Криза на идентичността е проблемът на Скопие

Вече 30 години в съседната нам държава тлее един  конфликт, който тамошните политици и етнолози, експерти упорито  се правят, че не забелязват (с малки изключения).  Или пък,  ако го забележат, се опитват да  избягат от него, като замазват истината винаги за сметка на „виновните съседи”.          

           Първите  конфликти

около т.нар. македонска идентичност се проявяват почти веднага след създаването на новата държава край Вардар. През 2001 г. избухва македонско-албанският военен  конфликт, който очертава изключително сериозен етническия разлом в Македония. Формалният повод са исканията на 25-процентното албанско население за повече права, но след като 20 години по-късно те са удовлетворени -  включително правото на официален втори език - враждата и съперничеството между македонци и албанци си  остават, тъй като поделената власт между двете общности се крепи върху изключително лабилен компромис.

          По време на своето управление като премиер на БЮРМ  от 2006 до 2016 г. Никола Груевски  внедрява   тъй наречената антиквизация, с която  „обогатява”  македонската идентичност чрез присвояване на антично  историческо и културно наследство от времето на Александър Македонски. Добре известно е фиаското, което претърпя  неговият маниакално-кичозен   проект „Скопие’ 2014”, но независимо от това антиквизацията продължава да мъти главите на много македонци, които не престават  да вярват, че са наследници на  митичната античност.

        Подписаният през 2018 г.  Преспански договор с Гърция  за промяна на името на държавата в Северна Македония предизвика едва ли не истински  шок сред македонското население. Промяната и досега не е приета от болшинството граждани на РСМ  и продължава да се възприема като болезнено посегателство върху македонската идентичност.

          Крадецът вика: „Дръжте крадеца!!

         Наложеното в края на ноември 2020 г.  от България вето върху началото на преговорите за присъединяване на Северна Македония към ЕС произведе  в Скопие едва ли не буря.

        Всъщност, истинската причина за  тази  реакция  беше  не толкова самото вето, колкото  условието Северна Македония да признае   българските корени на своята национална идентичност и своя  език.       Истината обаче е такава, че в продължение на десетилетия в Скопие за  етническия и езиков инженеринг на т.нар. македонска нация титовистките идеолози присвояваха идентичности, манипулираха исторически  събития, съдби на хора и цели общности.  Днес техните последователи  панически се провикват: „Дръжте крадеца!”, макар от самите факти да се подразбира кой е истинският крадец. Иначе  в  новата балканска държава на всички равнища  продължава да се задълбочава т.нар. криза на идентичността.         

          Проблемът  не е от вчера и днес

          Прочее,  още през 2009 г. във в.  „Гардиън”,  брой  от 7 април с.г. , в статия, озаглавена „Македонската криза на идентичността” журналистът Хедър Макроби отбелязва, че „бившата югославска република страда от продължаващо напрежение със съседна България…” По-нататък Макроби  обяснява какви са  причините  за  това напрежение:  „Името и идентичността на Македония по времето на Титова Югославия несъмнено са били използвани срещу България за разпалване на югославски  национализъм”.

         Доста по-късно,  през 2018 г. в излизащото на английски и гръцки език издание „Neos Kosmos” в Австралия (броя от 19 март с.г.), под заглавие „Криза на идентичността в Скопие” Александър Галицки смята че „неслучайно младата балканска държава има проблеми с всички свои съседи заради културния инженеринг, при който в Скопие използват директно външни влияния, за да конструират и легитимират своята модерна синкретична „македонска идентичност”.

         Дори каталунското издание Nationalia в броя си от 12.03.2020 г. под заглавие „Северна Македония търси своята идентичност” доста обективно отразява „болния проблем” на новата държава. В своя коментар журналистът Мигел Фернандес Ибанес стига до злободневния извод, че „след смяната на името и приемането на Северна Македония в НАТО най-важният конфликт приключва, но след това ще стане въпрос за решаване на конфликта за идентичността с България, което е по-деликатната ситуация…”

          Защо се разпадна Югославия?

          За да разберем коя е главната причина за  кризата на идентичността в Северна Македония, трябва    да се върнем доста  по-назад,  към генезиса на заложения в нея  конфликт. В своето изследване „Комунистическа Югославия и нейните „други” (2006) известният хърватски политолог Деян Йович, който е и редовен професор от Факултета за политически науки на Университета в Загреб, смята, че „идеологическият модел на Югославия е довел до криза на идентичността и нейното разпадане” (с.278) Според Йович  Тито и неговите идеолози са изобретили т. нар. „специфична общност от самоуправляващи се нации и националности”, която след провала на социализма в СССР и Източна Европа също се е разпаднала. 

         Подобно е мнението на хърватската професорка  Весна Ст. Пейнович, която в изследването си „Разпадът на Югославия” (2010) смята, че „идеологията е от голямо значение за нейното разпадане” . По същество бившата федерация е представлявала „общност, която никога не е била напълно конституирана”, с „постоянно търсене на  своята легитимност” (включително и в Македония- бел. моя). За да бъдат неутрализирани центробежните сили , „ вътрешните различия са били преодолявани чрез търсене на външни врагове”. В бившата федерация национализмът е бил „потиснат и обезсърчен”  от идеологическата догма на проповядваното „братство и единство”, но това не означава, че той не е съществувал в своя  „унитарен” и „сепаратистки” вариант. 

                 „Незавършената”  държава   

           В друго свое изследване „Спорната идентичност на Македония” (2011) Весна Ст. Пейнович смята, че „ новата македонска  държава е създадена върху парадигмата на югославския социализъм, сменен от либерална демокрация”. Върху смесването на тези две парадигми  Пейнович се стреми да  открои същността на „македонската идентичност”. Според нея тогава (през 2011 г.) тя  все още е била „в процес на установяване”. След 2001 г. в Македония има „две конкуриращи се национални идентичности, две общности с различен език, история, митове и понятия” - македонска и албанска. „Основната македонска дилема е как да се помирят „двата национализма”.  Весна Ст. Пейчинович набелязва няколко проблема пред формиращата се македонска идентичност, сред  които „трансформацията на страната от национална в мултиетническа”. Но като най-сериозна  опасност  за равновесието в новата държава  тя  смята  „нарастващия етнически македонски национализъм”.

          Подобна гледна точка за  кризата на македонската идентичност отстоява   ученият  от Университета „Линей” в Швеция доц. Горан  Башич. В своето изследване „Македония: „незавършена” държава” (2017) той твърди, че 

„основите на македонската нация не съдържат съединителна тъкан за установяване на доверие между етническите групи”. Ученият отива и по-нататък. Той смята, че „политическите елити в Северна Македония нямат обща платформа за преодоляване кризата на идентичността, което допринася за налагане на един сегрегативен мултикултурализъм, а това улеснява по-нататъшното фрагментиране и нестабилност в държавата”.   

        Няма да е пресилено, ако се каже, че „югославското наследство”  до ден днешен продължава да  навива спиралата на вътрешните конфликти и противоречия в „незавършената” македонска държава. Трудно може да се очаква, че Северна Македония, като „продължение”  на  катастрофиралия югославски   идеологически проект,   ще може да се развива по-нататък като нормална държава, докато  не се освободи окончателно от  наследените титовистки догми  и стереотипи.

       Македонисти срещу реалисти

        Колко прав  е  доц. Горан Башич за липсата на „обща платформа”  в Северна Македония за  преодоляване  на „кризата на идентичността” , може да се разбере от съществуващия  пълен разнобой  по този жизнено важен проблем  за  страната.  „Политическият  разлом”  на официално равнище минава между управляващата партия СДСМ  и опозиционната ВМРО- ДПМНЕ. От една страна „реформиралите се”  посткомунисти на Зоран Заев, възприели проформа  философията на мултикултурализма, обвиняват опозиционерите на Кристиян Мицкоски в жонглиране с … „отровния  национализъм”. Докато той  пък от своя страна,  като фанатичен  привърженик на македонизма, обещава да превърне въпросната доктрина във… верую на всички етноси  в Северна Македония, включително и на албанците. Мицкоски обвинява Заев, че е продал „македонскиот идентитет” на България, докато Заев  уверява, че го е „бетонирал”  непоклатимо завинаги.   

      Утешително засега  единствено е това, че не липсват и трезви гласове. Още преди да бъде изпратен  за своята „помирителна совалка” в София бившият премиер (2004-2006)  на БЮРМ Владо Бучковски обяви, че ако двете страни проиграят историческия шанс за помирение, може да се стигне до катастрофа. Още тогава известният политик подчерта, че е необходима „ясна стратегия”, за да бъдат  преодолени „рецидивите на миналото”  и „езикът на омразата”. Според него за целта са нужни  рационални и прагматични стъпки.

       От своя страна бившият първи министър на външните работи и професор по международно право в Скопския университет Денко Малески,  в  коментар за  информациония портал „Плюсинфо”,  след като изразява  еретичното си мнение, че „Македония няма средновековно историческо наследство” и критикува „недемократичния дух”  в страната, споделя своята формула за преодоляване на настъпилата безизходица: „Исках македонското общество да започне диалог със себе си по чувствителните въпроси на идентичността - пише Малески, като продължава: „Трябваше да адаптираме македонската история към новото време, но не направихме това и бурята ни застигна…”

Истински ураган предизвиках няколкото поредни изказвания и на бившия македонски премиер (1998-2002)  Любчо Георгиевски, който  отиде още по-нататък, като предложи  съвсем конкретни стъпки за отблокиране на задънената улица между двете страни. Известният политик смята, че на първо време следва да се смени възприемането на  България, „като се спре негативното отношение”  към страната. Според плана му Северна Македония следва да даде гаранции, че няма претенции към България и  не подкрепя наличието на македонско малцинство у нас. Страната пък да приеме, че  македонската нация и език са създадени след 1944 г. Скопие да признае, че след 1945 г. са избивани и изселвани македонски българи. Общите исторически личности да бъдат утвърдени, без каквото и да е обсъждане. Македонските учебници да бъдат почистени от обидите срещу България и пр.

        Като резултат от тези няколко просветления  Денко Малески  бе уволнен като съветник на президента Стево Пендаровски, а Любчо Георгиевски бе заплашен с отнемане на македонското гражданство и разследване от прокуратурата. От своя страна като коалиционен партньор  Зоран Заев побърза да обяви, че предложеният от Георгиевски план представя негови „лични възгледи и мисли”. Прегрешилият „българофил”   трябваше да се кълне нееднократно пред скопските медии, че „не е нищо друго освен македонец”.

          Дотук е повече от ясно, че Зоран Заен като „реформиран социалдемократ”, пръв  довереник на Джордж Сорос и потаен македонист, не е в състояние да разсече гордиевия възел на „односите со Бугариja”.  След наложеното българско вето той се впусна в непремерени, хаотични действия и объркани,  дори алогични изявления, жалки хитрувания,  че дори и заплахи. Ветото било обида за Македония, анахронизъм.  То било поражение за ЕС.  Заев бил огорчен. По едно време бе дори убеден, че може да покаже на бугарите и… среден пръст. След това пък даде прословутото си  интервю за БГНЕС, в което призна,  че „историята ни е обща”,  като потвърди, че  в  „регионална Македония”   са живеели „ хора, които са се чувствали едновременно и българи,  и македонци”, дори  прозря, че „България не е фашистка държава,  а наш приятел”. Но  после трябваше да си посипе главата с пепел и да се отрече от своите  думи, за да си спести поредното обвинение в… национално  предателство.  Разбира се,   това не му попречи в тесен партиен кръг да заплаши, че ако  ветото не падне, 

Щатите   ще трошат „бугарски кости.” 

Колкото до „националиста”, по-точно до  македонисткият ястреб Кристиян Мицкоски, неговото заиграване с „бугарското вето” се оказа къде по- laissez-faire. В борбата за сваляне от власт на „конкуренцията” от СДСМ енергетикът-политик  от ВМРО-ДПМНЕ  не си губи времето в хитровати увъртания и  сърцераздирателни хленчове. След като до неотдавна   заплашваше, че щом неговата партия  „дойде на власт”, веднага ще отхвърли  Преспанския договор с Гърция за името, сега вече започна да се вживява в ролята на пръв политически ментор:  Заев да внимава в приятелството с България! Да не се проявява като политически аматьор. Да не се подмазва на бугарите.  Заев да се извини за своите ставови (позиции) и вредите, които е нанесъл на предците.  Заев „да я прифати оставката”  заради неотдавнашния  скандал с продаваните фалшиви  паспорти  на наркобарони.

       В едно последниге си интервюта  Мицкоски ултимативно заяви, че ако Зоран Заев отстъпи пред „бугарите”  в спора за „идентитетот”, в Скопие ще избухне… революция, която той  (Мицкоски)  щял да  поведе! 

         В своя статия по повод на българското вето, озаглавена „Без договор в Скопие, няма договор със София”, авторитетният  публицист Бранко Героски смята, че „спорът с България ще бъде много по-сериозен”, отколкото този за името с Гърция. Героски е на мнение, че „е нужен вътрешен дебат между ключовите политически  фактори в Северна Македония”, като едновременно с това  изразява своите опасения, че „политическият елит на страната няма да е на висотата на  своята задача”.        

           Всъщност,  въпросът   опира до това Скопие да се откаже от  титовистките идеологически  догми и клишета, от историческите фалшификации и политическите манипулации, които все още виреят в съзнанието  на  македонските „научници”  и политици; тиражират се в „медиумите”   и продължават да се  спрягат   в учебниците за училищата и университетите. И още - Скопие да признае  елементарните  факти от общата ни история, вместо тамошната  научна  колегия  високомерно  да   внушава, че „историческата истина била диалогична многоизмерима категория”,  а на страната ни да се приписват някакви абсурдни „хегемонистични амбиции”.  И нещо много важно:  в Северна Македония да си избият от главите веднъж завинаги  мисълта   за някакво измислено  „македонско малцинство” в България!         

За жалост,  става все по-ясно, че в Скопие се подвизават слаби и нерешителни  управници и политици, лишени от чувство на  обективна историчност, на доблест и отговорност за бъдещето на РСМ. От друга страна, т.нар. велики сили вече лесно са „решили”  възникналия спор, като ни оставят да се оправяме сами …  „на двустранна основа”. 

          Заради геополитическите   амбиции   на САЩ европейските чиновници отдавна са готови да си затворят очите за  нерешените проблеми на СРМ и да й дадат зелена улица за членство в ЕС.