ще "спасяват". Чудесна е документалната съпоставка на колосални исторически събития като Студентските стачки в Париж, убийството на Мартин Лутър Кинг и Робърт Кенеди, на чийто тревожен фон България провежда Световен младежки фестивал, под зоркото око на Държавна сигурност. Ако не е била толкова трагична 1968 г., би се получила класическа бутафория, граничеща с фарс! Чела съм няколко предишни сценария за Пражката пролет: онова, което отличава тази драматургия от другите, е умело вплетената съдба на тримата разбунтували се младежи (на по 20-21 години), неподвластни на страха и насилието. Тяхната единствена вина е, че се опитват да не живеят в лъжа, за която заплащат с цената на съсипаното си бъдеще. Крайно време е сънародниците ни да се уверят, че не сме племе само от предатели и блюдолизци!
Като селекционер на този фестивал предварително бях съхранила в съзнанието си 53-минутната, почти безбюджетна, творба на режисьор-оператора Христо Димитров-Хиндо "Знаеш ли, бедни ми рибарю...", която завладява аудиторията с жизнеутвърждаваща неподправеност и енергия, въпреки акцента си върху нелепо съществуващия почти половин век проблем - незаконността на едно рибарско селище, на срещуположната страна на Бургаския залив. Дълбокото познаване на проблема и героите в течение на 33 години е позволило на Хиндо да изгради на екрана една прочувствена атмосфера и да узакони със средствата на киното това напълно жизнено селище с над 2000 обитатели - вече трето поколение. Героите умеят да живеят пълноценно, да се веселят вместо да хленчат. Нелеп проблем като цялата ни "измислена" държава: та у нас много обширни райони вече са безлюдни, т.е. мъртви, но пък са законни! Неспособността да се управлява е наша национална традиция (винаги в действие!), доказана от десетилетия.
Макар че силовата "артилерия" на този единствен у нас престижен фестивал на неигралното кино е документалистиката, заслужава отделно внимание тазгодишното представяне на 13-те анимационни произведения. На първо място - шестминутният филм с чудесно намереното заглавие "Любов с превалявания" на Ася Кованова и Андрей Кулев, по сценарий на Христо Ганев. Отново (след "Пианистът") творците са се насочили към темата за любовта. Но този път прогнозата е: слънчево с превалявания. С майсторската реализация на тази почти сюрреалистична история те завоюваха "Златен ритон" за най-добър анимационен филм. Тук ще отбележа и трудоемката, нарисувана на ръка, творба "Само моя" на току-що завършилата НБУ Йоана Атанасова, наградена за дебют. Кошмарите на един ревнив съпруг интригуващо оживяват на екрана в продължение на 7 минути.
Петте фестивални дни бързо отлетяха, но пък техният отзвук дълго ще отеква.

"Народен дом на терора", реж. Стойчо Шишков

"Любов с превалявания", реж. Ася Кованова, Андрей Кулев

 "Само моя", реж. Йоана Атанасова

"Знаеш ли, бедни ми рибарю...", реж. Христо Димитров-Хиндо
Снимки каталог
 

Инспекторатът на МС иска наказания в Министерството на културата

автор:Дума

visibility 0

/ брой: 220

4 щама на грипа тази година

автор:Дума

visibility 0

/ брой: 220

3 януари ще бъде учебен ден в София

автор:Дума

visibility 0

/ брой: 220

Експерти алармират за криза с тока през зимата

автор:Дума

visibility 0

/ брой: 220

Инфлацията рязко се ускорява през миналия месец

автор:Дума

visibility 0

/ брой: 220

Застраховката на такситата поскъпва заради честите инциденти

автор:Дума

visibility 0

/ брой: 220

Еврокомисията повиши очакванията си за българската икономика

автор:Дума

visibility 0

/ брой: 220

Стреляха по резиденция на Бенямин Нетаняху

автор:Дума

visibility 0

/ брой: 220

Тръмп гласи високи мита за Евросъюза

автор:Дума

visibility 0

/ брой: 220

Гръцката полиция на крак заради демонстрации

автор:Дума

visibility 0

/ брой: 220

Накратко

автор:Дума

visibility 0

/ брой: 220

Ново ниво

автор:Ина Михайлова

visibility 0

/ брой: 220

Това не са услуги

visibility 0

/ брой: 220

Иска ли Зеленски мир

автор:Юри Михалков

visibility 0

/ брой: 220

За лъжите и истините, свързани с „Гунди – легенда за любовта“

visibility 0

/ брой: 220

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ