Милко - Нашият човек

"Спираме за малко да говорим и ще слушаме радиото", заповеднически ми казва колегата и усилва звука. Замислям се - какво ли толкова ще трябва да чуем, но не се учудвам, защото сме в бурната 1990-а и всеки ден се случва какво ли не, а аз съм в първата си командировка в Ловеч - тогавашния административен център на "голямата" област.
В първите секунди ме грабва гласът, а после - думите и чувството за хумор. Оказва се, че слушаме авторското коментарно предаване

"600 секунди"

на журналиста Милко Недялков. За отброените десет минути успява да събере вниманието ни върху най-важното, да изброи причините за проблема, да има своя позиция и да създаде очаквания. Без да досажда и без да се вайка. Не бях чувал дотогава, дори и по националното радио, толкова силен коментар.
"Всички в града очакваме часа на предаването и го слушаме. Хайде сега да си говорим по работа, а при другото ти идване ще те запозная с Милко", усмихва се този път колегата, името на когото не помня, но запомних името на радиопредаването.
И наистина, само след няколко месеца в същата стая ме запознават с новия лидер на социалистите в Ловеч - същия Милко. Млад мъж с открито лице, украсено с очила и неизбежна усмивка. Имах чувството, че сме приятели отпреди да се познаваме.
Ражда се в годината на прословутия Априлски пленум и не го помни по разбираеми причини, но очевидно тогавашната атмосфера някак е повлияла на нрава му - всякога млад, разчупен и свободолюбив. Корените му са в ловешкото с. Радювене (Стояново), откъдето е баща му - дългогодишният учител Недялко Маринов, от когото Милко приема добротата и човеколюбието като основни закони и за себе си.
За него всичко важно се случва в Ловеч, като изключим студентстването и дисертацията. Още като ученик стихоплетства, рецитира и говори на училищни тържества. После по естествения път - журналистика в Алма матер, аспирантура (пак по журналистика) в Москва и завръщане в родния град. Заради перото и ума като бръснач скоро ловчанлии започват не само да го поздравяват, но и да го заговарят на улицата. А Стефан Продев не пропуска да го прибере в новосъздадения ДУМА за кореспондент от Града на люляците.
По-проживелите от нас си спомнят, а по-младите едва ли са чували, за един от първите политически скандали в годините на прехода у нас -
"Ловечгейт"

Тече кампанията за поредните избори и председателката на СДС Надежда Михайлова (сега Нейнски) ще надъхва актива на десницата в Ловеч. Местните журналисти се опитват да съберат информация за събитието, но им е отказано под претекст, че срещата е работна - нищо, че ще е в голяма зала. Неочаквано на следващия ден навсякъде публично гръмва записът на уж неволно изтърваните в инструктажа думи: "Нахранете журналистите!". Полицията немедлено започва издирване - не защо са казани думите, а кой е направил записа и как.
Звъня на Милко по телефона и го питам какви ги вършат. "Ела да се видим и ще разбереш - за по-малко от час си тук", отвръща ми заговорнически той. При пристигането ми тъкмо излиза от поредния разпит в районното. "Най-после им дойде на ум, че освен председател на БСП тук, съм и журналист, а от касетката вече има много, много копия." И се смее от сърце и душа...
В последните дни (покрай кандидатурите на Тома Томов и Елена Йончева) кой ли не ни обяснява, че трудно можело "да има такова раздвоение" - хем да си журналист, хем да си политик. Мисля си, че е тъкмо обратното - няма силен журналист без ясна и ярка политическа позиция. И няма нужда да си припомняме за Продев, Хербст или Ботев. При Милко това "раздвоение" е вече от десетилетия.
Ловчанлии още помнят една от комичните дискусии в местния парламент. Съветник от десницата е внесъл предложение да бъде свален от поста председателят на Общинския съвет Милко Недялков, защото по време на футболни мачове с голям фотоапарат тичал по пистата да прави снимки и така излагал статута на съветника, свалял и реномето на съвета. Да си изберял - или Общинския съвет, или "Литекс". Едва ли синият активист си е представял, че след години Милко ще продължи да репортерства и като областен управител.
Обяснявам си го и с неизкоренимото му усещане, че е млад. И е такъв, нищо, че вече чукна шейсетака. Все е заобиколен от младоци. Привлича

младите хора

като магнит. Часове наред го питат, питат и не го пускат да си тръгне от обучението за поведение при дебати, което той водеше преди няколко месеца с младежи от цялата страна. Не бърза. Отговаря с блага усмивка и изслушва следващия. Знае, че Мария го очаква вкъщи, но и че на новаците трябва да се помага. Нищо, че е само броени дни след жестоката нелепа загуба на сина им Недялко. "Сякаш го виждам сред тях", ми казва и продължава разговора. Може го, защото има голямо сърце и препатила глава.
А Мария му прощава. От десетилетия се справят заедно. Той - в работата и политиката, тя - с непрестанните проекти и граждански инициативи, а двамата - с отглеждането на слънчевата Ани.  Познават Мария като създателя на първите центрове за дневна грижа - отначало в Ловеч, а после и в другите градове на страната. Приела ги е като своя кауза и има мъжката подкрепа на Милко, за да отдава час след час на нея.
Признавам си, когато разбрах, че точно той ще е водач на листата на левицата в Ловеч за изборите в неделя, бях изненадан. Дори повторно проверих дали правилно съм чул. Вярно, че е радостна изненада, но... Нали отвсякъде чувах, че сега ще разчитаме на "новите лица", а Милко си е "стара муцуна" и ловчанлии го знаят от десетилетия. После размислих - нови лица са истинските личности сред нас. Такива, които познаваш добре и на тях можеш да разчиташ. А на хората от Ловешкия край им е по-добре в парламента да ги представя един от тях - нашият човек, както са свикнали да наричат Милко Недялков те.
И веднага се сетих за позабравена случка отпреди повече от десет години. На поредния конгрес социалистите избират поредния си Висш съвет. От ръководството са притеснени, че пак сме залени от вълна с предложения - стотици имена, от които делегатите ще трябва да избират, без да ги познават добре. Водещият призовава: "Моля ви, предлагайте хора, които добре познавате и на които може да се разчита!". Секунди след това, от задния ред, виждам как Нашият човек вдига ръка и се приближава към микрофона. "Искам да предложа човека, когото познавам най-отдавна и познавам най-добре,

човека, на когото вярвам

- Милко Недялков", казва Милко и си сяда със скромна усмивка на лицето. Ръководството за миг се стъписва, но залата избухва в аплодисменти.
Мнозина от присъствалите на сбогуването със Стефан Продев през есента на 2001 г. не се запитаха защо точно Милко Недялков каза прощалните думи от името на колегите. ДУМА не излизаше месеци наред. Лакомията на частните издатели съсипа Продев и беше на път да съсипе окончателно вестника. С титанични усилия бяхме успели да съберем екип и ресурси, за да възстановим издаването. Партийното ръководство беше определило Милко за главен редактор. Спеше у дома на дивана, а от сутрин до вечер правехме сухи тренировки - пишехме "вестник" на листчета, който не се отпечатваше и четяхме само ние. Оставаха броени дни до официалния старт.
Докато една сутрин неочаквано заварих Милко с пътната му чанта да ме чака в коридора. "Тръгвам си за Ловеч" - каза ми той. - Не мога да заместя Продев и ми е неудобно да се опитвам - в редакцията има много по-добри журналисти от мен. А и в Ловеч съм си на мястото."
И си тръгна.
Как да не му вярвам.

Още преди половин век се готви за арабско нашествие
В Ловеч редовно го спират и заговарят на улицата
Фотоапаратът - неотменната му страст
С Мария

Снимки ЛИЧЕН АРХИВ и ИНТЕРНЕТ