В България съм това, което съм

СТАНКА ЗЛАТЕВА е родена на 1 март 1983 г. в с. Крушаре, Сливенско. Първият й треньор е Демир Демирев, а понастоящем личният й треньор е многократният олимпийски, световен и европейски медалист Симеон Щерев. Състезавала се е в клубове в Ямбол и Кюстендил, а в момента - за "Левски" София. Носителка е на четири златни медала от световни първенства по борба и на пет първи отличия на Стария континент. Има още много медали и призови места на европейски и световни турнири. На Олимпиадата в Пекин през 2008-а спечели сребърен медал.

Не съм звезда, а обикновен човек. С тези думи четирикратната световна и шесткратна европейска шампионка по борба Станка Златева приема да поговорим за радостните и тъжните мигове в живота, за надеждата и вярата, за волята и върховете, които й се налага да покорява всеки ден. Откривам я в родното й с. Крушаре, Сливенско. При роднините и приятелите, веднага след поредното отличие - Спортист щ 1 на България за 2010 г. Не крие, че всички постоянно я търсят и разпитват. Споделя, че няма въпрос, който да не са й задавали. Тези дни обаче е отдадена на семейството, роднините и приятелите. Налага се на два пъти да отлагаме телефонния разговор, защото има отговорна задача - участва в приготвянето на традиционния за сезона и празниците суджук. Не съм специалист по суджука, помагам с каквото мога, то си има рецепта, подправки, майсторлък, споделя "златното момиче" на българската борба. С присъщата си скромност дори дума не обелва за новата кола, която са й подарили, не споделя и за откраднатия й предишен автомобил. Негласната ни договорка е поне в следващите 15-ина минути да не говорим за битки на тепиха, за лагери и състезания. А за (не)обикновения живот на едно (не)обикновено момиче. От другата страна на телефонната слушалка струи настроение и празничен дух, а смехът на Станка завладява събеседника.

- Преди дни взе поредната награда - Спортист щ 1 на България за 2010-а. С какво е по-различна тя за теб?
- Наградата не е по-различна. Това, че станах отново спортист на годината, е отговорност за мен. Трудно е за един спортист два пъти да бъде избиран за спортист на годината. Наградата е висока оценка за мен и признателност за това, което съм направила през годината.
- Навярно и друг път са те питали - не е ли твърде еднообразно винаги да побеждаваш и да бъдеш на върха?
- На кой човек му омръзва да побеждава и да му се случват само хубави неща в живота?
- Кой е най-хубавият, най-сладкият миг в една победа за теб?
- Когато победиш, всички моменти са прекрасни. И когато ти вдигнат ръката, и когато се качиш на стълбичката, и когато се развее трибагреникът, и когато "Мила родино" зазвучи - всичко е хубаво. Всеки миг те кара да се чувстваш прекрасно...
- Някога, дори за миг, не си ли се замисляла да се състезаваш за друга държава? Нямаше ли да ти бъде по-лесно?
- Честно казано, не. Харесвам начина си на живот, харесвам хората около себе си. Фактът, че имам такъв треньор като Симеон Щерев ми дава такъв стимул, че дори за миг не съм си помисляла да се състезавам за друга държава, освен за България. На своя треньор не само аз, но и много други мои колеги, дължат много. Тук имам всичко, хората са се постарали да ми подсигурят условия да се чувствам добре.
В България ме обичат, уважават - какво да искам повече? Колкото и пари да имам в друга държава, няма да се чувствам така, както се чувствам тук. В България съм това, което съм. Тук има много добри хора и това ме кара да се чувствам много добре.
- Младите хора в България според теб имат ли възможност да се развиват, да се чувстват така добре, както се чувстваш ти? Имат ли като теб избор и шансове за успех?
- Всеки човек има избор. Въпросът е какво иска и как го иска. Ако иска да се развива, ще се развива в онази посока, в която желае. Ако няма желание, колкото и да го буташ, колкото и да му създаваш условия, нищо няма да се получи.
- Ако трябваше сега да избираш пътя в живота си, щеше ли да повториш избора, който вече си направила? Казват, че спортът, който си избрала, е по-скоро мъжки...
- Да, пак този път щях да избера, нямам съмнение. Няма мъжки и женски спорт, всеки спорт е "мъжки" в смисъл, че изисква здрава психика, желание, воля, за да издържиш. Ако нямаш хъс, ако не се стремиш да постигнеш това, което си поставяш за цел, ако не се трудиш, дори и с балет да се занимаваш, пак ще ти е трудно. Казвам това, без да подценявам заниманията и професиите на останалите хора...
- За какво си съжалявала най-много?
- Не съжалявам за нищо. Нито за избора, който съм направила, нито за някои пропуснати шансове, които съм имала. Гледам на нещата по много простичък начин: ако ми е било писано нещо да стане, щяло е да стане. Ако не, не... Няма за какво да съжалявам...
- Имаш ли сили да си спомняш за тежките моменти в живота?
- Винаги съм имала тежки моменти - не само в спорта, но и личния живот... Много пъти ми е било тежко, трудно, казвала съм си, че ми идва да се откажа, но всичко се преживява. Човек се стяга, отърсва се от проблемите, загърбва трудностите и продължава напред. Изисква се голяма воля... А после сама се смея на това, което съм казвала, смея се, че съм се заричала да се откажа от борбата и от спорта... Има много такива моменти, но трябва да се гледа напред...
- Славата какво ти даде и какво ти отне?
- Много хора ме уважават, поздравяват, държат се по различен начин с мен. Но, от друга страна, фактът, че толкова хора искат да се докоснат до мен, уморява. Поизморих се от славата. Тя и доста задължава, натоварва ме с очакванията на хората, които искат винаги да съм първа, да съм "златното момиче". Всички ме гледат по друг начин, следят какво правя, а това е допълнителна тежест за мен. Където и да отида на състезание - независимо от какъв ранг е, независимо в какво моментно състояние съм, всички знаят, че съм фаворитката и очакват от мен всичко. Това тежи...
- Имаш ли своя формула за успеха?
- Формула за успех нямам. Имам страхотен треньор, който знае какво да ми каже, как да води тренировките. Труд, на първо място. На второ, желание - толкова искам да постигна целите си, че съм се отдала на спорта, на борбата. Всеотдайност... Това е. Никога не си правя сметка, че ще отида някъде, че ще взема медал... Както се казва, "по течението съм" - каквото стане, отивам, подготвена максимално добре и давам всичко от себе си. Показвам максимума на възможностите си и... Такава е рецептата. Тя не е изненада, нито тайна.
- Има ли връх, който все още не си покорила? Не само в спорта, а и в личен план?
- Неуспехът от олимпиадата в Пекин тежи, но гледам напред. В живота има върхове, които трябва да се изкачват. Ако ги няма, човек няма смисъл да живее. Навярно има много върхове, които ще изкача. Нямам представа какви са. Но те са смисълът на съществуването ни, на пътуването, каквото всъщност представлява човешкият живот...
- Но мечтата за златен медал от Олимпиада не е угаснала в теб, нали?
- Вече не смятам златния олимпийски медал за мечта, нито е моя фикс идея. Просто тренирам, давам всичко от себе си. Искам най-напред да взема квота за предстоящата през 2012-а Олимпиада в Лондон, защото, ако това не направя, останалото е без значение. Оттам нататък всичко може да се случи. Има две години. За толкова време много неща могат да се променят. Затова не си правя илюзии, не си поставям амбициозни цели, не чертая колосални планове - стъпка по стъпка вървя по пътя, който ще ме отведе там, закъдето съм тръгнала.
- Сигурно знаеш, че си пример за много млади хора? Как те кара да се чувстваш тази мисъл?
- Сигурно съм пример, нямам представа. Но може би всички, като гледат, че съм първа, също искат да са първи в своята област. Това е хубаво. Ако има повече хора, които да стимулират с постиженията, с постъпките, с делата си останалите, ще ни бъде по-лесно. Това отношение на хората към мен ми дава повече сили, повече увереност в това, което мога и което съм способна да направя.
Знам, че хората очакват от мен повече, че разчитат на мен, за да повишат и собствено си самочувствие. Затова, когато излизам на тепиха, когато отивам на състезание или първенство, се стремя да давам всичко от себе си. Защото знам, че хората наистина се радват на моите успехи, че ме уважават и ценят труда ми, че ми се възхищават. И това е една от причините и да се усмихнам на всички хора, които ме гледат...
- За какво не ти остава време?
- За мен самата, за приятелите, за родителите... Обичам да почивам, но се старая да намеря време и за приятелите, и за роднините, които не ме виждат доста време в годината заради лагери и състезания. Опитвам се максимално да се раздам, когато имам възможност, да обърна внимание на всеки. И те ми се радват, и те искат да поговорят с мен, да ме видят. Май си почивам по време на лагери само...
- Оптимист ли си за 2011 г.? Какво очакваш от нея? Какво би искала да ти донесе в личен и в спортен план?
- Каквото Господ е рекъл, това ще стане. Не правя нито прогнози, нито сметки. Няма смисъл от подобни неща. Никой не е вечен. Не мога да кажа, че ще направя едно или второ.
На всички хора, които ме обичат и които се радват, когато съдията вдигне ръката ми на тепиха, бих искала да пожелая да бъдат живи и здрави. И да се усмихват повече, защото усмивките ни карат да се чувстваме добре. Нека бъдем позитивно настроени и да не позволяваме на песимизма и отчаянието да вземат връх.