Срещи
Петър Андасаров: Лявата идея е вечна, нейно е бъдещето
Така наречената "демокрация" тури за господари на живота ни хора без чест и идеали, хвърлили черно петно върху името на Отечеството ни, казва известният поет
/ брой: 146
Интервю на Боян БОЙЧЕВ
ПЕТЪР АНДАСАРОВ е роден на 16 юли 1937 г. в с. Елешница, Разложко. Завършил е Учителския институт "Св. Иван Рилски" в град Станке Димитров (Дупница) и българска филология в Софийския университет. Работил е като редактор във в. "Кооперативно село", "Земя", консултант по поезията на в. "Народна младеж" и завеждащ редакция "Художествена литература" на издателство "Народна младеж". Автор е на близо 30 книги с поезия, публицистика и стихове за деца. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на преводачите в България. Носител на литературната награда за патриотична поезия "Георги Джагаров" и на руския орден "А. С. Грибоедов" (2012).
- Г-н Андасаров, неотдавна навършихте 85 години. С какви чувства и размисли отбелязахте този юбилей?
- С усещането, че стигнах доста висок връх в планината на моя стръмен, труден, безкрайно интересен живот. И с жаден поглед към най-високото място, от което започва безкрайният хоризонт. Помислих си и си пожелах да мине още време до оня миг, когато той ще притвори клепачи. И си спомних с умиление философските думи на мама: "Чедо-о-о-о, нема нишчо по-убаво на тоо свет от тава - да гледаш белото видело!" Инстинктивно се обърнах мислено назад и извървях дългите пътища и пътеки, по които съзрях живи следи от моя труд и чух гласове на хора от незабравимото минало. И стигнах пак до Петъркараанговите поетични думи: "Животът се измерва не с години, а с дирята, оставена след нас!" И през цялото време на размислите ми отново се оказах в ковачницата на словото, в която съм повече от шейсет години. Работих като чирак, после като калфа и накрая получих майсторското си свидетелство!
- Живели сте в три епохи от развитието на България. Как изглежда всяка от тях през Вашия поглед?
- Да ги характеризирам като историческо време не е възможно, още повече, че първата, така наречена капиталистическа, си отиваше, когато изгряваше моето детство. Затова я помня и като дете, тя е в смътните ми спомени - многоцветия по поляни и ливади, алени огньове на Сирни Заговезни, жълти пламъци на жътви и вършитби, щъркели сред жабешка врява, празнични песни и хора, небе, понесено в цедилките на жени и върху рогата на домашна стока. В тия години извървях целия път на хляба наш насъщен, преживях неговия кръговрат. И видях войната в ковчезите на двамата елешничани, убити някъде край Страцин. А тя всъщност оттам щеше да стигне чак в Берлин, където да отстъпи място на мира. В Елешница моето детство видя как с волска кола влачеха мъртвото тяло на убития партизанин Остап, а главата му бе оплискана с кръв, разбита от камъните по главната селска улица. Видяхме и телата на полицаи и жандармеристи, в конска каруца, паднали в престрелка с партизани край Горните бани. А пред възрастните и децата на цялото село военни в сини дрехи и фуражки обесиха заловения местен партизанин Васил Бельов и той увисна на въжето като удивителен знак над света.
Всичко останало беше както е било навсякъде в България - посрещане на свободата с опиянение, всеотдаен труд в строителството на новия живот, трудности, недоимъци, купонни години и очакване за по-добро време. То дойде и беше пълен господар през втората епоха - мирната, с хляб за всички, а за някои - без лична свобода, с гордо име на България в очите на Европа и света и с първите сенки от появилите се облаци на неравенство и недоволства. За да дочака своя залез и да се втурнем като луди по улици и площади в прегръдка с лелеяната и спасителна демокрация, която бързо разбрахме, че не ни носи никаква свобода, а отваря врати за дивия капитализъм. Непоносимо тежко е не да се говори, а да се мисли само за този отвратителен период, който разтури всичко съградено с труд и кръв от народа, който разграби огромните богатства на родината ни, опустоши земя, градчета и села, унизи човека, останал без хляба си, тури за господари на живота ни хора без чест и идеали, хвърлили черно петно върху името на Отечеството ни. Епоха на анархия и пълна разруха! Но, както и да се бави, Видовден иде и всекиму ще даде заслуженото. А на България ще измие срама от челото й.
- През годините останахте верен на лявата идея. Защо? И ще я има ли?
- Все се връщам към Дядосандревата берберница (бръснарница) в родното ни село. На стената й висеше портрет на силен човек с много къдрава коса и един ден разбрах от дядо, че това е Александър Стамболийски, когото той много обичал заради грижите му за народа. Запомнил съм това и по-късно научих, че той и комунистите се борят за правата на народа, за равенството между хората. Все възприятия от детските и юношеските ми години. Но в осъзнатия ми живот, вкусил от горчивия и благия му край, сам стигнах до истината - само лявата идея е спасителна за човека, само левите сили са носители на новото в развитието на човечеството. И знаех, че е така, и бях чувал от много други, че ситият никога не вярва на гладния; че бедният ще те приюти и нахрани, а богатият ще те остави на улицата. Затова намерих свое място в лявото пространство, в което съм и днес. Не сме ли свидетели, вече години наред, на недопустимата гавра с човека - да рови из кофите за боклук, да брои стотинките в изтънялото си портмоне. Да няма спокоен сън за утрешния си ден. И не ще отмина най-важния факт от краткото управление на разтурената от десните сили четворна коалиция - единствено представителите на БСП за България във властта настояваха и наложиха приоритетни решения за облекчаване живота на пенсионерите, на децата, на болните в своята социална програма. И доста от придобивките за хората и за бизнеса са реалност. Левите водят най-справедливата, най-далновидната политика с грижи за народа. Ето защо бях, съм и оставам завинаги верен на лявата идея. Десните мислят за собствения си джоб и за големи богатства за себе си и за тези от обкръженията им. Е, как няма да я има? Лявата идея е вечна, нейно е бъдещето!
- Какво е за Вас Бузлуджа?
- Високият символ на лявата идея. Оттам извира нейната светлина!
- Спомняте ли си кога и как написахте първото си стихотворение?
- Не, не си спомням. То сигурно е опит някакъв, несъвършено. Но помня първото си публикувано стихотворение. Написах го в Станке Димитров и го посветих на кмета на Дупнишката комуна д-р Коста Петров. Беше ме силно впечатлила неговата личност - свалял от гърба си ризата, за да я дари на беден човек. Заделял от заплатата си за болни деца и гладни семейства. Стихотворението "Безсмъртният" излезе на първа страница на в. "Учителско дело" през есента на 1959 г.
- Кой ви подаде ръка в поезията? От кого сте се учили най-вече?
- Кураж да пиша стихове ми даде в студентските ми години в Станке Димитров преподавателката ми по български език и литература Тодорка Владимирова, по-късно професор в Института за чуждестранни студенти в София, автор на книги и учебници. А за изявите ми в печата, радиото и телевизията - Пенчо Чернаев, Евтим Евтимов, Матей Шопкин, Владимир Голев и други, разбира се. Не съм се учил от никого, а съм обичал, обичам и до днес много поети. За поезията няма нито училище, нито университет. Поетът се ражда, той, както казваше Петър Баков, е Богов човек. А пък милият Банчо - Христо Банковски, го бе написал в стихотворение: "Има заместник-министри, няма заместник-поети!" Имам своя максима, ще я споделя чрез вас и с читателите на в. ДУМА: "Аз съм ученик на себе си и уважавам своя учител!" През целия си живот поетът се усъвършенства, четейки стиховете на други поети, обогатявайки своята култура.
- Къде намирате вдъхновението?
- Навсякъде - в очите на жената, в усмивката на слънцето, в свечерения поглед на майката, в цветните листа - есенно пламнали, в синевата, светнала през ключалката на затвор, в синята вис, понесла на крилете си недостижимите орли, в сабята на Ботев - сияние от гняв и очакване... Всичко наоколо, над нас, пред нас и зад нас е заредено с вдъхновение. Трябват само душа, сърце и думи, за да изкристализира то в поезия.
- Каква трябва да е истинската поезия?
- Истинска! Не измислена, не съчинена, не модернистична - от блъсканици на думи.
- Чува ли се гласът на поета днес?
- А къде да се чува? По всички радиа и телевизии до втръсване ни натрапват само имената и гласовете на псевдопоети или на прегракнали продажни критици, които възхваляват главно хрантутниците на "Америка за България", на Сорос. Чувал съм да казват: "Все, що е средно грамотно, пише стихове." Книги - бол, истинска поезия - малко. А псевдопоезия има огромни купища, в насипно състояние. И най-вече с албумно предназначение. Но да отбележа специално, че по-голямата част от всякаквите медии налагат имената на модерните (разбирайте модернистичните!) поети, за чиято поезия не всеки имал рецептори за възприемане!
- Написахте ли вече най-хубавото свое стихотворение или предстои това да се случи?
- То е мечта за всеки поет и зрее някъде в бъдещето.
- Какво ново при Вас от творческа гледна точка?
- На юбилейната ми 85-годишнина са посветени два не много обемисти тома със стихотворения: "През делници стръмни и бавни недели" и "Не мога да спра тези думи", които са готови за печат.
- А кое е стихотворението, което определяте като своя визитна картичка?
- Те са няколко, между които и "Сутрин рано", посветено на големия български актьор, верен мой приятел Йосиф Сърчаджиев.
- Ето първия и последния куплет от него, което всъщност е и посланието ми към всички читатели на в. ДУМА:
И помни, помни, човече -
радвай се на този свят!
Днес е твой, а утре вече
с него друг ще е богат.
Стихотворения от Петър Андасаров
ДЕТЕТО НА УБИТИЯ
При откриването на един паметник
Свършиха се речите.
Тържеството свърши.
И си тръгнахме за свойте домове.
Нямаше го само него -
малкото дете
на каменния
сив
човек.
То бе там -
то бе легнало.
И от умората -
в очакване -
баща му
с другите
да тръгне -
до червените божури
бе заспало...
МАМА ДЕТСТВОТО МИ КЪРПИ
На Георги Н. Николов
Приседнала на прага на деня
тя детството ми кърпи мълчаливо
с конци от слънце в слънчева игла,
за да е дрехата му по-красива.
И в унеса на този слънчев блян -
да гледа как посред света минава
живота ми - и хубав, и голям -
от взиране денят й ослепява.
И виждам - с лъч от него, с бод последен
тя слънцето за дрехата зашива.
Иглата гасне в пръстите й ледени
и с тъмното мълчание се слива...
* * *
Сега сме заети със себе си,
едни в други се вглеждаме днес.
Валят ни въпроси ребусни,
търсим виновни и хора с чест.
Кой къде е, какъв е - не знаем,
кой истина носи, кой крие лъжи;
кой дава честност назаем,
кой върху чуждия гръб лежи.
Сега едни зад други се крием
и зад стените на своето Аз.
Но след време дали ще открием
кой е пеел с фалшив глас?
Дали сме били, или не - мъченици,
дали сме имали съдбата на хората -
чиито паметници по ученически
стоят прави в час по история.