Схема за ограбване на обществото

В България предстои дискусия и, не дай Боже, приемането на закон за публично-частното партньорство. Този модел за икономическо развитие се представя от високохоноровани западни консултанти едва ли не като панацея за разрешаване на проблемите с острите финансови затруднения на обществения сектор. Какво се крие зад това словосъчетание?
-------------
Институтът "Публично-частно-партньорство" (ПЧП) е създаден и въведен за първи път във Великобритания през втората половина на 90-те години на миналия век от социалдемократическия екип на Тони Блеър и финансовия министър Гордън Браун по време на апогея на неолиберализма. ПЧП представлява омекотен вариант за по-нататъшна приватизация на обществения сектор в икономиката след катастрофалния крах на тоталното раздържавяване, проведено през 80-те години от правителствата на консерваторите на Маргарет Тачър и Джон Мейджър. Хибридната форма ПЧП има за цел да създаде нови възможности за проникване на частен капитал в публични стопански сфери с висока за него доходност. ПЧП не е приватизация в класическия смисъл на думата, защото общественият сектор формално запазва собствеността и контрола си върху нея. Чрез публично-частното партньорство частният бизнес приватизира само приходите от изграждане и експлоатация на определена, публично значима, инфраструктура. Рисковете от сътрудничеството, дори последствията от евентуален банкрут, се прехвърлят по префинени начини върху публичния сектор.
От теоретична гледна точка ПЧП може да бъде дефинирано като дългосрочно мобилизиране на частен капитал и специфично "ноу-хау" на основата на конкретен договор за финансиране и осъществяване на обществено-значими проекти или дейности в публичната сфера, без формална смяна на собствеността. Проектът предвижда прехвърлянето на услуги, които до момента са били предоставяни на обществото от публични институции (общини или най-общо от държавата) на частния бизнес. Естествено е, че в тази дейност той не се ръководи от алтруистични подбуди. Основният мотив винаги е била реализацията на

максимална печалба

Това е заложено и в концепцията на публично-частното партньорство.
Печелившите публични сектори, в които частният бизнес приоритетно търси да се внедри, са пътното строителство, изграждането и експлоатацията на мостове, тунели, летища, общественият транспорт (жп, метро, автобуси и трамваи), ВиК, енергопроизводството, изграждането и поддръжката на публични сгради (училища, университети, болници, административни сгради, казарми и дори затвори), т.е. жизнено важни за обществото сфери, без които то не може да съществува и за които е готово да плаща висока цена.
Кои са мотивите на публичните институции (общините, държавата) да приемат предложенията за партньорство на частния капитал и да му делегират някои от своите задължения?
Общественият сектор, особено общините,  работят предимно с бюджетни средства и са ограничени във възможността да вземат банкови кредити, въпреки че ги получават при най-изгодни условия, защото не могат да фалират, а и данъкоплатците са гарант за възвращаемостта на дълга. Бюджетните средства на общините и държавата обикновено не достигат за задоволяване на всички обществени потребности и затова публичният сектор работи практически в режим на хроничен финансов дефицит. Така е във всички държави, включително и в най-богатите. Точно в тази ситуация се появява "спасителното" предложение на частния бизнес да поеме инвестирането и експлоатацията на публична инфраструктура срещу изплащане на таксите за нейното ползване. Според лобистите на ПЧП ползата за обществото е очевидна - облекчава се бюджетът, частният "партньор" извършва необходимата инвестиция, поема нейната експлоатация (най-често за 30 г.), събира такси за използването и с тях изплаща взетия кредит. Дотук нещата звучат добре, а моделът на ПЧП може да се сравни с обикновеното кредитиране с разсрочено плащане за сметка на частния партньор.
Протагонистите на ПЧП обаче внимателно премълчават някои фундаментални особености на модела. Най-същественият недостатък е, че в дългосрочен план изградената и поддържана от частната компания инфраструктура излиза на обществото (респ. на бюджета) значително по-скъпо, отколкото ако се реализира от общината. Този ефект е обективно неизбежен дори само поради факта, че банковият кредит за частна фирма винаги е по-скъп, отколкото кредитът за общината. Не бива да се забравя, че частната компания осъществява проекта не за да помага на обществото, а за да печели от него. Дори в идеалния случай - неподкупни държавни служители и политици, които сключват най-добрия за публичните интереси договор, частната компания, дори и да иска, не е в състояние да построи и поддържа в дългосрочна перспектива инфраструктурата по-евтино от общината.
В Западна Европа нормата на печалба при ПЧП-проекти е около 10-12% за година. При срок на експлоатация от 30 години - следва

тройно и четворно оскъпяване

на услугата. Като оправдание за високата печалба бизнесът се позовава на икономическия риск, което не е вярно. Инвестициите в публичната сфера са едни от най-ниско рисковите - за обществената инфраструктура винаги има ползватели, а разходите за нея се плащат от най-сигурните длъжници - общината, държавата и данъкоплатците.
Всичко казано дотук за ПЧП-модела се отнася за идеалния случай. В реалността нещата стоят далеч по-различно. ПЧП е благодатна сфера за развитие на корупция и за двете страни на споразумението - както за мениджърите и собственици на частните компании, така и за чиновниците и политиците, които вземат решенията.
Най-малката беда, която може да се случи на общината при изпълнението на ПЧП-договор, е частният "партньор" да й прехвърли отговорността да изплаща неговия кредит към банката (т.нар. клауза за преотстъпване на банката на вземанията по договора). Така разсроченият частен кредит на фирмата се трансформира в кредит на общината и тя задлъжнява дългосрочно. Това обезсмисля първоначалната идея на ПЧП-сътрудничеството, а ПЧП-договорът се видоизменя в обикновена публична поръчка - за сметка на общината, при това с по-скъпа лихва по кредита.
Много по-тежки са последствията от фалит на частния инвеститор (често умишлено предизвикан), при което общината или трябва допълнително да го субсидира, за да може той да продължи дейността, или да откупи обратно обекта, ако той е от особено важно значение. И в двата случая публичната сфера претърпява тежки загуби.
Примерите за тотално фиаско на ПЧП, завършили с

големи загуби за общините и държавата

са многобройни. Страната на най-фрапантните провали е Великобритания - автор и пионер на ПЧП-модела. От януари 2003 г. до май 2008 г. голяма част от лондонското метро на 10-милионния мегаполис бе отдадено за 30-годишен период за поддръжка и модернизация чрез ПЧП-концесия на консорциума "Меtronet" - специално създадена за целта частна компания, зад която стоят 5 световноизвестни мегаконцерна: "Thames Water", "Electricite de France", "Bombardier", "Balfour" и "Atkins". Сключеният между "Metronet" и общината договор е с обем от няколко хиляди страници и впоследствие се оказва непрочетен в пълен размер от никой представител на общината. Задълженията на "Metronet" били да поддържа за собствена сметка функционирането на метрото и да инвестира с преобладаващо финансиране от продажбата на билети в модернизирането му. Въпреки че цените на билетите с течение на времето значително се повишиха, лондонското метро се превърна в най-скъпият и некачествен публичен транспорт в цяла Западна Европа, известен с поредица инциденти и принудителни спирания. За него общината ежегодно доплаща десетки милиони лири на консорциума и търпи финансови загуби в размер на 410 млн. лири годишно. През юли 2007 г. "Metronet" е изправен пред фалит, след като е източен от стоящите зад нея 5 концерна, на които е подавал поръчки за инфраструктурата на силно завишени цени. За да се спаси метрото, британското правителство е принудено да го откупи обратно за 2 млрд. лири.
До подобно фиаско доведе и приватизацията на британските железници (British Rail) през 1994 г. След навлизането на частни капитали те се превърнаха в най-скъпия и най-нискокачествен жп транспорт в Западна Европа, носещ огромни загуби. Броени години след старта на ПЧП-проекта с компанията "Railtrack", която трябва да поддържа жп мрежата, и въпреки постоянното покачване на цените на билетите, през 2002-а този концерн фалира. В крайна сметка държавата отново трябва да спасява този важен за обществото сектор, като го откупува обратно за 500 млн. лири. Но и тази трагедия не приключва дотук. Очевидно главната грижа на частния "партньор" е била "оптимизиране" (разб. намаляване) на разходите и увеличаване на печалбата. Поради дългогодишните икономии от инвестиции и тоталното занемаряване на жп инфраструктурата се стига до поредица тежки катастрофи със стотици жертви. Тези катастрофи водят до фалита на "Railtrack". Обществото отново плаща високата цена за експеримента на своите управляващи.
Не по-различен е ефектът от "партньорството" на лондонското кметство с "Thames Water" - водоснабдител на столицата. Компанията се създава през 1989 г., по времето на Тачър, която отдава на концесия водоснабдяването и канализацията на мегаполиса. Идеята е фирмата да поддържа и ремонтира остарялата ВиК-мрежа с приходите от таксите. Въпреки че многократно покачва цените на услугата, фирмата не инвестира и минимална част от договорените суми в обновяване на мрежата. Затова днес лондончани пият най-скъпата и най-некачествена вода. Вследствие на над 30% течове от амортизираните тръби живителната течност често не достига до потребителите от горните етажи без допълнителни помпи, но които са за тяхна сметка. А водата е с лошо качество, защото продължава да се добива от замърсената Темза чрез крайречни филтриращи сондажи. Канализационната мрежа и пречиствателните станции за отпадни води на Лондон също са стари и недостигат, а концесионерът инвестира колкото да поддържа тяхното функциониране. Средно 50-60 пъти годишно се стига до разливи на необработени отходни води в Темза, които не само замърсяват нея, но и крайбрежните кладенци за питейна вода.
Емблематични случай на нефункциониращо ПЧП има и в други европейски страни. В Германия негативен отзвук в медийното пространство намериха няколко прецедента около изграждането и поддържането на училища. Те са построени от частни "партньори", без да се спазват специфичните изисквания за такъв вид сгради - големина на стаите, размер на прозорците, мощност на осветителни тела и др. Оказва се, че частните "партньори" са преотстъпили на кредитиращите ги банки правата си върху месечния наем за училищата като гаранция за ползваните кредити. Общините сега са принудени да изплащат кредита към банките, въпреки че не могат да употребяват постройките по предназначение и водят дела за излизане от некоректните договори с частните "партньори". Пълен провал бе и изграждането като ПЧП на системата за събиране на магистрални такси във Федералната република.
Тези факти неизбежно пораждат въпроса каква е ползата от подобни "партньорства" за обществото и няма ли това да се превърне у нас в поредната схема за легализирано ограбване на и без това оскъдните публични ресурси на страната ни.