Класиката е "свещена" национална идентичност

    В броя си от 25 юни вестник "Труд" публикува материал на Дона Делова, озаглавен "Литературата - тази свещена крава". Името на авторката не ми говори нищо, но тъй като става дума за литература, прочетох написаното и се изумих. Какво се случва в нашето мило отечество, се питам, и докога ще има хора, които нямат понятие от литературно наследство, от литературна теория и история, от съвременно творчество и така профански пишат, по-скоро словоблудстват за българското литературно наследство.
    Съмнявам се дали г-жа авторката е запозната с учебниците по литература, но редица мои колеги (и аз самата) сме вземали категорично професионално отношение по съдържанието им. Но тъй като просветното министерство се управлява от политически чиновници, те (когато са на власт) определят процесите в развитието на литературата и съответно кой автор има място в учебниците, с кои свои произведения и кой няма с никакви произведения. Но това е друга тема на разговор, и то между професионалисти.
    Пиша тези думи, за да кажа на г-жа авторката, че съществува понятие като национална памет. И в тази памет значително място заема класическата литература. Произведенията на класиците не могат да миришат на мухъл, защото са национално богатство - с повече или по-малко карати, но са част от родната ни духовна съкровищница. Тези произведения, за сведение на авторката, отразяват епохата, през която са създадени нейните нрави, език, обществен климат - това се учи в основното училище. Без тях няма да има литературна история и идентична национална култура. Не мога да си представя, че на някой французин би му минало през ума да изхвърли "Клетниците" на В. Юго, защото не били съвременни, или "Фауст" на Гьоте на някой германец, или на някой испанец "Дон Кихот" на Сервантес, да не изброявам повече.
    Ако беше само тази вопиюща неграмотност на написаното, щях да махна с ръка и да отмина, какви ли не пасквили се появяват в медиите днес. Но изречението, че "нейните деца научили много повече за приятелството и за света от "Хари Потър", отколкото от всички български класици", ми дойде в повече. Подобна безумна мисъл все още не съм прочела и не съм чула досега. Тя не само е безумна, но и отцеругателна. Ще ми се да попитам г-жа авторката тя и нейните "любознателни" деца, научаващи за света и приятелството от изпълнената с антихуманизъм книга "Хари Потър", дали са научили и нещо за Вазов и неговото място не само в родната ни литература, но и в родната ни история, за Ботев и неговото място, за Яворов, Дебелянов, Смирненски, Вапцаров, Йовков, Димитър Димов, Радичков и още толкова светли таланти. И дали самата тя има бегла представа за творчеството им, защото, ако имаше, не би си показала невежеството така публично.
    Забелязвам, че някои напоследък дават широка трибуна на подобни отцеругателски писания, само и само да заформят някое скандалче, което ще предизвика първосигналното мислене на читателя и той ще посегне да си купи вестника или да не загаси телевизора си. После се чудим откъде идва агресията сред младите хора, защо ученици убиват ученици, пребиват, малтретират. Защо пият бира в учебните часове и говорят по мобилните си телефони, гаврят се с учителите си. Защо завършват VIII клас, без да могат правилно да четат и пишат, откъде се взема тази омраза и отрицание на всичко, това безхаберие. Взема се оттам, си мисля, че никой не ги възпитава на хуманизъм, милосърдие, не насажда добродетели и духовност в тях. Излишно е тогава да роптаем срещу опростачването и неграмотността, щом възторжено блеем пред "достойнствата" на "Хари Потър".
    Тези дни прочетох книгата на Бригита Йосифова за големия българин и големия европеец Петър Увалиев. Тя е изпълнена с неговата любов към българските творци - от далечното минало до днес - българската литература, българщината. Особено е благодарен на съдбата, че е успял да прочете Йоан Екзарх и идващите след него майстори на словото и познавачи на българската душевност. Съмнявам се, че г-жа авторката знае кой е Петър Увалиев, но нека си направи труда да потърси тази книга и да я прочете, за да разбере, че "класиците не могат да миришат на мухъл". Според думите на големия Увалиев, ако я няма самобитността на културата, ще се роди "машинна литература", ще се изтрият националните особености, багрите на нацията и литературата ще стане "огледална". Съзнавам, че за авторката подобно мислене е чуждо и трудносмилаемо за нейните естетически критерии, но не е още късно да се поучи от по-умните, от по-надарените, от по-българите и по-европейците от нея, за да не демонстрира повече вопиющата си неграмотност и липсата на ценностна система.