Ключар вълшебник от държавата Поезия

Вълнено сако на черни и бели квадрати, винаги разкопчано, черен панталон, черен широк колан, черни обувки. Ризата - светлооранжева, шалче от коприна на врата...
Така съм запомнил Андрей Вознесенски от рецитали и литературни вечери в Москва, така облечен съм го виждал на тържества и творчески срещи и то обикновено в случаите, когато сам изпълнява свои стихове.
Сега беше сложил същите дрехи и от това ми стана много приятно, защото реших, че той отдава значение на нашия разговор и може би го чувства като разговор със свои читатели, като среща с публика. Всъщност така и беше: най-напред заснехме малко предаване за Българската национална телевизия, чийто кореспондент бях в Москва около 80-те години - по-късно то се яви на екрана и бе гледано от много зрители.
- Как е Божидар? (Божидар Божилов - б.а.), Георги Джагаров какво прави? Те са прекрасни поети и мои приятели. Дори стихове съм им посветил - и на двамата.
Вознесенски е с много хубаво чувство към нашата страна. Идвал е в България няколко пъти и заявява, че има особено усещане - сякаш е живял винаги тук - така близко му е всичко.
Присъствах на негов рецитал в София. 30 юли 1981 г., средата на лятото, а залата беше препълнена: предстоеше среща с големия поет, с неговите нови или вече познати стихотворения. С неговите разбирания за литературата, музиката, превода, живописта, за взаимността между творец и публика - това бяха само част от десетките въпроси на присъстващите към Андрей Андреевич.
Вознесенски рецитираше насечено, настъпателно. Мъжки. И много артистично. Подчертаваше отделни думи, приближаваше се или се отдалечаваше от микрофона. Главата малко отметната назад, дясната ръка, вдигната нагоре, като метроном отмерваше стихотворния ритъм, краката разтворени, стъпили здраво върху земята. Приличаше на ключар вълшебник, който отключва красотите и тайните на държавата Поезия, както обичаха да казват тогава за Русия.
И тъй като става дума за общение с хората, ще припомня част от предисловието на Андрей Вознесенски към собствената му книга с избрани стихове:
"През 60-те години група поети - и аз в това число - опитаха да разширят аудиторията на стиха от гостната стая до стадиона. В наше време всяка аудитория и всеки тираж са малки за истинската поезия. Но по мое отдавнашно убеждение развитието на поезията трябва да върви не толкова нашироко, колкото надълбоко..."
Белла Ахмадулина, Андрей Вознесенски, Евгений Евтушенко, Роберт Рождественски - ето хората, чиито имена се свързват в литературата с времето след голямата промяна преди 50 години. Ето поколението, което стремително, вихрено се втурна в пролетните води на поезията и донесе не само младост, талант и дързост, но и творческа ярост срещу еснафството и спокойствието, срещу равнодушието и подлостта, като им противопостави устремно движение, мигновена политическа реакция, душевно здраве, гражданска енергия, майсторско владеене на стиха, самокритичност, неуморно търсене в необятната вселена на поезията.
Питам Андрей Андреевич не го ли сковава тази огромна отговорност да застане сам пред 150 милиона зрители (статистиката сочи, че толкова хора са гледали неговата авторска вечер по Централната съветска телевизия), да рецитира пред тях тъй много време, да отговаря на какви ли не въпроси?
- Щастлив съм, че съм се родил в страна, където литературата и по-специално поезията не са просто четиво за отдих, а заемат особено място в духовния свят на хората - казва той. - Според мен именно близостта между творец и публика е направила възможно съществуването у нас на такива поети като Владимир Маяковски, Александър Блок, Борис Пастернак, Анна Ахматова. Времето потвърждава постоянно истината, че творецът художник не може да живее в кула от слонова кост далеч от народа си.
Искам да дам пример с Анна Ахматова. Тя за нас е това, което за вас, българите, е Елисавета Багряна. Ахматова е много сложна и талантлива поетеса. Мнозина я смятат за поетеса на елита, на тесен кръг познавачи. Но ето, че последните години стиховете й излязоха в 200 000 тираж и свършиха веднага, после - в 250 000. Отново се изчерпаха. Третия път пак повишиха тиража. Събира се общо едва ли не милион!
- Обърнете внимание - един милион естети! - обявява Вознесенски вдъхновен. - Това показва, че у нас възниква "всенароден елит", щом днес около един милион съветски хора искат да четат Анна Ахматова.
Вдъхновен, горд, поетът пише стихотворение за този феномен - "Всенароден елит".
Сега - музиката. Музиката на стиха - едно от най-прелестните достойнства на поезията на Вознесенски.
- Когато произнасяш руските имена - Анастасия Александровна например, все едно, че четеш стихове. Протяжни като виолончелен звук, мелодични - казва Вознесенски. - Тази музикалност на моя език идва от безкрайните равнини на родината, тя звучи като виолончелна нота в дългите руски имена, презимена и фамилии.
Вознесенски се унася от музиката, води се по нея, постоянно я следва и казва: "Стиховете не се пишат, те се случват!"
- Андрей Андреевич - питам - спомняте ли си случай във вашата голяма практика на поет-рецитатор, който да показва как силната, талантлива поезия може да сближи далечни сърца?
- Имам такава традиция - отговаря Вознесенски, - когато рецитирам стихове пред чуждестранна публика, независимо дали в САЩ, Италия, Франция или Англия, винаги първото стихотворение чета на руски. Обикновено това е "Гоя". В него чрез музиката на речта искам да предам мъката и трагедията на нашия народ по време на Отечествената война. То звучи като тревожен камбанен звън, винаги се разбира без превод и даже се възприема по-добре от другите. Това означава, че не всичко трябва да се превежда. Някои стихове без превод изминават по-бързо пътя от едно сърце до друго. Антивоенната идея на "Гоя" достига и до хората, които не знаят руски.
И все пак - откъде започва Вознесенски, как се обрича на поезията, как израства талантът му?
Той сам често разказва за това:
- Аз съм се родил в Москва, в Замоскворецкия район. Тези места са ме възпитали, за мен те са "малка родина".
Растях в страшните военни години. Винаги ще благодаря на съдбата, че ме срещна с Борис Пастернак. Вече познавах поезията на Пушкин, Тютчев, Фет, Полонски, Державин, Блок, Маяковски. Сам пишех. Пратих мои стихове на Борис Леонидович, той ме покани да разговаряме, започна да ми помага в поезията, а аз му разказвах полудетските-полуюношески патила на връстниците си. Имахме дълга, необикновена дружба. Боготворях Пастернак и бях сигурен: той е последният жив колос в нашата литература!
Вероятно някои читатели не знаят - Вознесенски е архитект по специалност. На една възраст с Евгений Евтушенко, Белла Ахмадулина, Роберт Рождественски. Чувството за пропорция, композиция, мярка, което той носи в себе си, което архитектурният институт развива и дооформя, се усеща определено в структурата и на неговите стихове. Повечето от творбите му са построени многопластово, като поетически къщи. Едни от първите негови поеми, които правят впечатление на читателите, са вдъхновени от творенията на древните руски майстори-строители. На руски - зодчии. Младият поет също строи, но неговият материал е по-друг - по-фин, по-труден, по-неуловим.
Думите.
Преклонението пред тях поетът изразява в стихотворението "Реч":

Смъртни са камъкът, въздухът
и феноменът човешки.
Само подвижният паметник
                неподвластен е на смъртта.
Не в прословутата Лета -
                като в река се вливаме -
в Речта.

Реч моя,
любовница и съмишленица,
колко напевно е твоето
московско "а"!
Позволи ми
да съм единица
на пространството ти и времето -
от Таганка
до страшната песен
за Степановата княжна.
......................
Благодаря, че се случих
твой поет, макар и за кратко,
моя руска Реч!

(Превод Надя Попова)

Неговият поетически закон гласи: "Руската муза винаги е била обществена, изповедна - ненапразно са я отъждествявали със съвестта."
"Ако литературно творение, посветено на починал, би могло да възкресява, то сигурно стихотворението на Вознесенски за Шукшин щеше да върне непрежалимия Василий Макарович към живота" - пише В. Перцов в голяма статия за творчеството на поета. Тя е поместена в "Литературная газета".
Силни, изразителни думи. Но безпогрешни и безспорни, когато се отнасят за поезията на Андрей Вознесенски с нейното човеколюбие и опияняваща чувственост, бурна мощ и творческа устременост.
Питах, разпитвах, зададох много въпроси. Той ми отговори простичко:
- Какво друго да кажа? Останалото е в стиховете ми и аз не обичам да разказвам за него. Мисля, че най-добрия отговор на всеки въпрос дава написаното от мен.

-------------

Мина време. Бях на негови рецитали в Москва и в София, четох новите му стихове, гледах негови предавания по Централната съветска телевизия, от вестниците научавах за пътуванията и осъществените замисли на поета, за излезли стихосбирки, за премиерата на рок операта "Юнона и Авос"...
И винаги, когато срещах името му, пред мен "заставаше" Андрей Андреевич - такъв, какъвто го видях на нашата среща в Москва: енергичен, съсредоточен, малко напрегнат. Благоразположен и сърдечен. С вълнено сако на черни и бели квадрати, черен панталон, черен широк колан, черни обувки. Ризата - светлооранжева, на врата - копринено шалче. Така се явяваше на рецитали и литературни вечери, на творчески срещи и културни тържества. Така беше дошъл и тогава, защото, убеден съм, приемаше разговора ни като разговор с читателя, като среща с публика, която извънредно много почита, като послание, не - изповед пред приятелите на поезията в България.