Ливия, Джеймс и Неапол

Това е една от онези очарователни, безсрамно добри истории, които те молят да ги прочетеш на слънце - за предпочитане под италианско слънце. Този роман ще ви накара да пожелаете да бъдете там, да отпивате от питието си с дъх на лимони и да мечтаете... 
"Таймс"

- Е, какво се съчетава най-добре с рибата тон?
Тя се разсмя:
- Много неща, но най-вече лимонът.
- Значи, ако аз съм риба тон, ти трябва да си моето лимонче.
- Хммм. - Тя се замисли над думите му. - Смятам, че би ми харесало да бъда лимон. Най-малкото, винаги можеш да усетиш, когато в едно блюдо има лимон. Пък и предпочитам да съм остра на вкус, отколкото прекалено сладка.

Селце в подножието на Везувий, 1944 г. Ливия Пертини е прочута не само с красотата си, но и с готварските си умения в местната osteria. Тя е щастливо омъжена, но Втората световна война разрушава всичко, което е обичала. Младата жена разбира, че съпругът й е загинал на фронта. Притисната от обстоятелства, трябва да замине и да потърси работа в Неапол. Няма никаква идея какво ще стане с живота й...
Окупираният от силите на съюзниците Неапол, 1944 г. Капитан Джеймс Гулд пристига в опустошения от бомбардировките град, където процъфтяват черният пазар, венерическите заболявания и корупцията, а момичетата се продават за парче хляб и одеяло. Задачата на Гулд е да възстанови реда в града и най-вече - да спре "епидемията" от бракове на британски войници с местни момичета...
Джеймс Гулд наема Ливия за готвач и много скоро е очарован и изкушен не само от нейните великолепни ястия...
Антъни Капела в книгата си "Изкушение с дъх на лимони" (която ИК "Кръгозор" пуска на нашия книжен пазар) отново ни потапя в атмосферата на италианската провинция, където любовта е естествено състояние на духа, където се носят богатите аромати на италианската кухня и се срещат силни и волеви характери. Авторът, който сам определя себе си като италианофил и като истински любител на всички кулинарни изкушения, е роден през 1962 г. в Уганда, Африка. Получава образованието си в Сейнт Питърс колидж, Оксфорд, където следва английска литература и завършва първи по успех. Първата му книга "Ако искаш да си легнеш с мен..., сготви ми!" постига световен успех и е преведена на 19 езика. "С дъх на кафе" затвърди славата му на създател на омагьосващи истории. "Изкушение с дъх на лимони" е третият му роман на български език.
Историята на "Изкушение с дъх на лимони" е доста необичайна, разказва Антъни Капела. Тъкмо бях решил, че съм открил идеята за следващия си роман и дори бях написал няколко глави, когато случайно посетих Неапол, Южна Италия. Пътуването ми беше свързано с местната храна. По това време имахме съвместна работа с Джейми Оливър - изумителния млад британски готвач, който чрез предаванията си популяризира по целия свят италианската храна, и с Ниал Даунинг - тв режисьорът на неговото шоу, който също е обсебен от храната. Едва ли е нужно да казвам, че по-голямата част от деня ни минаваше в обсъждане на това къде и какво ще ядем. В Неапол има поговорка, че тук се вечеря три пъти - първият, когато планираш вечерята, вторият - когато ядеш, и третият - когато разказваш на приятелите си за нея. Но не само храната беше в мислите ми. Бях се заредил с доста книги за историята на Италия. Една от тях беше "Неапол '44" от великия писател и пътешественик Норман Луис. В своя дневник от военния си период той разказва как млад офицер от разузнаването е бил пратен в града през първите месеци от окупацията на съюзниците в Италия.
Още помня страницата - 100-тна, в която попаднах на думите: "Стана ясно, че трябва да разследваме всички молби на италианки, желаещи да сключат брак с английски войници. Тъй като никой друг не искаше да се заеме с тази неприятна задача, тя се падна на мен." Прекалено много англичани се били влюбили в своите изключително красиви - и изключително обеднели - италиански приятелки. Висшето ръководство решило, че това е лошо за морала и че мъжете ще отиват с по-малка готовност на опасни операции, когато знаят, че някоя bella signorina ги очаква на около стотина километра разстояние. Затова трябвало да се проучи дали въпросните момичета се издържат от проституция или от черния пазар. Тъй като по това време почти всички добре изглеждащи момичета в Неапол правели точно това, за да оцелеят, се предполагало, че броят на браковете щял да спадне значително.
Комичният потенциал на тази ситуация беше очевиден. Но аз вече имах в главата си някаква история, така че се замислих малко повече по въпроса. След това попаднах на коментари на Луис за ресторанта "При Зи'Тереза", който се е намирал на пристанището. Официално по време на войната ресторантите в Неапол са били затворени, но този някак си успял да продължи да работи, защото все пак и американските, и британските военнослужещи искали да похапват нещо по така. По някакво изключително съвпадение този ресторант не само съществуваше шейсет години по-късно, но и именно в него бяхме планирали да хапнем тази вечер.
Докато поглъщахме изумителните ястия от морска храна същата вечер, постоянно си представях помещението такова, каквото го беше описал Луис - голямото пиано, мъжете в униформи, смесени с местните гангстери, проститутките, успели някак си да се промъкнат вътре, включително "дамата" със стъкленото око, за която се разказвали легенди, че била най-добрата проститутка в цял Неапол. И ястията, които едва ли са се различавали много от тези, които в момента вкусвахме. "За неаполитанците, пише Луис, храната е на първо място, дори преди любовта, и преследването на най-доброто ястие е едновременно непостижима мечта и най-съкровено желание."
При романите се случва така, че понякога се нуждаеш не от една, а от две идеи - от някакво съединение, сблъсък, от хрумване - "Ами, ако...?" Норман Луис е бил женен, когато идва в Неапол, но аз се запитах какво би станало, ако не беше? Какво би станало, ако беше по-стриктен следовник на правилата, отколкото е бил в действителност? Ако освен да преследва проститутки, реши да затвори единствения останал ресторант в града? Ако неаполитанците решат да го изкушат с най-добрата си готвачка, за да го омилостивят? В края на краищата една от най-популярните поговорки в Неапол гласи: "Добре нахраненият стомах кара сърцето да прощава." Ами ако тази готвачка е красиво момиче, чийто съпруг е бил убит от съюзниците? И ако те се влюбят...?
С други думи по време на тази вечеря военната история на Луис се превърна първо в история за храната, а после в история за страстта - или по-скоро история за сблъсъка между две култури: едната, обсебена от правила, заповеди и ред, а другата - отдадена на семейството, храната и насладата... Нахвърлих си някои бележки върху гърба на менюто. Някой ме попита какво пиша. Нищо, отговорих аз и написах още няколко реда и върху салфетката си. Преди да завърши вечерта, вече бях изписал няколко салфетки. Прибрах се в хотела и продължих да пиша. На следващата сутрин вече имах купчина изписани листове край леглото си. На един от тях бях написал думите "сватба" + "офицер"? (Оригиналното заглавие на романа е "The Wedding Officer"). Внимателно прибрах всичките листове и салфетки в куфара си и отпътувах за Лондон.
Когато се прибрах в Англия, се заех с допълнителни проучвания. Знаех, че Везувий е изригвал през 1944 г., същата година, когато германците и съюзниците се борят за надмощие в региона. Четейки докладите за унищоженията, които е нанесъл, си дадох сметка колко трагично е било това събитие за местните хора. Тъкмо били възстановили донякъде домовете и нивите си от военната инвазия, да ги видят погребани под тоновете пръст и лава... Разбира се, това беше само раждането на идеята. Бяха ми нужни няколко години, за да напиша книгата и всъщност да я пренапиша, защото моята история, която вече не беше моя, а историята на Джеймс и Ливия, заживя собствен живот. Когато приключих, посетих отново Неапол. Беше странно чувство, след всичко преживяно... Същата нощ вечерях в "При Зи'Тереза" и вдигнахме тост с местното великолепно вино falanghina - тост за военния дневник на един англичанин и за съдбата на всички италиански момичета.

Трите книги на автора, издадени на български език от ИК "Кръгозор"