Да останеш верен на своя творчески натюрел...

В творческата си дейност поетът Георги Константинов се стреми да обхваща широк диапазон от проблеми и да анализира в дълбок психологически план съвременните човешки преживявания. Именно такъв творчески подход откриваме и в най-новата му поетична книга "Непадаща звезда" на издателство "Хермес". Съдържанието й е обособено в шест основни цикъла: "Малко преди полунощ", "Слава на дребно", "Сълза и дъжд", "Петият сезон", "Кафе от ръж" и "Ветрен живот". В тях авторът се е постарал да разграничи до известна степен разноликия характер на своите наблюдения и обобщения, породени от разнопосочните напрегнати житейски състояния на нашия съвременник, заставен да диша нравствено нездравословния въздух на днешното ни объркано съвремие.
Поетът не може да понася низостта и падението, които ни притискат безмилостно и безнаказано и съсипват човека, затова и стихът му е гневен:
Аз от грижи не спя, от опнати нерви -
тъмен вятър приижда
и в моя живот...
Само аз ли се лутам в шумящото време?
Накъде е запътен
човешкият род? ("Тъмен вятър")
В днешната капиталистическа България, както споделяше някога и Дамян Дамянов, изгонихме човека от себе си. Навред царят измами, апатия, които нанасят непоправими поразии и отчужденост във взаимоотношенията ни. Авторът се възмущава, защото съвременникът ни, българинът "вече губи черти на родина, / на любима жена, на приятел. / Куп жаргони в езика му има, / и ни мами с фалшиви карати." ("Реплика след време"). Подобно лексикално и стилно-езиково градивно покачване на градусите на настроението преобладава и в стиховете на творбата: "Звездна лотария", "Сърф", "Роден за река", "Есенно засаждане на овошки", "Подранила пролет" и мн. др.
Злите пагубни житейски ветрове обаче се оказват безсилни да сломят и прекършат творческата, човешката и философска същност на поета. Той следва непоколебимо своите непоклатими принципи и никога не губи равновесие, дори и в нелицеприятната отчайваща безпътица на днешния безперспективен ден. Георги Константинов никога не остава безразличен към високите градуси на наелектризираната ни действителност, непрестанно страда за унизителната участ на народа и Родината ни, но вярва в нейните по-човешки бъднини:
Последната надежда,
Която в мен просветва,
споделям като клетва
пред стръмния ти ден:
Все някога, Родино,
ще дочакаш най-истинската свобода. ("Сълза в дъжда")
И онова, което просветва, стопля гърдите ни и ни избавя, макар и временно, спасявайки ни от безпощадния пристъп на върлуващите социални и нравствени злини, поетът открива в живителните стойности на любовта. На тези най-скъпи преживявания авторът е посветил неслучайно стиховете си в цикъла "Петият сезон". Творецът съзнава дълбоко в себе си магическата творческа сила на това велико чувство и го издига на подобаващ пиедестал, защото около нас гъмжи толкова безверие, отчаяние, пустота. Стихотворения като "Един и същи сън", "Пролетна случка", "Данък", "Пролетна пиеса", "Нежната верига", "Петият сезон" сродяват тематично и емоционално Георги Константинов с Кирил Христов, Пейо Яворов, Димитър Бояджиев и други забележителни творци - майстори в областта на родната ни класическа интимна лирика.
Но струва ми се, че изключително значими са и стиховете, изразяващи социално-гражданската позиция на автора, добре позната ни и в много други негови творби. И този път Георги Константинов не изневерява на своя творчески натюрел, като поставя в заслужен осъдителен прицел нравствените недъзи и агресивната уродливост, които намират все по-благоприятна почва за виреене като вредни плевели в днешната изоставена българска морална нива. В тази насока той е завоювал вече едно доста респектиращо присъствие в родния ни хумористичен и сатиричен жанр, боравейки подчертано професионално, атрактивно, особено със самоиронията. Тази примамлива страна от своя талант авторът ни е показал с вещина в цикъла "Кафе от ръж". Сърцето му се раздира от гняв и възмущение, предизвиквани от поруганата социална справедливост, необузданата арогантност и долнопробни измами:
Екранът от корупция трепери.
Но вместо да се възмутя на глас,
шептя: "Как няма далавери,
в които да участвам в тях и аз?" ("Кафе от ръж")
Перото му е безкомпромисно и жигосва плъзналата повсеместна безнравственост и упадък, особено в сферата на духовното ни битие. Поетът е вбесен от връхлетялата ни брутална комерсиализация и морална деградация, които маргинализираха и натикаха културата в ъгъла. Затова и строфите му се задавят от неукротимо недоумение:
Каква поезия в години меркантилни?
Какъв театър? Гледаме си мач.
Офелия се снима в порнофилми.
И Хамлет днес е гробищен пазач. ("Труден въпрос")
Отрадно впечатление прави Георги Константинов и с генетическата сроденост на поезията му с удивителното откровение и разголване на душата на нейния автор. От подобна канава е изтъкан най-чистосърдечно и последният цикъл на творбата му - "Ветрен живот". В него поетът общува искрено с читателя, правейки равносметка на дългия си житейски път.
Погледната в тематично-емоционален план, по отношение на своя стилно-езиков изказ "Непадаща звезда" наистина напомня за високите професионални критерии на автора при отразяване на обезпокояващия социално-психологически облик на днешната ни действителност. Поетът си знае цената, отстоявайки себе си, не парадира с някакъв самоцелен и тривиален художествено-естетически инструментариум в поезията си, за да демонстрира показно богата литературна култура, с каквато безспорно разполага в завидно изобилие. Със силно въздействащите си поетични и морални внушения изданието играе ролята на неоценим нравствен барометър на нашия нечистоплътен ден. Умелото поднасяне на симбиозата от парлив социален изблик, интимен свят и горещ сатиричен език, прави творбата изключително актуална със съдържанието си, утвърждавайки високия творчески ръст на поета.