Реквием

Книгата "Кървавата 1913 година" от Георги Петков, която за мен е истинско откритие, има покъртително страшна предистория, защото е достойно изпълнен бащин завет да се разкрие истината за кървавите злодеяния на Османската империя преди век. Летописецът на тракийската Голгота акад. Любомир Милетич написа: "Тракийският български погром няма себеравен в новата ни мъченическа история."
И ето че след сто години още излизат документални свидетелства за зверските кланета. Благодарение на Георги Петков, който е изпълнил синовния дълг да опише жестоката съдба на родното си село Гугутка, Ивайловградско, някогашното Арнауткьой. Селото два пъти е унищожавано, първия път "от някаква страшна чума", а втория път "от турците през тринайста година". Тогава, през юли 1913 г., то е опожарено и разрушено до основи от башибозуци и наказателна рота от турската армия: от общо 111 къщи, 102 са напълно изгорени и само 9 неопожарени, над 100 души са изклани или разстреляни, между които шест пеленачета, дори един е изпечен на шиш като яре, десетки са осакатени, а шест жени, девойки и деца са отвлечени в Турция. Мрачна е статистиката, но числата нямат душата на думите.
Петко Колев Анигнощев, неизлечимо болен, пише в Хасковската болница писмо до сина си Георги и му го предава в запечатан плик, малко преди да свършат дните му. Не завещание, а завети оставя бащата на сина си. Първият - да търси баба си Фила, тя е отвлечена от турците през 1913 г., когато баща му е бил на 3 годинки. Отначало мислели, че е убита, правили помени. Но никой не я бил виждал измежду мъртвите и измежду живите. После се чуло, че живеела в турско село срещу Свиленград, двама мъже от Долно Луково я видели в Одрин, тя им разказала, че била отвлечена от Арнауткьой, там имала мъж и син на име Петко, а от турския си мъж родила два сина. По време на войната бащата на Георги ходел по турските села оттатък границата да търси майка си, но не сполучил. Затуй сега завещава на сина си да търси баба си Фила и, ако я намери, да я доведе на село. "Доведи си я. А когато затвори очи, сложете я до мен. Тя не беше се нарадвала на син, аз не бях се нарадвал на майка. Не помня майка да ме е прегръщала. Не помня майка да ме е целувала."
Преписвам тези редове и очите ми са пълнят. И си мисля как само преди век все още са отвличали и заробвали хора, като да са говеда, а сега "се свеним" да наричаме робство османското, а го заменяме с думи като владичество и още по-срамното "присъствие".
  И още нещо заръчва бащата на сина си. Да напише книга за баба си Фила. И за селото. "Само тринайста година да опишеш, ще се получи нещо много силно, макар да е страшно и тъжно. Но без да разкрасяваш, трябва да търсиш и записваш само истината. Нищо друго, само истината записвай. Само на истината хората ще повярват."
 И Георги Петков се вслушва в думите на баща си. И когато тръгва да записва, разбира колко дълбоки са раните, кръвта още струи от тях. Затуй е и съмнението у разказвачите: "Ако всичко напишеш, от книгата кръв ще текне, мъка ще текне. Черна книга ще стане. Не знам можеш ли на книга огън и сеч да запишеш. Не знам кръв и мъка как ще запишеш на книга" - казва Димо Стоев, вуйчо му."Баба Илчюица, майка на майка му, пък занареждала: "Недей, чедо, недей си разваля душата. Това писане не е за младо, пък ти си още дете. Всичко е кръв, въртене на саби и ножове, сякане на глави, мушкане с кол малки дечица, гнусни срамни работи с невести и моми. Как ще напишеш това на книга?" Но Петков си "разваля душата" и записва: "Селото е в капан, заградено от турски башибозук, ама много, пиле не може да хвръкне. Изкарат всички на двора, вържат майката за стълбите. После подпрат брадата й с нож, а отзад дърпат косата да може да вдигне главата и да гледа към двора. А те правят резил с дъщерята: засурнат я там до дървата и върху дървилника я разчекнат, един свърши и друг ляга връз нея, така се изреждат цяла сюрия. Засурнат я мома, върнат я жена."
"Най-силното в книгата е, че е документална. Нищо не е насила художествено. Ако кажа изстрадано, ще бъде нищо. Изстрадано ще бъде за вас, които четете" - вземам тези думи назаем от писателя Иван Бунков, който нарече книгата "Страхотен реквием за разорението на тракийските българи".
 И този реквием подсили куража ми да вдигна глас и да попитам защо сме толкова безчувствени към тия мъченици, достойни за канонизиране; защо години наред в учебниците по история тракийската драма бе "бяло поле". И да се присъединя към 33-мата известни историци и общественици, които настояват парламентът да приеме специална декларация в памет на десетките хиляди българи, избити преди сто години. "Спасената история" ги задължава да сторят това.