In memoriam
Дух на еретик, ум на мъдрец
Органичният патос, безпощадната искреност и честност, до болка изострената правдивост обагрят и осмислят белетристичните видения на Дончо Цончев
/ брой: 174
1
Още един от фалангата големи български писатели си отиде от тая пуста и печална земя - Дончо Цончев тръгна из безпределните пространства да търси духовете на Емилиян Станев и Николай Хайтов, Ивайло Петров и Любен Дилов, Васил Попов и Йордан Радичков, Генчо Стоев и Вера Мутафчиева... Дано да ги намери. Той беше от една кръвна група с тях. Творчеството и житейската позиция на тези изключителни личности оцветяват духовния хемоглобин на нацията. Можем ли да си представим какво би била днешна България, ако по някаква злодейска прищявка на Провидението бяхме лишени от тяхното творчество и граждански пример?
Най-близките приятели на Дончо Цончев знаят, че през последните дни и седмици той буквално заприлича на свещ. Тялото му, тази временна обвивка на безсмъртния човешки дух, изтъняваше и буквално изгаряше, но лицето му, което бе прозорец на неговата душа, засияваше с особена, почти мистична светлина.
Осъзнавайки кристално ясно, че си отива, Дончо Цончев с изключителна воля продължаваше да свещенодейства пред олтара на българското Слово. Десетки негови удивителни вълнуващи разкази и есета се появиха по страниците на вестниците. Като че ли той искаше, преди да замине на последното си пътешествие, да отправи заредени с добра и светла енергия думи към своите съвременници.
Това че той ни напусна в тъй труден за Отечеството момент, ни прави по-тъжни, по-потиснати и по-обезверени. Именно в мигове на върховни изпитания и потресения България има нужда от истински мъже и достойни жреци на българското слово.
2
Той обладава мощен и поразяващ талант. През десетилетията на неизтощимо творчество и най-злонамерените негови критици постепенно онемяха, признавайки, макар и със скърцане на зъби, качествата на художествените му видения.
Повече от половин век Дончо Цончев се подвизава на сцената на българската литература и ние трябва да признаем, че трудно бихме могли да си представим нейното лице без стотиците разкази, фрагменти в проза, новели, романи, в които ненатрапчиво, но завладяващо и органично се усеща диханието на епохата. Този художник вае контурите на своето време, не се побоява и от най-страшните социални дисонанси и трансформации. Обществените сътресения като че ли не само привличат, но и изострят писателското му зрение. Едва ли той си е поставял за цел да обрисува портрета на нашия бурен, изменчив век, но резултатът е именно такъв.
Малцина са творците с толкова категорично и кристализирало до пределна яснота усещане за спецификата на конкретните социални и екзистенциални процеси и тенденции. Но не социологическият (условно казано) подход бе определящ за неговите художествено-естетически експерименти, а по-скоро психологическият. Дори когато Д. Цончев ни поднасяше къси разкази, свободно реещи се във формата на фрагмента разсъждения, той бе воден от интуитивната идея да открие духовните предпоставки и мотивации за една или друга проява на героя - макар понякога да е без име, да е просто нюанс; нещо като лека въздишка на уморено или възторжено съзнание, почти съзерцателна пауза между два такта на сърцето или напрегнато търсещ истините на разума.
3
С цялостното си творчество Дончо Цончев ни убеждава, че е приел за своя естетическа философия думите на великия Протагор: Човекът е мярка на всички неща. Романите, повестите и разказите му дирят художествените измерения на Човешкото, опитват се да поставят най-неудобни въпроси и естествено, стигат до най-невероятните им отговори, били те трагични или апокалиптични. Този писател е един от малкото наши съвременници, който не загуби оптимистичния (а защо не и хедонистичния?) си, по принцип, възглед за живота и действителността. Той знаеше, че наистина ние не живеем в най-справедливия от всички възможни светове (както би се изразил Волтеровият Кандид), но вътрешната светлина на мислещия индивид може и трябва да побеждава мрака на отчаянието, резигнацията, скепсиса. Ето защо героите на Дончо Цончев притежават удивителна жилавост, издръжливост, борбеност, неизтощимост и силна воля.
4
През последните години той сбра и насочи своите усилия към територията на малкия разказ, есето и фрагмента. Тук се домогна до удивителни постижения. От една страна, продължи великата традиция на българските разказвачи на XX век - Елин Пелин, Йордан Йовков, Георги Райчев, Светослав Минков, Емилиян Станев, Николай Хайтов, Антон Дончев, Ивайло Петров, Йордан Радичков, Павел Вежинов, Васил Попов, а от друга - непрекъснато ни поднасяше свои собствени открития. Като че ли е бездънен и безподобен талантът му да преоткрива фантастичните възможности на българското слово и език. Той си играеше със сюжета и фабулата като магьосник. Имаме чувството, че би могъл да напише разказ дори и по текста от табелата на която и да е улица. Виртуозното и артистично владеене на формата при него винаги е съдържателно. Дори да импровизира, и най-разкрепостената и свободна (а може би и разюздана) форма бива дисциплинирана от силата на подсъзнанието, което води неизменно до ясна морална поука. Без да е морализаторстващ писател (най-малко пък на него биха му прилягали маниерът и практиката на скучен пастор), Дончо Цончев изпъква сред съвременните автори с категоричната социална енергия и определеност на своите внушения. Защитата на националната идентичност в най-широкия смисъл на думата, съхранението на отечественото достойнство, чест и доблест бяха негова свръхзадача. При това художественият резултат е впечатляващ двойно и тройно тъкмо защото няма и капчица предпоставеност, тенденциозност, преднамереност. За Дончо Цончев в пълна мяра важи определението Свободният човек (нека си спомним тук природния, истински свободен Стендалов герой Феранте Пала) - свободен от илюзии и идеологеми, от щампи и клишета, от безпринципни зависимости. Художникът Дончо Цончев се подчиняваше само на строгата си, слава богу, неподвеждаща го силна естетическа интуиция. От тази гледна точка писателят бе един от изчезващите вече - уви! - истински жреци на Словото.
Несъмнено едно от най-впечатляващите качества на този автор е състоянието на постоянна емоционална приповдигнатост и нарастващ екстаз. Органичният патос, безпощадната искреност и честност, до болка изострената правдивост обагрят и осмислят белетристичните видения. Те привличат като магнит читателите и ги карат да възприемат на един дъх написаното.
Дончо Цончев, или другото име на художественото вдъхновение.
Непубликувано
Дончо Цончев:
"Принцовете" съсипаха идеята
- Коя от своите книги цениш най-високо?
- "Принцовете".
- Защо?
- Защото стана точно така, както го предвиждах. Те ме взеха при тях с мисълта: "Ето вижте кой е с нас!" Аз по душа съм ляв, с тях съм, но те съсипаха една корава, стабилна партия, пълна с идеи. Те думата "идея" едва ли я знаят, но направиха такива "демократични" поразии... Имам един разказ - канят го човека на пленум, а той вика: "Имам работа. Зеле ще слагам в кацата. Зелето всякак се яде, а политиката - никак."
- Значи разпадането започва от време оно?
- И продължава да върви...
- Но днес като че ли е станало нещо като епидимично заболяване?
- Да, така е!
- А новите "Принцове" как ти изглеждат?
- Същите, както съм ги описал. Милионерчета, пълни с други представи; никакъв морал и идея, философия. Жалко, че е така и че нищо не можем да направим. Безпомощни сме. Лоша работа...
- Доколкото разбирам, симпатията ти е на страната на бедните?
- Да, социално мислещ съм. И по дълбоко убеждение. Баща ми беше същият, макар да беше забогатял. Странно съчетание бяха спечелените от него милиони и лявата му философия - благородството, загрижеността за другите. Той как раздаваше щедро като сеяч и пазеше бедните хора!
- Виждам, че не си добре със здравето, а работиш ли още, пишеш ли?
- Ежедневно, даже прекалено.
- Как намираш сили?
- От Бога, от природата велика, неизчерпаема е тя и се грижи за всичко. Казват: " Пази се, щади се, пастри се!" За какво? Като има човек, трябва да се раздава. Много хубаво, щастливо нещо е да видиш очите на този, комуто си дал. Имаш чувство за рая.
- Но днес като че ли повече е на мода вземането, отколкото даването?
- Да, грубото животинско вземане, кражбата, шмекерлъкът, корупцията; да завлечеш другия; да си щастлив, че си измамил подло и коварно ближния си.
- Какво пишеш в момента?
- ... Разкази за христоматии. Жоро Първанов пожела да му посветя един разказ. Викам: "Готово!", а той като дете се радва. Нека да говорят, каквото си искат. Ще го напечатам в списание "Лов и риболов". И той е за читанката.
- А каква е темата?
- Дядо и внуче отиват - ще трепят един фазан. Дядото обаче го оставя да отлети. "Защо?"- пита внучето. "Ами другата седмица къде ще ходим да го търсим, че да го видим пак..." С една дума - нека да живее и да се въди, да скача по фазанките. Много красива история!
- Е, да, ама когато ловджиията насочи пушката и стреля?
- Не, по такава красота не се стреля!
5.07. 2010 г. Разговаря: Борис Данков