Незаменим знаменосец на българската духовност

Тази година се навършиха девет десетилетия от появата на бял свят на този забележителен наш учен, ревностен литературовед, неуморим изследовател и непримирим защитник на изконните ни национални ценности. За съжаление, вече близо 20 години след неговата конична на 23 февруари 2000 година името му тъне недопустимо в унизително забвение. А неговият принос в духовния генезис на страната ни е наистина неоценим. 

Тончо Жечев Тонев е роден на 6 юли 1929 година в с. Дивдядово (дн. квартал на Шумен). Завършва успешно през 1947 година гимназия в Шумен, а след това, през 1954 година, и право в Софийския университет. В младите си години се увлича в активна ремсова дейност и работи като секретар на околийския, а след това и на окръжния комитет на младежката организация в Шумен. По-късно ще го видим и в състава на нейните централни ръководни органи в столицата.

Паралелно с обществено-политическата си дейност навлиза в територията и на литературно-творческото поле, което се оказва и негово професионално бъдеще. Неслучайно от 1956 година е зам. главен редактор на списание "Родна реч". Решаваща роля за бъдещото му духовно развитие обаче изиграва успешното му обучение като аспирант през 1959-62 година в Академията за обществени науки в Москва. Там защитава блестящо кандидатска дисертация на тема "Проблемът на съвременния роман". От 1977 година той е вече доктор на филологическите науки. Още със завръщането си от съветската столица е привлечен да оглави през 1962 годна критичния отдел на списание "Септември", като същевременно започва работа и като научен сътрудник в Института по литература, където от 1974 година в продължение на десет години е негов авторитетен и амбициозен директор. 

Особен интерес Тончо Жечев проявява към въпросите на националната специфика на българската литература, разглеждани на фона на националното идейно и общокултурно историческо развитие. Обладаващ сериозна аналитична критическа мисъл, неговите изненадващи литературни изяви са предизвиквали неведнъж плодотворни дискусии в литературния ни печат. И тези му парливи появи в родното ни литературно пространство се отличават с добронамерената си актуалност и насоченост към търсене и утвърждаване на нашите изконни национални ценности в литературната ни история. За разлика от други наши изследователи той съзнателно и съвсем целенасочено се заравя и изследва цариградския кръг от дейци на Българското Възраждане. Съществена част от задълбочените му проучвания са посветени на борбата за черковна независимост. Това му позволява да отрази този важен етапен ренесансов процес под формата на отделни портрети и студии в текущата ни периодика. Нещо повече, сам се заема и става съставител и редактор на сборници и съчинения за исторически дейци и писатели. Сред тях се открояват "Септемврийска поезия" (1964), "Атанас Узунов и тракийското съзаклятие" (1968), "Прочутият Филип Тотю Войвода" (1972) и др. 

Паралелно с това предлага на читателите ни и своите първи авторски творби - "Съвременни образи и идеи" (1964), "Идеи на прозата" (1967), "Критически погледи" (1971). Така стига до своя внушителен творчески връх с появата през 1975 година на неговия забележителен "Български Великден и страстите български", който нашумява триумфално в читателските среди и претърпява няколко издания.

След този своеобразен апогей, извисил го като едно от най-престижните ни литературни имена, Тончо Жечев продължи да обогатява духовната ни съкровищница с поредица от нови приносни заглавия - "Литература и общество" (1976), "История на литературата. Избрани статии" (1979), "Българският роман" (1980), "Избрани произведения" (1989) и др.

Съвършено друга атмосфера обаче дишат неговите произведения, видели бял свят след настъпването на така наречените демократични промени ("Въведение в изучаването на новата българска литература" (1990), "Пантеон на черното безсмъртие. Предатели и предизвикателства в българската история" (1993), "Болки от текущото" (1995) и др.). Нека не се забравя, че в течение на няколко десетилетия той беше един от най-влиятелните барометри в националния ни литературен генезис, особено по време на неговото десетгодишно оглавяване (1974-1984) на Института по литература към БАН. С нов творчески облик го видяхме и като главен редактор на сп. "Летописи", наследило своя авторитетен предшественик "Септември", завоювал си позиции на едно от най-влиятелните и търсени издания на родната ни художествена литература. С оглавяването на списанието той наистина се опита да се легитимира в новата неблагоприятна бездуховна обстановка, с която, по всичко личеше, не успя да намери общ език. Закърмен и израсъл със светлите пориви на високите социални идеи, Тончо Жечев не им измени и в душата му бушуваше ураган от несъгласия, предизвикани от безпощадния вероломен характер на безразсъдната лавина на промените. Огорчен и разочарован, потърси спасение отново във възрожденското ни минало и ни пренесе в озониращата атмосфера на своите "Български светини в Истанбул (Цариград)", която за съжаление видя бял свят едва след неговата кончина, през 2001 година.