Отшумели величия

Разказано от Пламен Александров

Тургенев е казал: "Ловец ли е, значи е добър човек". В епохата на Толстой и Достоевски - писатели, ходещи с кървящи боси нозе по своята земя, чиито произведения днес се опитват да разгадаят престижните западни университети, това определение сигурно е вярно.                                     
Днес демонстрираната доброта е все по-дефицитна благодарение на бедността, горчилката от униженията, предателствата. И все пак, на лов, сред природата, човек става по-добър. Може би защото и стопанствата ни, и ловът са пострадали от съответните ликвидатори, гонките стават все по-кратковременни за сметка на трапезите. Хапките, глътките, гората насреща извикват спомени за отшумели величия.  
Сред тях са: Циганинът Ачо, който след сполука целува в устата глиставата си кучка Цеца, издига високо пушката си и съобщава за нея: "Това е Марийка, международна метла!" - тоест изстрелите на шишането му помитат всичко.
При риболов, улавяйки първите шаранчета от по кило, Ачо ги връзваше със сиджимка, пущаше ги във водата, сам плуваше и играеше с тях като един мургав балкански Ихтиандър.
Споменът извиква немногословния горец Арам Амиров - джигита от ансамбъла Ашашахатуни; зачул далечен кучешки лай, с жест прекъсва разговорите и казва грейнал: "Балканчо бажда!" - сиреч, кучето му е вдигнало дивеч.
От старите ловци в групата ни е останал само бай Киро-Чампи. Над осемдесетгодишен е, но първи заема пусията на чучката, очите му са като на младеж, пък и не само те - бабата му става неспокойна, когато около мъжа й се завъртят млади булки. Такъв като бай Киро е казал крилата фраза: "Не ме е яд, че съм дядо, яд ме е, че лягам с баба".