Романизирана легенда за Дряновския манастир

Не става ясно авторът на статията във в. ДУМА за епопеята в Дряновския манастир знае ли, чел ли е художествено-документалния роман на Павлина Павлова "Комитата от Дряновския манастир". Възползвам се от повода, за да кажа две думи. Да разберат читателите - има какво да утеши душите им, да обогати познанията им. От пропуска на Захарий Стоянов и Дядо Вазов да напишат за Дряновския манастир, та да го възвеличат, авторката едва ли търси своя "звезден миг". Тя просто изпълнява призванието си на писателка.
А Павлина Павлова е майсторка на описанията. И има свое родово право и задължение. И с гордост заявява: "Аз, авторката на този роман, съм внучка на внука Ангел на главния герой на този роман - Йордан Иванов Парцалев." Рядко срещано горещо отстояване на родовото и на своето име. С типично българско достойнство. Хвала! И доуточнява: "Посвещавам този роман на моя прапрадядо Йордан Парцалев, комита в четата на Бачо Киро и Поп Харитон, взел участие в Дряновската епопея през бунтовната 1876 г. И на..."
Имаше такава дума "разковниче" - като детелина с четири листа и с магическа сила. За авторката на романа това е комитата Йордан Парцалев, неговият род и нейният ген. Щрихова родословното им дърво. И задълбочава в "безсмъртните денонощия по пътя към свободата". В първо лице. С много пряка реч. Увлекателно, заинтригуващо. И с непрекъснати позовавания на известни достоверни исторически факти. Да й завиди човек на хъса, на самочувствието, на работливостта и... да я чете. Веднъж само започне ли, няма да спре. Истории, разказвани като приказки, с много богата реч.
Има ги имената на войводите и четниците, на борците от цялата ни история. Умело преплетени с боевете, победите, убийствата. Много от описаното от игумена на Дряновския манастир йеромонах Пахомий съвпада точно. Но езикът на неговата "Кондика" е мъчен, макар и автентичен. А стилът на Павлина Павлова е днешният. И това е от значение за читателя, възприема се леко, разбираемо.
Като че ли утвърден неин, на Павлина Павлова, стил е това, което е разказала, да го потвърди и подкрепи със "справка в архивите". Или пък да вземе повод от "фрагменти от една епопея" и да го допълни, поясни, обогати. От описанията на пътешествениците из българските земи от 1553-1555 г. до "финалните акорди на един живот" през 1938 г. Не на едно място авторката клъцва и днешните ни кривици. Показва собственото си виждане, преценка, присъда.
Съвсем накрая. С огромна тема се е захванала владетелката на всички жанрове Павлина Павлова. И се е справила. А на последната корица да грее е поставила не своя, а портрета на именития си и обезсмъртен прапрадядо Йордан Парцалев. С три знака на герой.