Обичам да съм вярна на себе си

ГЕРГАНА ПЛЕТНЬОВА е родена на 29 август 1986 г. в Свищов. Завършила е Втора немска гимназия с френски език в София и НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на проф. Здравко Митков. Още в първи курс режисьорът Светослав Овчаров я избира за главната женска роля във филма "Единствената любовна история, която Хемингуей не описа", показан най-напред на фестивала "Любовта е лудост". През 2009 г. Гергана Плетньова получава една от националните годишни награди за филмово изкуство за поддържаща роля във филма "Военен кореспондент", реж. Костадин Бонев. Участва във филма на Светослав Овчаров "Зад кадър", показан на фестивала "Златна роза", 2010, открил и XIV "София филм фест". Снима се в сериала "Недадените", който в момента се излъчва по БНТ.
В театъра дебютира на варненска сцена през есента на 2010 г. като Гретхен в постановката на Лилия Абаджиева "Фауст" по Гьоте. От няколко месеца е в трупата на Сатиричния театър. Спечели престижната награда "Икар" за най-добра женска роля за Соня в спектакъла "Вуйчо Ваньо" от Чехов, реж. Пламен Марков, на Варненския драматичен театър. Играе още в постановките "Дон Жуан или любовта към геометрията", "Паметта на водата", "Ричард III" и "Разбивачът на сърца (Дон Жуан от Сохо)" на Сатирата.

Цитат:
Наградата е чисто щастие

 
- Как възприемате "Икар"-а за женска роля, след като емоциите поотшумяха? Важни ли са подобни отличия особено за младите творци?
- Много е важна наградата за мен, точно защото съм в началото на пътя. Младите хора работят с много хъс, енергия и в повечето случаи - надявам се да е така - не мислят за наградата. При мен поне е така, докато работя не мисля за наградата. Тя е оценка за труда ти, защото някой е решил, че имаш постижения. Това е чисто щастие. Не мисля да ходя по улиците и да се хваля: "Аз имам Икар". Абсурдно е. Но вече имаш опора, имаш нещо зад гърба си. Успехът не носи успокоение, за да започнеш да работиш по-малко. Не можеш да си кажеш, че оттук нататък ще бъдеш отговорен или двойно по-отговорен, защото ако не си бил досега няма как да получиш признание. Отговорността и стимулът би трябвало да ги имаш много преди наградата. След нея можеш само да си кажеш: хубаво е!
- Променя ли се отношението на колегите  след наградата? Усещате ли тиха завист?
- Слава богу, обградена съм от колеги, тези които съм допуснала до себе си като приятели. С тях общувам - те са страхотни, и са истинско щастие. Говоря за Веселина Михалкова, Стоян Радев от Варненския театър. В София също имам колеги приятели, които, като ги погледна виждам радостта в очите им.
- Откъде и как започна театралният ви път?
- Скоро си говорих с един приятел, че винаги има момент, в който някой леко те насочва накъде да тръгнеш. Вярвам, че някъде в целия ти път има такъв момент. Реших го много късно - малко преди да завърша... Преди не съм мислила да се занимавам с театър. Не знаех дали имам това  призвание. Даже ми трябваше доста време, след като ме приеха в академията, за да разбера, че съм подходяща за актриса.         
- Кога осъзнахте, че искате да се занимавате точно с театър?
- Ако трябва да извикам яркия спомен - това  беше точно един моноспектакъл на Мариус Куркински във Варна - "Самият човек". Мисля, че си представих какво преживява той в момента на сцената - не толкова как интерпретира ролята си, а какво му се случва. И ми се прииска да изпитам  същото. Плюс това много обичам да се занимавам със себе си. Обичам да се разучавам, а актьорството наистина е добро средство да го направиш, особено ако си много честен. Защото, това помага, като градиш някакъв образ, който е далеч от теб. Въпреки че няма такъв образ - човек носи в себе си абсолютно всичко, въпросът е дали има смелостта да се погледне и да "изкара" качествата си при интерпретирането на образа. Това е трудно, но е много интересно.
- В живота налага ли се да влизате в роли -  да играете в определени ситуации? Непознатите доверяват ли ви се, като разберат, че сте актриса?
- Наистина случвало ми се е някой да ми каже нещо подобно и тогава нямам повече комуникация с този човек. Това е негов проблем. Знам как се държа. Знам, че театърът не е моят начин на общуване в живота. Познавам себе си, когато напусна сцената. Нямам време в живота си да се занимавам с театър, той свършва, щом изляза от сградата. Обичам да съм вярна на себе си. И когато някой си помисли, че може би играя театър в момента - значи не ме усеща такава, каквато съм, и това си е негов комплекс, който избива върху мен.                           
- Има ли случаи, в които опитът на сцената ви помага в живота?
- Например, когато си гледам племенника, който е на три години и половина, професията ми помага. Обикновено, когато искам да направи нещо  проговарям от името на някоя негова любима играчка. И тогава успявам да накарам детето например да си изяде всичко с удоволствие. Така че използвам актьорството в живота, но само за благородни цели.
- Има ли работа за начинаещи актьори? Само на театъра може ли да се разчита?
- Според мен правилният път е първо да си "правил" театър, където да положиш основата. Защото е по-трудно, ако си започнал в някой сериал или в телевизията. Друг е механизмът в театъра и когато го усвоиш е по-лесно. В театъра има работа. В някои от театрите, в които е въведена точковата система, се изкарват добри заплати. Не навсякъде е така. Може да се живее от театър, но зависи в кой театър си и как живееш. В повечето случаи - трябва да се работи и нещо друго - да снимаш, да участваш в реклами...
- Театърът или киното повече ви тегли?
- Много обичам театъра. Там актьорът се доказва.           
- А бихте ли сменили театъра за друго изкуство или занимание?
- Театърът ми дава това, което искам, и аз имам какво да дам. Има още неща, които желая да свърша със себе си чрез театъра. Иначе искам наистина от много малка и ако има нещо, за което съм си мечтала - е да стана доброволец на УНИЦЕФ. Може да е и в България, винаги съм си го представяла в села, които нямат голяма връзка с градове и културни центрове. Да се ходи там и да се помага на децата и юношите.
- Това е свързано и с много пътуване...
- Да. Аз пътувам.
- Прочетох, че обичате да пътувате...
- Да, защото играя и във Варненския театър, който много обичам, и когато човек знае къде отива - пътят се превръща в удоволствие.
- Казахте, че театърът ви помага да се самоанализирате. Какво ново научихте за себе си досега?
- Разбрала съм, че със сигурност трябва да се рискува. Защото няма какво да губиш, говоря повече за театъра и за постигането на образа, но и житейски пренесено е същото. Когато работиш е по-добре да направиш всичко, което ти идва отвътре, отколкото да държиш равно ниво, от което няма постижения. Рискуването, преди да се изложиш, е свобода, която винаги е начало на нещо хубаво. И във всекидневието си също така го осъзнавам, но там е трудно постижимо...
- Имате ли вече планове за лятото, ще пътувате ли по-надалеч?        
- Скоро заминавам за Милано. Един приятел, който там завършва кинорежисура, ме покани да снимам дипломния му филм, който е изцяло на български. Момчето се казва Ясен Генадиев.   Спечелили са четири проекта от университета, където учат, и ще бъдат субсидирани. Единият проект - неговият филм е на български, което е много голям успех.          
- Замисляли ли сте се по-дълго да работите в чужбина?
- Имам проблем със замислянето. Замисля ли  се си пожелавам нещо и започвам да очаквам да се случи. А това не е печеливша позиция, защото ще се разочароваш или ще се натовариш с това очакване и то няма да се сбъдне в никакъв  случай. Затова ми е трудно само да се замисля и да се спра. Но си го пожелавам. Много бих била щастлива, ако се случват такива неща. И те се случват.      
- Кои са любимите ви занимания?
- Обичам да тичам, да чета, да рисувам, също да готвя. Сега плувам. Спя следобед. Но най-любимото ми занимание е да съм с племенника и сестра ми.