Президентско дежа вю?

На 25.4.1974 г. военните в Португалия въстават. Ден по-късно най-старата европейска диктатура е съборена.
Веднага след свалянето на фашисткия режим се завръщат прокудените лидери на Социалистическата партия (СП) и на Португалската компартия (ПКП). Те се включват в изграждане на португалската демокрация, в началото като политически съюзници. През май с.г. е учредена и Социалдемократическата партия (СДП). Характерно за нея е, че тя въпреки че припознава Годесбергската програма от 1959 г. на германските социалдемократи, е дясна формация. СДП членува в консервативната Европейска народна партия. Друга формация в Португалия, която също се нарича социалдемократическа, но е дясна партия, е Социалдемократическият център (СДЦ).
Първата фаза на португалската революция до 1976 г. е със силна социална насоченост и се характеризира с остро противопоставяне между ултралеви и консерватори. От една страна, това са десни военни, както и социалдемократите. Техните водачи, заемали висши постове във фашисткия режим, след революцията се подкрепят от САЩ. От другата страна е ултралявото крило на военните, както и компартията. Между тези полюси са социалистите.
Веднага след революцията Движението на военните (МFА) създава временно правителство, в което са представени всички политически формации - от консервативните военни и социалдемократи, през социалисти, до комунисти и ултралеви военни. За президент на страната е призван ген. Спинола, представител на десните военни. Той назначава за премиер либерала Да Палма Карлуш, който на 15.5.1974 г. сформира временно цивилно правителство, в което отново всички политически сили и военните имат свои представители.

Превратът без жертви на 25 април е голям празник за Португалия
Снимка БГНЕС

Но още в началото на новото управление се стига до разногласия между консервативните президент и премиер с представителите на левицата. Политическата и военната левица е за незабавно преустановяване на войните в Африка, за пълна независимост на колониите и цялостно изтегляне оттам. Представите на президента не стигат толкова далеч - той е готов да предостави само ограничено самоуправление на колониите. Премиерът не успява да обедини разнопосочните политически крила на воденото от него правителство и подава оставка.
Президентът Спинола е принуден да отчете силата на левицата и назначава на 18.7.1974 г. за нов премиер близкия до ПКП водач на радикалната левица в МFА ген. Васку Гонсалвеш. Той е за социалистическа трансформация на страната. Съставеното от него ново правителство провежда широкомащабна поземлена реформа, изземва земя от големите латифундии и разпределя над 1 млн. хектара в полза на безимотните селяни. Кабинетът национализира основните производствени сектори, както и банките и застрахователите, с което се социализират 70% от икономиката. Лявото правителство въвежда минимално възнаграждение, както и 13-а заплата, с което Португалия е сред първите страни в Западна Европа, установила тези социални придобивки. Въвеждат се и безплатно здравеопазване и образование. Левите изготвят и централния за бъдещата конституция документ: "За построяване на социалистическо общество в Португалия". Правителството прекратява колониалните войни, изтегля армията от Африка и дава пълна независимост на колониите. Обмисля се и изваждането на страната от НАТО.
Но тази политика на лявото правителство изкарва на сцената много врагове. Против кабинета на Гонсалвеш се обявява консервативният президент Спинола, който в знак на протест подава оставка, както и дясното крило на военните. Също и соцпартията и водачът й Мариу Соариш, който дотогава е външен министър, напуска правителството на левицата, сигнализирайки преориентация и заявка за участие в нов кабинет.
На 11.3.1975 г. се стига дори до неуспешен опит за преврат на десни военни. Новият президент - ген. Коща Гомеш, произлизащ също от десните кръгове в армията, използва факта, че социалистите са напуснали правителството на Гонсалвеш и разпуска левия кабинет. Мандат за сформиране на ново правителство е предоставен на консервативния адм. Де Азаведу. В неговия центристки кабинет вече не са включени представители на ултралевите. Същевременно започва постепенен демонтаж на социалните придобивки на правителството на Гонсалвеш. За да защитят постиженията на революцията, леви кръгове от военните създават организацията SUV, както и нелегалната формация FP-25.
В края на лятото 1975 г. политическото напрежение ескалира. Стига се до масови демонстрации, подкрепяни от ПКП, и до въоръжени сблъсъци. На юг от столицата избухват въстания срещу земевладелците. Те създават паравоенни отряди, които извършват серия от атентати срещу леви политици и атакуват бунтуващи се селяни. В тяхна подкрепа въстават леви армейски части. Десният президент Гомеш обявява извънредно положение и хвърля срещу бунтуващите се лоялни части, командвани от ген. Антониу Еаниш (впоследствие той е президент и създава собствена партия). При кървавите сблъсъци надделяват лоялните войски. Много леви военни са арестувани.
Но вълненията не секват. В началото на 1976 г. се стига до демонстрации в подкрепа на арестуваните. За да омиротвори ситуацията, правителството е принудено да амнистира задържаните и да свика конституционно събрание, което приема основния закон. Като отстъпка към левите в него се приемат постулати като изграждане на безкласово общество, преход към социализъм, национализация на производствените средства, премахване на експлоатацията и др.
Проведените на 25.4.1976 г. парламентарни избори печели Социалистическата партия с 35%, дясноконсервативните социалдемократи от СДП получават 24%, а СДЦ - 16%. За комунистите гласуват 15% - доста под очакванията. Една от причините за този незадоволителен за ПКП резултат е масираната финансова подкрепа от Западна Европа и САЩ в полза на социалдемократите и на социалистите, както и на мощната антикомунистическа предизборна агитация. Друга причина избирателите да гласуват по-вдясно от очакваното са обещанията както на социалистите, така и на социалдемократите за бързо присъединяване на страната към Европейската общност (ЕО). Като за това ултралевите на всяка цена трябва да не бъдат допускани до властта. Това изолиране на ПКП е в основата на бъдещите коалиции между социалисти и социалдемократи.
Тенденцията за по-слаби резултати от очакваните за левицата се потвърждава и на проведените на 27.7.1976 г. първи президентски избори. На тях представителят на радикалната левица полк. Отелу печели второ място с 16,5%, но остава далеч зад общия антикомунистически кандидат на социалдемократи и социалисти - ген. Еаниш.
Социалистът Соариш е избран за първи цивилен премиер на страната с подкрепата на социалдемократите от СДЦ. Кабинетът на Соариш продължава ревизионистката политика спрямо социалните постижения на лявото правителство на Гонсалвеш. Социалистите изземат раздадената на селяните земя и я връщат на едрите земевладелци. И по отношение на национализираната икономика правителството стартира връщане на собствеността. Социалистите замразяват и голяма част от социалните програми на бившия ляв кабинет.
Поради разногласия между коалиционерите и неуспешната икономическа политика - голям бюджетен дефицит и висока инфлация, правителството на Соариш пада през 1978 г.
Вследствие на непоследователната си политика на провелите се 1980 г. избори социалистите търпят с 27,7% загуби. Комунистите постигат 19 на сто. Но истинските печеливши са десните социалдемократи от СДП и СДЦ, обединили се в Демократичния алианс (АD). Коалицията им печели 47% и излъчва първия консервативен премиер на страната след революцията. Дясната коалиция ликвидира и последните социални придобивки и след като сключва съглашение със социалистите, предприема редица промени в конституцията, които ограничават социалистическата й ориентация.
Поради вътрешнокоалиционни неразбирателства десният съюз АD се разпада и през 1983 г. се стига до нови избори. С над 36% социалистите се представят най-убедително с обещанието бързо да вкарат страната в ЕО. На второ място са десните социалдемократи от СДП. Трети са комунистите с 18,5 на сто. Но нито една партия не успява да спечели достатъчно гласове, за да управлява сама. В тази ситуация социалистите проявяват отново характерния за тях прагматизъм и отново влизат в коалиция, този път с десните социалдемократи от СДП. Но и на това второ правителство на Соариш не е писано да управлява дълго. Коалицията се разпада 2 години по-късно.
На 6.10.1985 г. се провеждат нови избори. На тях коалиралите се с консерваторите социалисти се сриват до 20,7%. Лошият им резултат се дължи на тяхното лъкатушене между лявото и дясното, както и на широкото народно недоволство от политиката на финансови и социални ограничения на кабинета "Соариш". С 30% най-много гласове привлича социалдемократите от СДП.
Истинската изненада на тези избори е новосформираната от близки до президента Еаниш кръгове Партия на демократичното обновление (ПДО), за която гласуват 18%, предимно недоволни от непоследователната политика на правителството на социалистите. Привлеклите най-много гласове социалдемократи от СДП съставят малцинствен кабинет, толериран от президентската партия. След встъпването си в управление дясното правителство нанася удар срещу левите, арестувайки една от емблематичните фигури на революцията - полк. Отелу.
След присъединяването на Португалия към ЕО на 1.1.1986 г. Социалистическата партия завива отново надясно и заличава последните марксически остатъци в програмата си.
През 1987 г. се провеждат парламентарни избори, на които формацията на бившия президент отново изненадва, сривайки се под 5%, като впоследствие дори изчезва. Гласовете на тази аморфна формация, чиято основна задача явно е да предотврати "изтичането" на недоволни избиратели - от криволичещите между лявото и дясното социалисти, към комунистите, с което да гарантира оцеляването на политическата система, след време с много скъп пиар отново са пренасочени към соцпартията. А тя заедно със социалдемократите през следващия четвърт век се сменя на принципа на шварцвалдската воденичка начело на страната, която днес е доведена до ръба на банкрут.
Въпросът, който тук неминуемо възниква, е дали ще станем свидетели на създаването на подобна президетска формация и у нас, която да гарантира оцеляването на днешната политическа и икономическа система в България и да предотврати гласуването за партии, които са против статуквото.