ЛУИЗАБЕЛ НИКОЛОВА: Хората жадуват за стойностни неща

Интервю на Надежда Ушева

ЛУИЗАБЕЛ НИКОЛОВА завършва НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" през 2015 г., специалност актьорство за драматичен театър в класа на проф. Атанас Атанасов. От 2016 г. е част от трупата на Театър "Българска армия". Публиката познава талантливата актриса от ролите й на Мария Сиркова в "Тайната вечеря на Дякона Левски" от Стефан Цанев, Тереза във "Вдигай завесата" от Питър Куилтър. Луизабел печели наградата "МаксиМ 2023" за водеща женска роля за Мадлен в "Маркиз дьо Сад" и Роксана в "Сирано дьо Бержерак". Играе още в "Атлас 2015" в Театър "Реплика"; в НАТФИЗ - "Иванов" от Чехов, "Кралят умира" от Й. Йонеско, "Не падай духом" от Станислав Стратиев, "Под купола небесен" по Шекспир, НАТФИЗ и Младежкия театър, и др.

- Луизабел, получихте наградата "МаксиМ" на Военния театър за водеща женска роля. Какво означава това признание за Вас, очаквахте ли го?  

- За мен тази награда е много скъпа, тъй като тя е на нашия театър и е дадена от нашите колеги, а ние сме като малко семейство. Играем заедно почти всяка вечер, въпреки че не сме много голяма трупа. Има колеги, с които не съм репетирала от три години, обаче ходим, гледаме, интересуваме се какво ново излиза в театъра. Наградата е признание от хората, с които работим всеки ден, което е много ценно. Това показва отношение и интерес един към друг. Много ми е на сърце и доста се трогнах. Не очаквах, защото, знаете - и покрай пандемията - позатворихме се, обществото се промени. И заради нея отдавна не бяхме правили тези награди и за мен връчването им беше истински празник. 

- Радвате се на успехите си един на друг, което е прекрасно. Макар че в даден момент се появява завист и съперничество между колеги, как постигате тази хармония помежду си? 

- Да, и особено, ако театърът е с по-голяма трупа, защото там идват режисьори и гости, но в крайна сметка той не може да вземе всички артисти, макар и да е харесал повечето. И понякога се събират малко повече роли, естествено, не играеш във всички представления главни герои. Нашият директор се опитва да дава шанс на всички, да има провокация, разнообразие. Ние се пазим в колектива - да има добър дух, да няма завист. Това показва, че се уважаваме взаимно и сме любопитни все още един към друг. Ние сме си дори много по-големи критици, точно защото се познаваме и си знаем възможностите и недостатъците - кой какво може, какво е правил досега. Докато, ако ни оценява външен човек, той гледа дадена постановка, която му харесва, и ти може да си добър, но там да не си се справил чак толкова добре, примерно. 

- Още когато постъпвате в състава на театъра, Иван Урумов казва, че сте изключително интересна и многообещаваща млада актриса... 

- Между другото, първата ми награда "МаксиМ" е точно за женска роля в "Писмо до Касандра" по Педро Ейраш - третото ми представление, мисля, което вече репетирах в театъра. Получих признание и беше голяма радост за мен. 

- Как попаднахте в Театъра на армията?

- Една колежка беше в напреднала бременност и трябваше да я сменят, тогава директорът Мирослав Пашов извика няколко момичета на разговор, при който явно по някакъв начин съм успяла да спечеля неговото доверие за този проект. После ме назначиха за още едно представление, постепенно влязох в другите и така ми се довери и ме покани на щат в театъра. Тук направих първите си стъпки по професионалния ми път. Имала съм участия и в други външни продукции, даже първото ми представление се казваше "Вдигай завесата", което е хубаво за прохождащ актьор. Много ми е знаково. 

- Какво е съотношението между късмет, труд и талант за един артист?

- Не е само талант, трябва да си на точното място, в точния момент и като ти е даден шанс - да се възползваш от него, да бъдеш честен. После може да се случи нещо друго или да не стане от първия път, както си си го представял. Но като ти се повери някаква задача, е хубаво да взимаш и да даваш максимума от себе си. Така се посяват зрънцата, а плодовете се берат по-нататък. Преди всичко, в началото е много, много труд, защото сам си ковеш твоята стълбичка, твоето име. То става като фирма, за която работиш. Хората знаят какво да очакват, като чуят дадено име. Ние работим със себе си, с телата си, с ума си, с душата си. 

- Определено не е лека професията...

- Изобщо, особено в това забързано време, в което живеем. Виждаме как от нищото някои стават "звезди". Хора, които не би трябвало да се шуми толкова около тях. Просто живеем в много консуматорско общество и трудно може да се отсее качественото, то бледнее на фона на цялата многотия, с която ни заливат - от телевизия, интернет или друго място.

- Пътувате и играете из страната. Какво Ви прави впечатление?

- Забелязвам, особено в по-малките градове, че хората са много жадни за качествени представления. Явно там са ходили доста различни продукции, които са били на конвейер, бързо направени, бързо смилаеми и в един момент зрителите се пренасищат и искат нещо, което наистина да ги докосне, да ги разчувства. Да ги усмихне хубаво, гледайки стойностна комедия, например. А не някакви бързооборотни формати, които, така или иначе, са навсякъде около нас - и в живота, и в общуването ни. Театърът все пак се занимава с по-висши неща, за да ни изважда от ежедневието.

- А пълнят ли се салоните в градовете, които посещавате?

- Пълни са. Винаги. Много ме впечатлява. Наистина хората имат нужда. Идват от съседни, по-малки населени места, пътуват с автобуси, с коли... и накрая виждаш лицата им озарени. За тях това е празник. В малките градове няма особени развлечения. Зрителите оценяват нашия труд и това, че идваме в техния град. Вечерта сядаме в някое ресторантче, хората ни забелязват, радват ни се, поздравяват ни, разговаряме.

- Какво споделят с Вас? 

- Вълнуват се. Казват, че са много щастливи и че това е събитие за тях. Спомням си играхме "Железният светилник" и една майка с разплакани очи, с детето си идва при нас и признава колко им е харесала постановката. Реди мили и топли слова. Накрая допълни - много съжаляваме, че мъжът ми не успя да дойде, обаче нямаше как да си го позволим... Направо ти се свива душата, като чуеш такива думи! Защото театърът би трябвало да бъде едно от най-нормалните удоволствия, които човек може да си доставя!

- Кога решихте да станете актриса - Ваша детска мечта ли беше или стечение на обстоятелствата? 

- Стана в последния момент - в XII клас го реших. Ходих на школа към Младежкия театър, ръководител ми беше Малин Кръстев, но тогава не давах много воля на това желание. Нашите бяха категорично против. Казаха ми: Ти нямаш връзки, не сме от такова семейство, какво ще правиш...? Майка ми едно време е искала да става актриса, обаче в онези трудни години се е отказала. Отделно, те никога не ме бяха гледали на сцена и аз не бях изказвала подобни мои намерения до момента и им беше като гръм от ясно небе. Идеята всъщност бе да кандидатствам право в Софийския университет, но понеже записването за изпитите беше непосредствено след моя бал, изпуснах срока. Единствената възможност, която ми остана, беше септември в НАТФИЗ. Така че стана някак от само себе си. Въпреки че, като се върна назад в детството ми, си спомням, че ме е влечало и като всяко дете си измислях свят, в който потъвах. Майка ми казваше: "Забравих, че имам дете! Ти сама си се занимаваше в другата стая." Всъщност тази школа успя да създаде у мен любопитство към професията и желание да пробвам.   

- В киното или в театъра са амбициите Ви занапред?

- Киното е другата ми голяма страст и слабост. Скоро си пожелавам възможността и пред камерата да ми се случват хубави предизвикателства, интересни роли и незабравими срещи с режисьори и добър екип, необходим за създаването на качествен продукт. Не бих могла да разделя театъра от киното, защото са много различни и същевременно ценни за развитието на един артист.

- Работите ли върху нещо ново? Кое е следващото предизвикателство за Вас?

- Сега репетираме с Васил Дуев-Тайг, който е наш колега актьор, но има вече няколко режисьорски работи, "Комедия на корупцията" по романа на Кафка "Процесът". Отдавна не сме правили нещо толкова вълнуващо и интересно, ексцентрично, лудо, играем по няколко роли всички актьори. Надявам се, че ще успеем да се справим с тази нелека задача. Премиерата се очаква през септември, живот и здраве.

- Какво разбрахте досега за професията? 

- В тази професия непрекъснато се учиш и трябва да подхождаш с любопитство и на чисто, с отворени очи да търсиш, да се провокираш, защото думи от рода на "Аз това си го знам" или "Аз това го мога" не работят. Времето се сменя, хората се сменят... 

- Всеки път се доказваш и даваш най-доброто, на което си способен. В това ли се крие успехът?  

- Трябва да се докоснеш, да се довериш, да тръгнеш смело, без да слагаш предварително прътове в колелото. Да гориш в това нещо и да видиш докъде ще стигнеш, какво ново ще научиш за себе си, с какво ново ти ще се провокираш и ще изненадаш и себе си, и другите. 

- Много е хубаво това, което казвате, и това, което правите.

- Здраво съм стъпила на земята, много съм критична към себе си, което реално често ми изяжда главата. Защото човек трябва все пак да се потупва по рамото и да си казва "Браво". Не може непрекъснато да си в съмнения, да се наблюдаваш става ли, не става ли. Гледам да си върша работата честно и почтено.

Майка ми ми предаде един от най-хубавите уроци, когато бях на 3 години в детската градина. Учителката се радваше на другите деца, сплиташе им плитки и аз се разревах, че ме е пренебрегнала. Майка ме хвана за ръката и каза: Луизабел, светът не се върти около теб - един ще те хареса, 10 няма да те харесват, 10 ще те харесват - един няма да те хареса. Важното е да сме по-добрата версия на себе си, да вървим напред и да се раздаваме. 

- Името Ви е интересно и запомнящо се. На кого сте кръстена?

- На дядо Иван (Смее се). Но всичко е замаскирано с едно Лу отпред. Едно от имената, които майка ми е искала за мен е било Изабел, другото - Луиза, на баща ми желанието. Той се казва Людмил. Отишъл е след нея да ме запише тайно Луиза и вечерта, като дошла жената, казала: Честита ви Луиза! Майка ми се възмутила и отвърнала, че не се казвам така. Ами как се казва? Майка се позачудила и отговорила Луизабел. Как е успяла да направи тази комбинация в яда си и да събере тези две имена, досега ми е загадка.