Всички срещу Франко

През първата половина на 1936 г. напрежението между управляващия от март Народен фронт (социалисти, леви републиканци, комунисти, анархисти, троцкисти, каталонци и баски) и дясната опозиция от ултранационалисти, монархисти и фашисти ескалира. Стига се до открити въоръжени сблъсъци между привърженици на двата лагера. Убийството на водача на опозицията Калво Сотело през юли с.г. става повод за избухването на отдавна подготвяния от десни военни метеж, който прераства в гражданска война. Тя започва като бунт на колониални армейски части в Испанско Мароко срещу засилващите се социалистически и антиклерикални тенденции на републиканското правителство. Начело на бунта са генералите Санхурхо, Мола и Франко, който поема ръководството на метежниците.

Драматичният развой

на събитията започва през горещото лято на далечната 1936 г. Месеци наред силните тогава в Испания анархисти предупреждават, че имат информация за подготовката на военен метеж на колониалната армия в Мароко. Но лявото правителство не реагира на предупрежденията. Анархисткият профсъюз CNT-FAI, който има голям брой привърженици и информатори сред войниците, още през пролетта на 1936 г. съобщава на кабинета дори точната дата на преврата. Анархистите настояват да се въоръжат работниците и селяните и да се подготвят за предстоящото стълкновение. Но правителството на Народния фронт категорично отказва да стори това, страхувайки се от неконтролирани действия на въоръжени анархисти, като впоследствие това изчакване се оказва фатално за републиката.
На 18.07.1936 г. антирепубликански части от армията се надигат и предприемат въоръжени действия срещу правителството. Но дори и след началото на пуча кабинетът в Мадрид не се решава да раздаде оръжие на населението. Въпреки това анархистите и ултралевите от POUM (Работническа партия за марксистко обединение) са едни от първите, които оказват организирана съпротива на превратаджиите. Бързо успяват да ги неутрализират в източните провинции Каталуня, Арагон и Валенсия, където имат силна подкрепа сред населението. Въпреки ожесточената съпротива на доброволческите отряди, пропуснатите през съседна Португалия колониални военни части от Мароко и Западна Африка, заедно с разбунтували се поделения на редовната испанска армия бързо завземат централната, рядко населена и слабо индустриализирана част на Испания.
Франко получава решаваща за победите си помощ от чужбина: фашистка Италия на Бенито Мусолини предоставя над 100 000 души редовна армия (т.нар. Дивизии на черноризците), нацистка Германия на Адолф Хитлер изпраща 20 000 немски войници - печално известният легион "Кондор", с най-модерното за времето си въоръжение. Френските националисти формират батальона "Жана д'Арк", Румъния изпраща своята "Желязна гвардия", а съседна, фашистка Португалия прехвърля 20 000 войници в подкрепа на франкистите. Общата чуждестранна помощ за Франко възлиза на над 150 000 души редовна армия и стотици самолети и танкове.
Срещу тях се изправя остатъкът от лоялната републиканска армия, испанските доброволчески корпуси, левите партийни милиции и лошо въоръжените синдикални и анархистки отряди, подкрепени от 2000 военни съветници от СССР и около 40 000 високомотивирани, но абсолютно неподготвени за широкомащабни военни действия

доброволци - интербригадисти

комунисти и антифашисти от цял свят. Едва през есента на 1936 г. с помощта на масирани съветски военни доставки от общо над 800 бойни самолета и 600 танка те успяват да спрат бързото настъпление на превратаджиите - в Централна Испания пред Мадрид в планината Гуадарама, на изток по границите на провинциите Нова Кастилия и Арагон, и на север в Страната на баските, но на по-малко от 100 км от Атлантическия океан. Но там републиканците са откъснати от останалите части и успяват да се задържат само до средата на 1937 г., когато след масивни бомбардировки над баски градове от германския легион "Кондор" франкистите завладяват целия север, ликвидирайки автономнията на баските.
Контраофанзивите на републиканците за облекчение на фронта пред Мадрид и на север са лошо подготвени и остават безуспешни. Вследствие на поредица от загуби сред левите се зараждат пагубни взаимни обвинения за неуспехите. Антисталинистката POUM и анархистите упрекват левоцентристкото правителство в прекалена пасивност и военна некомпетентност, а то от своя страна вижда в тях неконтролируем конкурент, със силно влияние сред народа. Подобно е становището и на Москва, която чрез военните си доставки и най-вече чрез испанската компартия РСЕ разполага с лостове за влияние върху правителството на Народния фронт. Решаващо значение за негативното отношение на Съветския съюз към ултралевите и анархистите има фактът, че те са независими политически сили, с тенденция към троцкизма. А Троцки, вследствие на острите си критики към Сталин, се е превърнал в негов личен враг.
В началото на май 1937 г. се стига до трагични въоръжени сблъсъци между специално изтеглени от фронта части на републиканската гвардия и ултралевите милиции на POUM и на анархистите в намиращата се под техен контрол Барселона. В района е изпратена тежко въоръжена републиканска армия, която, вместо да се бие срещу общия враг, е насочена към столицата на Каталуня, за да разоръжи POUM и анархистите. Местните им командири са изненадани от това и спонтанно се противопоставят. След 5-дневни отбранителни боеве и неколкостотин жертви ултралевите милиции свалят оръжие. Много от техните активисти са арестувани, а част от ръководителите на POUM и на анархистите са осъдени. Тази т.нар. Малка гражданска война създава непоправим разлом сред левите сили и води до тежки морални сътресения и дезориентация сред голяма част от републиканците.
Левият премиер Ларго Кабалеро подава оставка и мястото му заема близкият до компартията, но по-десен социалист Хуан Негрин. Оттук нататък деморализираната от вътрешни междуособици републиканска армия не е в състояние да спечели сражение срещу франкистите. Военните подразделения на анархистите на североизточния, арагонски фронт са оставени изцяло без подкрепа.
През 1938 г. вследствие на зачестилите атаки на италиански подводници срещу съветски транспортни кораби в Средиземно море и особено след сключването на Мюнхенското споразумение между Англия и Франция с хитлеристка Германия, на която те преотстъпват Чехия, Москва, опасявайки се от формирането на насочен срещу нея съюз на западните сили с нацистка Германия, почти изцяло преустановява подкрепата за Испания. През пролетта на с.г. франкистите, използвайки вътрешнорепубликанския раздор, правят решаващ пробив на фронта в провинция Арагон и достигат Средиземно море на юг от делтата на р. Ебро, с което разцепват републиканската територия на две. Осъзнало безизходното си положение, през май 1938 г. правителството в Мадрид предлага на Франко преговори за мир, които той високомерно отхвърля, настоявайки за пълна капитулация. В края на 1938 г. франкистите стартират мощна офанзива срещу провинция Каталуня, която е прегазена изцяло до началото на февруари 1939 г. През март с.г. части от републиканската армия извършват вътрешен преврат в Мадрид и предават столицата на франкистите. На 1.04.1939 г. пада и последният републикански град Валенсия, където са се изтеглили остатъците от кабинета на Народния фронт. Това е краят на продължилата близо 3 години кървава Гражданска война в Испания. В продължение на 38 години страната изцяло е в ръцете на военната хунта на самозвания генералисимус Франко.
 В последвалите десетилетия Испания се превръща в клерикално-фашизоидна съсловна държава, в която всички политически движения и профсъюзи са забранени, с изключение на ултрадясната партия на фалангистите и присъединилия се към нея профранкистки синдикат JONS. Важна роля в управлението на страната играе религията и католическата църква, както и влиятелната организация "Opus Dei". Започват жестоки гонения на привържениците на леви движения и профсъюзи.

Фашисткият режим налага желязна цензура

отнема автономията на каталунците и на баските, забранява фолклорните им традиции и използването на техния език.
Освен близо половин милион загинали по време на Гражданска война, след 1939 г. са избити още над 200 000 леви активисти. Стотици хиляди са зверски изтезавани в концентрационни лагери, а над 1 милион са принудени да емигрират. Спасилите се през Пиренеите републиканци година по-късно са застигнати от нацистите, които, след като превземат Франция през 1940 г., ги екстрадират обратно на палачите на Франко. И докато много от членовете на испанската компартия успяват да емигрират в СССР, привържениците на ултралявата POUM и на анархистите дават огромни жертви. Много от тях са заварени от Франко в републиканските затвори и са избити без съд и присъда. Цели села, които са поддържали републиканците, са обезлюдени.
След падането на републиката останалите в страната комунисти, остатъците от POUM, както и анархистите организират партизански отряди с няколко десетки хиляди бойци. До края на 50-те години те са напълно ликвидирани. Избити са над 20 000 партизани и техни помощници. А франкистка Испания, след като по време на Втората световна война сътрудничи на нацистка Германия и дори изпраща 100 000 армия на Източния фронт, след това се превръща във верен съюзник на САЩ.