11 Ноември 2024понеделник22:13 ч.

ВРЕМЕТО:

Агенция „Пътна инфраструктура“ апелира шофьорите, на които им предстои пътуване в следващите дни, да тръгват на път с автомобили, подготвени за зимни условия. Прогнозите на метеоролозите са за влошаване на времето, понижение на температурите и снеговалеж. За 12 ноември е определен жълт предупредителен код за опасно време в Северозападна и Централна България в областите Видин, Монтана, Враца, Софийска област, София-град, Перник, Ловеч, Габрово, Велико Търново, Търговище, Сливен, Стара Загора и Пловдив. През нощта срещу вторник във високите планински части в Северозападна България дъждът ще премине в сняг. Прогнозите за Централна България са, че в Стара планина и Предбалкана ще се образува снежна покривка, която на места е възможно да достигне до 10 см. Необходимо е шофьорите да карат с повишено внимание и съобразена скорост, като спазват необходимата дистанция и да не предприемат резки маневри. Агенция „Пътна инфраструктура“ апелира шофьорите, на които им предстои пътуване в следващите дни, да тръгват на път с автомобили, подготвени за зимни условия. Прогнозите на метеоролозите са за влошаване на времето, понижение на температурите и снеговалеж. За 12 ноември е определен жълт предупредителен код за опасно време в Северозападна и Централна България в областите Видин, Монтана, Враца, Софийска област, София-град, Перник, Ловеч, Габрово, Велико Търново, Търговище, Сливен, Стара Загора и Пловдив. През нощта срещу вторник във високите планински части в Северозападна България дъждът ще премине в сняг. Прогнозите за Централна България са, че в Стара планина и Предбалкана ще се образува снежна покривка, която на места е възможно да достигне до 10 см. Необходимо е шофьорите да карат с повишено внимание и съобразена скорост, като спазват необходимата дистанция и да не предприемат резки маневри.

ПЕГАС

Индия

Разказ

/ брой: 135

visibility 3378

От редактора

Скъпи читателю!

В днешния брой на "Пегас" е представено вълнуващото произведение на Сергей Комитски "Индия". Творбата спечели трета награда на тазгодишния литературен конкурс за военен разказ "Новият Йовков", организиран от Министерството на отбраната и Сдружението на жените военнослужещи.

Приятно четене.

                 

Тихо. Болезнено тихо. Само моторът монотонно пърпори. Рейсът броди в съсирек от сива мъгла. Някой от пътниците спорадично похърква, за да подскаже, че рейсът не е фантом.    

И Милотин Бачев не е фантом. Нищо, че му се иска да бъде. Затова се е сгушил в якето си. И дреме. Убеден е, че никой не го вижда. Че не съществува. Това му щение не е от днес или вчера. То шестнайсет години е негов спътник. Води го и го обгрижва като приятел. Нищо, че докторите твърдят, че не му е приятел, а е посттравматичен шок. Но Милотин не им вярва. И се чувства добре. Затова не общува с никого. Дори с роднините си спря да общува. Животът не го занимава. 

Остави жена си с двете им дъщери в апартамента в София и пое към Делян. Беше се главил овчар в селото. Заживя в една порутена кошара. Не говореше с никого. И в селото не ходеше. Дори за провизии. Имаше в кошарата мляко, сирене и месо, и две-три торби с брашно. Криво-ляво се справяше. 

Но през ден се свиваше като наказан. Тогава идваше цистерната от Дупница да прибира млякото. Като му кажеше шофьорът: "Здрасти, Мило, как си?!" и трябваше да си говори с него. За литри, за масленост, сирене, кашкавал... Това го тормозеше и Милотин само мънкаше нещо под нос.

Така се изнизваха годините. Като бързите влакове, които не спираха на Делян. Едната му дъщеря се ожени, а другата замина студентка в Норвегия. Тези неща той научаваше от кратките писма на жена си. С тях си палеше печката. Напоследък жена му спря да му пише. Може би беше спряла да му бъде и жена. Милотин не го преживяваше. Вярваше, че това се случва с някой друг. Беше спрял да преживява още през 2003-та. В Кербала.

Сънливо надникна под якето си. Циганско лято бе пожълтило всичко околовръст. Рейсът подминаваше като пътни знаци строените край пътя дървета и бързаше към морето. Милотин бързаше с него. Към Дебелт. Там живееше майка му. Сама. Всъщност, вече не живееше, защото вчера се беше споминала. Милотин го научи от телеграма. Малката си дъщеря не изпрати за Норвегия, но майка си отиваше да изпрати за по-добрия свят. Нямаше кой друг да го стори. Братя и сестри той нямаше. 

Когато заминаваше на мисията в Ирак, майка му вече беше вдовица. Дойде от село чак в София да го изпрати. Носеше му варено пиле и домашноплетени чорапи. Прегърна го и му рече: "Нали ще се върнеш жив? Вчера говорих с баща ти на гробището и той ми заръча да се върнеш жив. Чу ли?" "Чух..." - рече Милотин милозливо и обеща да се върне. Жив.

Защо ли му трябваше да обещава? И да се връща? По-добре да беше загинал с петимата войници и офицери... Или поне да беше лежал в болницата с ония двайсет и седем ранени. А той - ни с живите жив, ни с умрелите умрял... Защото се отърва. Без нито една драскотина. И то в смъртоносната канонада на автомати, минохвъргачки и РПГ-та...

Беше в сградата. Видя с ужас как камионът-цистерна с двамата атентатори се взриви. Беше пълен догоре с артилерийски снаряди. Разпиля огън, желязо, тела, ръце, крака... Кървав апокалипсис.

В началото Милотин стреляше обезумял. Без да знае къде и в кого; защото отвсякъде валеше картеч. Но когато изригна кървавият вулкан от камиона, нещо в него се скъса. Главата му забуча, зафуча, ушите му писнаха, слепоочията му задуднаха... След секунди всичко премина. Обзе го спокойствие. Неземно спокойствие. Облегна се на прозореца и невинно се взря в смъртта. Гледаше гърча и виковете на ранените войници и офицери и не чуваше нищо. Като в ням филм на ужасите. Не хукна да спасява или да помага на някого. Не можеше. Нямаше воля. До съзнанието му не достигаше импулс, че трябва да го стори.

Всичко осъзна след няколко месеца. По военните болници и санаториуми, където го лекуваха. Започна да анализира спомените си и окончателно се затвори. Не желаеше да общува с никого. Не можеше да си прости, че той - редникът от Българската армия Милотин Христов Бачев, е гледал смъртта безучастно в очите. Че не е помогнал с нищо на ранените си и убити другари. 

Отново се сгуши в якето си и притвори очи. Срамуваше се. От себе си се срамуваше. Толкова години оттогава, и още се срамуваше. Въпреки единодушието на лекарските комисии, че няма вина за нищо и трябва да си лекува психиката. Притисна бузата си с длан. В такива моменти тя нервно проиграваше. Спря тика и опита да мисли за майка си. За погребението й. То само на него разчиташе... 

Изведнъж подскочи. От удар и грохот на взривено желязо. Както тогава, в Кербала. Загубила ориентир в мъглата, една цистерна за мляко беше навлязла в тяхното платно за движение и се бе врязала в рейса. Рейсът пламна и се килна в канавката. Пушеци, писъци, пламъци, горящи и окървавени хора... Всичко това мигновено се смеси в главата на Милотин и той страховито подрипна. Откърши един от металните пръти в рейса и злостно направи на сол странично стъкло. Изскочи навън, стъпи върху горящия рейс и изкрещя: 

- Хайде! Бързо! Всички! 

Полуделите, тъпчещи и прескачащи се хора го последваха. Той ги изтегляше и им помагаше да скочат на шосето. Най-напред спаси децата. После жените. Някои от мъжете започнаха да му помагат. 

Край горящия рейс спираха коли и камиони, и шофьорите им също се включваха в спасяването. Когато и последният пътник от тези, които сами се придвижваха, беше спасен, Милотин отново хлътна в рейса. Започна да изважда заклещени, осакатени и горящи хора. Подаваше ги навън и се връщаше обратно. С всяка секунда този неистов двубой със смъртта ставаше за него фатален. Пушекът окончателно го беше замаял и Милотин се давеше в хрипове, мъчейки се да отхвърли полепналия огън по тялото си...

Разбра, че е жив, когато задиша. Двама пожарникари го бяха извадили от рейса и го носеха към една от линейките. Щом го поеха медиците, те вкупом се надвесиха над него. Правеха му някакви промивки и превръзки и тревожно разпитваха къде го боли. Милотин само се усмихваше и несвързано повтаряше:

- Индия... Индия... Индия...

Докторите се споглеждаха тревожно, защото никой не го разбираше. Никой не можеше да предположи, че така се е казвала военната база на Милотин в Кербала.


СЕРГЕЙ КОМИТСКИ е роден на 10 юли 1953 г. в Плевен. Завършил е "Кино-телевизионна режисура" във ВИТИЗ "Кр. Сарафов" през 1979 г. Режисьор е на игралните филми "Куршум за рая", "Грях", "Нощна тарифа"; на телевизионни новели и театрални спектакли. Автор е на десет книги и шест пиеси. Носител е на литературната награда "Богомил Нонев".

Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските филмови дейци.

Качеството на водата се влошава

автор:Дума

visibility 733

/ брой: 215

Русия обединява най-големите си петролни компании

автор:Дума

visibility 980

/ брой: 215

Рекорден интерес към търг на "Булгаргаз"

автор:Дума

visibility 807

/ брой: 215

Държавата иска повече права върху "ЛУКойл Нефтохим"

автор:Дума

visibility 1068

/ брой: 215

1500 са руските загуби на ден в Украйна

автор:Дума

visibility 1028

/ брой: 215

СИРИЗА се разцепи

автор:Дума

visibility 812

/ брой: 215

Арестуваха турски журналист за огласена новина

автор:Дума

visibility 892

/ брой: 215

Накратко

автор:Дума

visibility 995

/ брой: 215

Ако няма разум

автор:Ина Михайлова

visibility 1136

/ брой: 215

Задънена улица

автор:Таня Глухчева

visibility 602

/ брой: 215

Равносметката на 35-те години преход

автор:Искра Баева

visibility 722

/ брой: 215

Ще бръкне ли 51-вото НС в кутията на Пандора

visibility 636

/ брой: 215

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ