Щом огънят от младини е силен...

От над три години си преповтарям името, нося, пастря и тача образа на най-човека, на чародееца и чана, на челика и чешита Иван Цирков.
- Кой, бай Иван Цирков от Тешово ли, бе! - скочи като от пружини, като чу името му, съученикът и приятелят ми Тодор Ковачев от Гоце Делчев.
Не по-малко изненадан от реакцията му останах и аз. Въргаляхме се по пясъка на Поморие, прескачахме от спомен на спомен. Не бяхме се виждали дълго време. Имахме и предостатъчно теми. Но сякаш между другото споменах книгата на Иван "Живот ли бе да го опишеш" и възхитата си и гордостта си, че сме земляци с автора й.
- Това е най-добрият човек на света, бе. Настани ме в гарсониерата си. А той със жена му се преместиха в кухнята. Двадесет дена живях у тях, докато кандидатствах в университета. Той е познат на баща ми, който е бил учител в Тешово. Бай Иван пък е работил в Гоце Делчев. Всички го познават...
Никое друго име, със сигурност, не можеше никого така да ококори. Защото житейската епопея на тешовалията Иван Ил. Цирков наистина е впечатляваща. Роден е през 1921 г. И в книгата си "Живот ли бе да го опишеш", излязла в издателство "Литера прима" през 2012 г., само на десетина страници, лаконично и вярно до болка, описва годините, сиромашията, природата и хората от Неврокопско и по-надолу. А стилът и фактите са и интригуващи, и изпепеляващи. Ето: "Майка ни беше родила петнадесет деца. Но холерата и чумата бяха покосили десет. Останалите успешно бяхме издържали изпита по естествен подбор... Нашето семейство обитаваше само една стая с малко прозорче. Нямахме креват. Отоплявахме се с огнище и оджак."
И все така. Затуй в един от съвременните си журналистически материали - "Ерозия на мечтите", бай Иван с пълно право констатира: "Много са днес недоволните. Особено младите... Защото им липсва база за сравнение. И не знаят сладостта на мечтите и идеалите... Защото получиха всичко наготово, на тепсия. Нека ме попитат мен. И аз ще им отговоря от името на цялото мое поколение..." Нека се разберем. Съпоколенците на Иван Цирков са понасяли тежестите на живота и борбите не толкова за себе си, колкото за идните. Но не са съгласни те да са набедените. И в претенциите трябва мяра.
Радва се, че докато е бил ратай в съседното с. Лъки: "беше хубаво, че там имаше читалище с постоянно отворена библиотека и в моята торбичка освен извара и хляб, винаги се намираше и по една книга". С триста зора постъпва в гимназията в Гоце Делчев (тогава Неврокоп - б.а.), но... "В края на учебната 1942 г. допуснах две грешки, пише гимназистът, в час по религия отказах да отговарям на протосингела и получих слаб по математика..." Изключват го от гимназията. Отива в Петрич. И започва да пренася в раницата си помощи "за горно-джумайските партизани, които предавах на Свободка Ангелова, сетне Бъчварова".
В последния ден на март 1943 г. ремсистът Иван Цирков е арестуван. И опитва всички "екстри" на разпитите в полицията. Става "жител" и на затвора. В късната есен на същата година го вземат войник. Но и тук е надушен и след провал и арест в казармата в Неврокоп е изпратен в концлагера "Черните роти" край Демир Хисар. Ето го и последния акорд на фашизма. "Месеците и дните през лятото на 1944 г. не подлежат на описание. И не е необходимо. Нима някой е способен да опише утрото след дългата фашистка нощ..."
Започва работа в Околийския комитет на Работническия младежки съюз (РМС). След три години е в Окръжния комитет. Тук изживява истински катарзис около пристигането на "македонски емисари" и напъните за усвояване на "македонскио" език. Иван Цирков е сред "върлите" противници. Изгонен е от редакцията на в. "Пиринско дело" и е дамгосан. "Затова реших, докато се вдигне мъглата около Тито и Сталин, да прескоча за пет години до София и да завърша отдавна мечтаното висше... И с достойнство понесох славата на най-стария студент в Софийския университет. Наскоро щях да започна тридесетте...", пояснява в "щрихите от живота" си напъденият журналист.
Завършва с отличие. И е назначен в Българското радио като редактор в редакция "Предавания за чужбина". И скоро отново отива "в дългосрочна командировка в родния Неврокопски край". Затова тук-там го наричат "нашенец". А сред "нашенци" често пъти се работи по-трудно. Познат си на всички. И все ще се намери "приятел" да те наковлади. От Неврокоп ремсистът Иван Цирков е провождал партизани в отряд "Анещи Узунов". Те са се върнали, тържествено посрещнати на 12.ІХ.1944 г. А времената са се променили. И са се появили интереси, доносници, завистници, нови активисти...
А журналистът не е от страхливците или премълчаващите. И скоро влиза в спор и с началника на милицията, и с Борис Вапцаров, брат на поета от Банско и секретар на партията в окръга, и с...
"Ти тук си бил знаме на младежите, а сега им съчувстваш, вместо да им даваш кураж", кори го главният милиционер. А когато е преместен в "Селската редакция" на радиото, пътищата отново го срещат с Борис Вапцаров, сега в просветното министерство. Който му се сопва: "Абе, Цирков, ти защо не ме поздравяваш?" Така работи, никога никому басма не цепи.
Но и животът не прощава. Кой днес би си напънал мислилото, за да си представи онзи принципник и непокорник. Върви бай Иван, не спира, от "Люлин" до "Дианабад" два часа път бие, за да присъства на представянето на последната книга за Вапцаров. Прилича на библейски светец от иконите. Нищо, че е все с найлонова торба в ръце. В нея са книгите. За бастун и не помисля. Гледа в очите хората и разпитва: "Къде е спирката на трамвая за "Люлин"?", "Къде е читалището "Добри Чинтулов?", "Къде е зала 7 на НДК?" Осанката му е на духовник.
Мнозина го подминават. Някои се отзовават. Други недоумяват. А бай Иван Цирков си знае цената. И мястото в живота. Има си своя дълбока диря. Силно видима. Питайте поета Велин Георгиев, главният файтонджия на Литературния салон в къщата на Димитър Благоев. И той на младини е бил вироглавец. Казвал е истината. Когато другите са се спотайвали и докарвали на "силните". Но кюстендилските първенци "му вземат думата". Просто искат негови материали да не се пускат по радиото. Тогава журналистът Иван Цирков, онзи същият, от неврокопското с. Тешово, единствен възстава. И се обръща към генералния директор Неделчо Ганчовски в защита на по-младия си колега. А резолюцията е показателна: "Другарю Цирков, благодаря за хубавото писмо. Вдигам забраната"... Без коментар.
Става така, че на активния борец срещу фашизма му се налага да се бори още по-активно и много по-късно. Колко хора злословеха и продължават, че били с големи привилегии. Уви, само митове. Дъщеря му учи в Белград частно, защото не може да се запише в София. А семейството му цял един живот изкарва в гарсониера.
На всичко отгоре по някакво 21-о постановление му дават възможно най-лошото място в Драгалевци. Световен камънак и пустош. Което активният борец срещу фашизма и капитализма Иван Цирков с двете си ръце в продължение на години превръща в приказна градина. Пред очите на драгалевчани, туристи, преминаващи. Описано е в книгите му. И може да се види и днес в края на софийския квартал. На входната врата има банален метален надпис: "Трудът побеждава всичко". Банален, ако само го прочетеш. И не съвсем, ако сам си го изстрадал и дори измислил.
Накрая ще си призная. Взех заглавието на този разказ от стих на поета полковник Евстати Бурнаски. Посветен е на починалата му съпруга Мария. Прекрасен е. Каквито са и всичките му стихове и творчество. А и чудесно пасват за Иван Цирков. Вижте още: "Далечен вятър в спомените цвили/ догаря вече огънят в кръвта/ ...Когато огънят на младини е силен/ на старини се топлим с пепелта..."
Разделихме се с Иван Цирков на 29 май 2014 г.