Момчето

На 2 август трябваше да окръгли осемдесетте. Та аз, като "приятел на момчето" (провъзгласи ме жена му Виолета), мога да попитам: "где по пътищата шета, / где ли е това момче?" или "кой е виждал да минава / някое момче насам?". Момчето е поетът Анастас Стоянов, авторът на "Това момче бях аз". Погледнете снимката му, щракнал го е Любо Николов. Нe прилича ли на момче с тая неизменна усмивка, с младежкия си перчем, макар да е фотографиран, когато "здравето му се килна на една страна". Не остаряваше в него духът на "Септемврийче", "Народна младеж" и "Пламъче", на приказките за Малчо. Знаехме се отдавна, той пращаше вдъхновени стихове и остри публицистични статии, аз като редактор им давах път. Помогна ми  много да влезна в кожата на Тодор Генов, с когото правех литературна анкета. Не се държеше към нас, вестникарите, като към литературна прислуга, както много велможи от "Ангел Кънчев" 5. Може би защото "момчето" не бе затворено в поетичната си кула, у него бе жив журналистът - доказа го и по-късно с документалните си разследвания за гибелта на Ботев, с версиите за смъртта на Христо Михайлов, с позицията си в "Кой/не/ спаси българските евреи?", със защитата на Вапцаров от "новите разстрели"... А и аз никога не го попитах от кои е -  "от джагаристите или от антиджагаристите", както направила Цола Драгойчева.
Момчето често е наказвано за лудориите си. През 1963 г. в сп. "Септември" излизат негови стихове без препинателни знаци, но и за капак придружени със статия, в която призовава за освобождаване на поезията от синурите на точките и запетаите. Дръзкият експеримент е оценен от Тодор Живков като странно новаторство. В шумна реч Първия цитира Анастас: "И гората / майка-хранилница / цяла миришеше/ на тамян", за да го шамароса: "Ние знаем нашия роден Балкан като опора на борбата на нашия народ, на нашите хайдути, на нашите партизани! А сега го кадят с тамян". Какво ли още не се случва на непокорното и чепато момче сетне - влиза в конфликти с писателските велможи и си тръгва сам от секретарството в СБП, Тодор Живков го прави главен на "Пламък" и той си го уволнява след по-малко от две години. 
Още в първите дни след Десети ноември момчето стана мишена на кого ли не - като че ли други не бяха ходили на лов с Тодор Живков, като че ли други не са писали в "Априлски сърца". И "Работническо дело" го подбра - повярвахме повече на Георги Марков, който в "Задочните репортажи"  сипеше помия по Анастас и се правеше на вода ненапита, сякаш го е нямало на ловните излети с Тато. Не повярвахме на "момчето", което не се отказа от "Поема за моабитските страдания на Жорж" и "Поема за мъчениците и рицарите на Аления мак", а огласихме проф. Иван Славов, който се гневеше, че вестникът допуснал да пропее "един от придворните поети". Скоро след това Анастас  замлъкна и се изолира, сякаш искаше да го забравят.
Все ми се щеше да попитам Анастас откъде е това "южно" лично име у него, човек на Северозапада. Вече знам  - "момчето" е кръстено на момче, двайсетгодишно, с което е свързан родът -Анастасий Струмешки, убит от турците през август 1794 г. в Солун, защото отказал да предаде българската си вяра и е канонизиран като светец. Потомци на солунски българи, дядо му и баща му, дюлгери и каменоделци, са съградили Живовския каменен мост, черквата и училището в родното му село. И въпреки че то "бе удавено в един никому ненужен днес огромен язовир", Анастас Стоянов не престана да обича своя див и дивен северозапад, посвети му удивителни стихове и романа "Златната лисица". И пожела да бъде погребан "под собствено небе" - в Монтана. Макар че не обичаше това име. Неговият герой Гуньо казва: "Прадядо ми е от Кутловица, дядо ми е от Фердинанд, я съм от Михайловград, децата ми са от Монтана. А откъде ще са внуците - един Бог знае..."
Преди да си отиде от грешната земя ("На грешната земя" се нарича може би най-хубавата му книга), той нареди най-доброто от богатото си творчество в седем томчета джобен формат. Дочака само първия том "Ранни рани". След смъртта му (на връх Коледа 2004 г.) излязоха още няколко. Но ръкописът на "Живи и живели" -  прелюбопитни срещи, разговори и сблъсъци с наши писатели от Елин Пелин насам - чака издател. Атанас навремето предложи да ги представим в поредица на "Дума". Не докарахме работата докрая. За някои още облаците около Анастас не бяха си разсеяли. Оттогава ми е останало писмо от него, адресирано с неговия ситен почерк: "Драги Тошо, ?, Анастас".  И сега тази голяма въпросителна ми вади очите - книгата още не е видяла бял свят. Можеше да бъде подарък за недочаканите осемдесет, та да речем за момчето: "Важното е, че го има, а къде е все едно!"