Пуяците на Дончо Цончев

... Лятно време. Едни слушат Гершуин, други четат Дончо Цончев, а ние, които отдавна сме ги изслушали и изчели, си мислим за зимата и се правим на интелигентни. Според някои не е така, а може би според повечето, но кого го е еня за другите...
 Фазанът шумно излетя и последвалите два закъснели изстрела осезателно върнаха октомврийската действителност.
 Не беше лято, въпреки че беше хладно, зимата също бе далеч. Сравнително по-близичко бе известен писател и небрежно се усмихваше на отдалечаващата се птица, а може би не на нея. Някъде из главата ми познат глас непрекъснато напяваше "самър тайм..."
 Два прекрасни тръна се бяха прегърнали като за последно, там, където паднаха празните гилзи. На едната пишеше "Сокол", а на другата "Броунинг". Колко ли пъти бяха минали една към друга, за да "загинат" в този хубав край, не успели да изпълнят предназначението си. Не убили!
 С тези мисли стигнах до колата. След няколко минути всеки бе намерил удобно място из есенната шума. Ловът бе приключил, но коментарите едва сега започваха. Огледах компанията и се усмихнах глупаво. Без големи дистанции бяхме насядали "случайно" на групи по няколко. Сетих се за гилзите, останали да споделят съдбата си до тръните, точно като нас сега - неубили, по-убили и най-убили. Имаше ли логика във всичко това? Всички заедно, самодоволни и весели, всеки в своето "оперение", със своя надпис "Ремингтон", "ИЖ", или "Броунинг", в един кюп за всичко наоколо и единствената разлика, която ни разделяше - не убили,  по-убили и...
Статут за живот, мярка за подвиг или равенство, равенство... в какво?...
Седях до писателя, големия, известния, Броунинга...
Просто бяхме на лов.

Лазар МУРДЖЕВ