"Не вярвам, че царят беше отровен..."

Царят беше много добър човек. Дойде при нас в караулното и ние скочим да му отдаваме чест, а той ни сваляше ръцете и не даваше да му викаме "Ваше величество..."
Това си спомняше тогава Стойчо Стоянов от Казанлък. Когато правехме това интервю в края на 90-те години на ХХ век, той вероятно бе единственият жив от гвардейците, служили при Борис III в последните три години от живота му. Днес Стойчо Стоянов е покойник. Предлагам този негов разказ за събитията преди 70 години като част от пъзела за случилото се през 1943 година.
Всъщност Стойчо Стоянов е роден в с. Пъстрово, Чирпанско, но немотията още 14-годишен го запратила в Казанлък, където работил в самолетната фабрика "Капрони". Там на 15 септември 1941 година го заварила и повиквателната заповед, в която пишело да се яви в София "в Лейбгвардейския на Н.В. конен полк." Тръгнал Стойчо, че през Стара Загора, Пловдив и чак в София. Той дотогава не бил виждал тези градове. Казармите им били на ул. "Артилерийска", а заедно с тях битувал и царският оркестър с диригент Саша Попов, на когото викали "Маестрото".
И почнала казармата. Уреди, лостове, успоредки, както си е в единичното обучение.

 
Зачислили му и 2-годишен кон

Наричал се "Царевец". Учели ги да стоят на коня без седло и да гледат назад. В този момент фелдфебелът Страхилов удрял коня с камшик и бъдещият гвардеец се свличал на земята. Колко гонене на конете е падало, клати глава бай Стойчо... Командир на ескадрона бил поручик Стефан Бойдев, син на ген. Иван Вълков. Един ден ги завели и на Царския манеж. Там за пръв път видели Царя. Бил много добър ездач. После тръгнала тригодишната служба в Двореца.

"Караулното ни беше точно там, където беше мавзолеят. Посрещахме всички гости на двореца пред бариерата. Хранехме се със същото, което ядеше и царското семейство. Тогава готвач му беше Вълчан от с. Копринка, Казанлъшко. Готвеше му мъглижки боб и таратор. Царят много ги харесваше. Даваха ни и по една халба мюнхенска бира. Полагаха ни се и по 100 къса цигари на седмица. Помня, че на кутиите пишеше "Придворен доставчик". Такива цигари пушеше и самият Борис III.
Помня, че обичаше да идва при нас, в караулното. Отбие се нощно време така - по чехли и наметнат с кожухче. Седне при нас и вика: "Юнак, как се казваше ти? Как са родителите ти?" Поседи, поговорим, пък отиде на северната страна на двореца, там имаше една тераса и седне на едно бамбуково столче и пуши. Много пушеше. По цяла нощ

седи на столчето и пуши

Личеше, че нещо му тежи. Ние знаехме какво е - германците го натискаха за евреите. А той не даваше и дума да се издума за тях. Те идваха често при него, бяха тогава елита на София. За да ги спаси, царят направи няколко лагера във Врачанско. Лесно беше да разберем какво го мъчи, защото имаше сърце и душа. Не съм виждал такъв човек по-после.
Паркът на двореца беше постлан с искърски пясък, а в средата имаше малък шадраван. Княгинята и престолонаследникът обичаха да играят там. Понякога изпуснат топката във водата и не могат да я стигнат. Отивам аз и със сабята оттук-оттам - изкарам я. А Симеон ми козирува на гола глава и ми казва: "Благодаря, батко!" Аз го погаля по главицата, а в това време ще дойде и Йоанна и тя ще ми благодари.
Негово величество никак не искаше да ходим с него като охрана, но ние изпълнявахме заповед. Обичахме да ходим с него на лов. Сам върви напред и броди из цялата Рила. Ходили сме и на събиранията на дъновистите на Рилските езера. Но той не беше дъновист. Просто му беше хубаво при тях, при песните им и танците с бели дрехи. Имаше една мура към Рилския манастир. Стигнеше ли до нея, пусне раницата от гърба си, седне и извади едно тъмно шишенце. Пиеше нещо от него. После извади хляб и пастърма и си реже залък по залък и яде бавно. А ние се борим на другия край на поляната. Току викне някой от нас да приседне при него и реже и на него

парченце хляб и пастърма

Веднъж ми вика: "Познай от какво е пастърмата!" Аз отговарям, че е козя, защото знам, че хубавата пастърма се прави от коза, а той се смее: "От сърна е, ама то разлика няма!" Тогава ми каза, че най-хубавата пастърма ставала от сърна. Той сам си я правел в едни корита в двореца.
Накрая много притеснен беше. Не спи, не яде. Все седеше в онази стая, с часовниците. Бях забелязал, че когато е тревожен, все при тях ходеше и ги навиваше. Един лаеше като куче, друг пееше като жетварка, други като пиле. Тревожен беше. Всеки ден идваха я Рибентроп, я някой друг от германците или японците. Натискаха го за войска на Източния фронт. Той идваше при нас и гледаше картата, на която всеки ден местехме байрачета за движението на войските. "Момчета, бива ли да се бие нашата войска срещу съветската армия?" Все това ни питаше, а ние все отговаряхме: "А-а не бива Ваше Величество, нали Русия ни освободи..." Колко пъти ни е карал да спускаме знамето над двореца - знак, че царят отсъства. Бай Павел Груев, неговият съветник, идва при нас и казва: "Ако дойде някой, особено от германците, казвате, че царят го няма." Тъй беше, докато го изпратихме в началото на август при Хитлер в Германия.
Не се мина много време и се завърна. Веднага замина на лов в Царска Бистрица. Като се прибра, уж заедно сядаме да ядем, а той не иска. После 

легна и взе да бълнува

Един ден ни наредиха да го изнесем с носилката до параклиса на двореца. Имаше такъв малък параклис. Там дойде архимандрит Стефан да му чете. След това го върнахме в спалнята. По едно време пристигна Любомир Лулчев, той му беше много близък съветник. Идваше всяка сутрин, за да тълкува сънищата на Царя. Той вярваше в тия неща. Беше и много набожен. Него ден дойде Лулчев и каза: "Царят ще почине тази нощ в 12 ч.!"
Към 10 ч. царицата, Богдан Филов и ген. Михов се събраха в залата с часовниците. При царя имаше един стар слуга, Стоимен го викаха, останал още от времето на Фердинанд. Той се грижеше за мундирите на царя и за конете му. Царят му имаше голямо доверие. Та пак по това време, около 10 ч., царят се надигна и вика: "Стоимене, колко е часът?" "Двадесет и два часа" - отговаря Стоимен. А царят каза: "Значи имам още два часа..." И това беше. В 12 часа почина. Голяма скръб обзе двореца, всичко живо плачеше и викаше "О'Бозе..."
А не вярвах тогава и днес не вярвам царят да е отровен. Замина си от притеснение. Нали го видяхме с очите си.
Помня, че заваля проливен дъжд. На другия ден занесохме тялото на царя облечено в генералска униформа и положено в дървен ковчег в катедралата "Александър Невски". Сложихме ковчега в една каляска, после на ръце го внесохме вътре и го положихме върху царски трон. Няколко часа по-късно и площадът се задръсти от хора.

Осем дни трая поклонението

Когато качвахме ковчега на лафет от гаубица, за да го придружим до гарата, ми замириса на гюлово масло. Сигурно е било от препаратите за балсамирането. А дъждът продължаваше. По линията до с. Рила непрекъснато спирахме заради хората, които искаха да се простят. От с. Рила качихме ковчега на теснолинейка и го докарахме до Рилския манастир, където царят бе пожелал да го погребат.
Западно от манастира тече река и там има един малък параклис. Самият Борис III бе пожелал там да го погребат, в параклиса. В олтара на параклиса, заедно с монасите от обителта, изкопахме гроб и донесохме пясък.
Дойде време за спускане на тялото. В параклиса беше тясно. Вътре бяха всички регенти, царицата. Монасите настояха те да спуснат ковчега, но нашият командир, полковник Божинов, нареди ние да погребем тялото. Монасите настояват, като твърдят, че царят лично им казал, че желае те да го погребат. Ние настояваме, че именно на нас царят е дал това право като негови верни пазители. Настана суматоха, защото никой не отстъпваше. Накрая нашият полковник тихо нареди: "Шашки вън!" и... монасите отстъпиха. Беше голям срам техният пазарлък пред тленните останки на покойния ни цар.
Предадохме тялото на земята, първи ние пуснахме по

шепа пясък над простия дървен ковчег

и после пристъпиха близките. Засипахме гроба с пясък, който нарочно бяхме докарали дотук. Побихме един обикновен кръст, на който пишеше: "Тук почива Н.В. Цар Борис III, Цар Обединител"! После нашият полковник нареди: "Хайде, нямаме повече работа тук."
В двора на Рилския манастир има една чешма. Там всички гвардейци, които участвахме в погребалната церемония на Негово Величество, си направихме снимка за спомен. Беше 6.IХ.1943 г."